Решение № 365 от 17.05.2024, Районен съд - Горна Оряховица

РЕШЕНИЕ

№ 365 гр. Горна Оряховица, 17.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ГОРНА ОРЯХОВИЦА, X СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Илина В. Джукова при участието на секретаря Емануела Пл. Бангеева като разгледа докладваното от Илина В. Джукова Гражданско дело № 20234120102623 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са обективно кумулативно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл.124, ал.1, предл.3 ГПК.

Ищецът В. Д. Б. твърди, че сключил с „Ай ти еф груп“ АД договор за кредит № 208711/06.02.2018 г., по силата на който му бил предоставена сумата от 1 500 лв. Твърди, че на16.03.2018 г. изцяло погасил вземането, ведно с договорната лихва от 185,14 лв. Твърди, че получил писмо от ответника „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, действащ като пълномощник на „Ай ти еф груп“ АД, с което бил уведомен, че съгласно договор за цесия от 26.11.2020 г. кредиторът е прехвърлил на ответника вземане по този договор в размер 1 915 лв. – лихва за забава, неустойки и такси. Твърди, че договорът съдържал уговорка, че при непредставяне на обезпечение се дължала неустойка от 1 195,36 лв., но същата била нищожна поради противоречие с добрите нрави. Оспорва да дължи такси по договора, в т.ч. и за извънсъдебно събиране на вземането, тъй като то било платено изцяло малко след падежа на първата погасителна вноска. Претендира също, че тези вземания са погасени по давност.

Твърди