Решение № 903 от 06.07.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 903 гр. София, 06.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 10-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Цветко Лазаров

Членове:

Ралица Димитрова

Нина Стойчева при участието на секретаря Красимира Г. Георгиева като разгледа докладваното от Ралица Димитрова Въззивно гражданско дело № 20251000502685 по описа за 2025 година

Производството е образувано по въззивна жалба на Гаранционен фонд срещу решение № 3466/04.06.2025г. на СГС, ГО, 2 състав, постановено по гр.д. № 6686/23г. в частта, в която са уважени искове по чл.557, ал.1, т.2, б.

„а“ от КЗ на Г. и Л. Д. за обезщетение за неимуществени вреди.

Срещу същият съдебен акт е постъпила въззивна жалба и от З. Н. А. в частта , в която предявените искове са уважени.

Жалбоподателят Гаранционен фонд твърди, че в обжалваната част първоинстанционното решение е незаконосъобразно, тъй като съдът не е посочил в постановеното решение банковата сметка, по която да се преведат присъдените суми. Позовава се на Закона за ограничаване на плащанията в брой. Поддържа, че ищците не са доказали в пълна степен механизма на настъпване на пътния инцидент, което е в тяхна тежест. От заключението на приетата автотехническа експертиза се установява, че при определени условия водачът на лек автомобил „Лексус“ не е могъл да възприеме пешеходците. И при скорост от 50 км/ч той не е имал възможност да избегне удара. Съдът не е обсъдил липсата на причинна връзка между движението на лекия автомобил с превишена скорост и настъпването на ПТП, не е посочил в 1 какво се състои виновното и противоправно поведение на водача, което да е довело до настъпването му. Възприемането на становището, че всяка скорост, при която настъпва ПТП е несъобразена води до обезсмисляне на чл.20, ал.2 от ЗДвП и чл.15 от НК. Водачът на МПС не е могъл да възприеме пешеходеца поради пътната обстановка и той не е бил предвидимо препятствие. Счита, че е налице случайно деяние, което изключва виновното поведение на незастрахования водач. ГФ се позовава на ТР № 28/28.11.1984г. на ОСНК на ВС. От доказателствата се установява, че първопричината за настъпване на инцидента е внезапното навлизане на пешеходеца на платното за движение, където трафикът е интензивен в тъмната част на денонощието.

Пострадалата е допуснала нарушение на чл.5, ал.1, т.1, чл.107, чл.108, ал.2, чл.113 и чл.114 от ЗДвП. Жалбоподателят излага, че първоинстанционният съд неправилно е определил размера на съпричиняване на починалото дете.

Той надвишава 50%. То е предприело неправилно пресичане на пътното платно, на неопределено за това място, без да се съобрази с приближаващите са ППС и пътната обстановка. Счита, че родителите също имат принос за вредата, тъй като не са упражнили надзор над малолетната С. Д.. Въззивникът счита, че дължи законна лихва, не от 26.04.2023г., а евентуално от 14.07.2023г., когато се е произнесъл с решение за отказ от изплащане на обезщетение за неимуществени вреди. Позовава се на съдебна практика.

Трябва да се разграничат функциите, които имат застрахователите и ГФ.

Счита, че определеният размер на обезщетение на ищците от 250 000лв. е несправедлив и в нарушение на чл.52 от ЗЗД.

Затова моли въззивния съд да отмени решението в атакуваната част и постанови друго, с което да отхвърли предявените искове за неимуществени вреди. При условията на евентуалност да редуцира размера на обезщетението, да приеме по- голям от 50% принос на пострадалата, да приеме, че родителите на загиналото дете имат принос за настъпване на вредата, както и че лихвата се дължи от 14.07.2023г.

Жалбоподателят З. А.- трето лице помагач, поддържа,че в обжалваната част решението е неправилно и необосновано. Счита, че производството по делото е следвало да бъде спряно на основание чл.229, ал.1, т.4 от ГПК.

Заради гр. д. № 29104/23г. на СРС, както и на основание чл.229, ал.1, т.5 от ГПК до приключване на досъдебното производство.

Поддържа, че

2 първоинстанционният съд е формирал правните си изводи въз основа на негодни доказателства, събрани в наказателния процес, но са приети от съда по делото като частни документи- констативен протокол за ПТП с пострадали лица, протокол за разпит на свидетели, протокол за оглед на местопроизшествието и видеофилм. Те нямат доказателствена стойност.

Видеозаписът не е документ. Извършен му е оглед в нарушение на чл.204, ал.1 от ГПК. Счита, че има невярно отразяване на кадрите от виедофилма в протокола. Съдът не е приложил чл.202 от ГПК към заключението на автотехническата експертиза, поради това, че тя извършва математическо моделиране на ПТП и определя скоростта на автомобила преди удара по негодни първични доказателства – кадри от видеофилма. Решението е необосновано, тъй като представя необоснована, деформирана и хаотична картина на произшествието. Решението има съществени празноти досежно лентите, от които се състои лявото платно за движение, тяхната ширина, тази на трамвайното трасе и дясното платно за движение. Пешеходецът С. Д. внезапно, бягайки, е навлязла в дясната лента на движение на лекия автомобил, който той е управлявал. Това удължава времето за реакция на водача като съвкупност от възприемане и оценка на опасността, взимане на решение за действие и привеждането му в изпълнение. Погрешно е прието, че той е управлявал МПС с 65, 47 км/ч. Тя е определена условно от вещото лице. Хаотично са разгледани въпросите за видимостта на водача към пешеходците. Необосновани са изводите на съда за опасната зона на спиране и предотвратимостта на удара. В решението липсват мотиви в кой момент бягащата по дясното платно между превозните средства представлява опасност за движението и конкретно за въззивника З. А.. Съдът е дал погрешна правна квалификация на предявените искове. В жалбата се поддържа, че З. А. няма вина за пътния инцидент, тъй като е налице случайно деяние. Единствената причина за настъпването му е поведението на пострадалата. Излага се твърдение, че движението на водача на леки автомобил „Лесксус“ е било правомерно и съответно на правилата на ЗДвП.

Пред него не е имало движещи се ППС. За първи път той е могъл да види бягащият пешеходец на 27, 42 м. преди удара и в цял ръст на 22, 68 м. от мястото на удара. При скорост от 65, 51 км/ч и 50 км/ч и опасна зона за спиране от 49, 59 м. ударът е непредотвратим за него с аварийно спиране.

Пешеходецът е станала опасност за водача, когато той е могъл да я възприеме 3 за първи път. С. Д. не е била предвидимо препятствие на пътя за въззивника А.. Грешно е възприето в решението, че той се е движел с несъобразена скорост. Счита, че съпричиняването от страна на пострадалата е повече от 50%.

Затова моли въззивния съд да отмени решението на СГС в обжалваните и да отхвърли изцяло предявените искове или да намали размера на присъденото обезщетение.

Ищците в депозирани отговори и в съдебно заседание чрез процесуалния им представител оспорват жалбите на Гаранционния фонд и третото лице помагач. Считат ги за неоснователни.

Гаранционен фонд не е взел становище по жалбата на третото лице помагач.

З. А. не е взел становище по жалбата на ГФ.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства в първоинстанционното и въззивно производство по реда на чл.235 от ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Съдът е сезиран с искове по чл.558, ал.5, във вр. с чл.557, ал.1, т.2, б. „а“ от КЗ . В исковата молба ищците Д. твърдят, че на 12.01.2023г. около 18.30ч. на бул. „Константин Величков“ срещу парк „Св. Петър и Павел“ е настъпило ПТП между лек автомобил „Лексус ЛС400“ с рег. № ********, управляван от З. Н. А. и пешеходеца С. Г. Д.. Водачът е управлявал МПС с несъобразена скорост с пътните условия и не е пропуснал пресичащата от ляво на дясно по посока на движение на автомобила С. Д. и е реализирал удар с нея. На последната са причинени тежки телесни увреди и на ********г. е починала в УМБАЛСМ „Пирогов“. Съставен е Констативен протокол № К-27, с който е констатирано настъпването на пътния инцидент и отговорността на водача за него. Той е нарушил чл.20, ал.2 от ЗДвП. Образувано е ДП № 11006/23г. по описа на СДВР. Към момента на настъпване на произшествието за водача на лекия автомобил не е имало валидна застраховка „Гражданска отговорност“, което обуславя отговорността на ГФ. На 26.04.2023г. ищците са предявили пред ответника претенция с вх. № 24-01-184, придружена с писмени доказателства. С писмо от 03.05.2023г. по образуваните щети ГФ е изискал представянето на допълнителни писмени данни за хода и резултата от 4 образуваното ДП, копие от автотехническата и медицинската експертиза, изготвени за целите на наказателното производство. Считат, че изисканите документи не са препятствали ГФ да разгледа претенциите им и да определи застрахователно обезщетение. Затова законната лихва се дължи от

26.04.2023г. Ищците заявяват, че починалата С. Д. е тяхна дъщеря и смъртта й им е причинила изключителни болки и страдания. Тя е била единствената им дъщеря, тяхна емоционална и духовна опора. След инцидента те са се затворили в себе си, отказват да говорят и общуват с близки. Дъщеря им е била на 10 години и загинала още преди да започне животът й. Тя е била изпълнена с желание да живее, да рисува и да стане най- добрата „хип- хоп“ танцьорка и да замине за Париж. Била е отличен ученик. Загубата на С. Д. е причинила на ищците постоянна мъка и страдание. Те са били изключително близки и са създали дълбока и трайна емоционална връзка. След загубата й ищците са сринати физически и психически, не намират смисъл да живеят без дъщеря си. Към момента те са изпълнени с чувство на самота, с безперспективни мисли и с чувство на безпокойство. Затова ищците молят съда да осъди ответника да им заплати по 200 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди на всеки един от тях, в едно със законната лихва, считано от 26.04.2023г. до окончателното плащане. Претендират разноски и адвокатско възнаграждение по чл.38 от ЗАдв.

В депозиран писмен отговор в срок ответникът оспорва исковете по основание и размер. Твърди, че процесното произшествие е случайно деяние по смисъла на чл.15 от НК като се позовава на ТР № 106/1982г. на ОСНК на ВКС. Счита, че С. Д. е навлязла внезапно на пътното платно пред лекия автомобил и не може да се определи като предвидимо препятствие. Оспорва да се са осъществели всички елементи от фактическия състав на чл.45 от ЗЗД и водачът на МПС да е имал виновно и противоправно поведение, в резултат на което да причинено ПТП и вредите. Поддържа, че вина за инцидента има само С. Д., която се е движила неправилно на пътното платно. Прави възражение за съпричиняване, като счита, че тя е нарушила чл.107, чл.108, ал.2, чл.113 и чл.114 от ЗДвП. Тя е могла да предотврати настъпването на произшествието, ако не е предприела пресичане на пътното платно в момент и по начин, в който е било невъзможно да премине безопасно, при силен трафик, без да се огледа и да съобрази действията си с интензитета на движението, с разстоянието и посоката на движение на ППС. Прави 5 възражение за съпричиняване от страна на родителите на малолетното дето, които в противоречие на чл.125, ал.3 от СК и чл.8, ал.8 от ЗЗакр.Д, не са изпълнили задължението да осигурят постоянен надзор по отношение на него. Прави възражение и по отношение на брата на С. Д. Б. Д., на когото тя е била поверена и който не е осигурил необходимия надзор, а той самият е пресичал неправилно. ГФ оспорва механизма на настъпване на ПТП, описан в исковата молба, както и че ищците търпят твърдените неимуществени вреди.

Оспорва размера на исковете като счита, че той е прекомерно завишен съобразно претърпените вреди. Не се оспорва, че ГФ е бил сезиран на 26.04.2023г. от ищците, като е поискал от ищците да представят доказателства, от които да е видно, че е налице хипотезата на чл.557, ал.1 ,т.2, б. „а“ от КЗ. Счита, че не следва да се ангажира отговорността му, тъй като произшествието е настъпило при изключителен принос на пострадалото дете.

Оспорва претенцията за присъждане на законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди. Прави искане за конституиране като трето лице помагач на З. А., водач на лекия автомобил. Прави се искане за спиране на производството по делото.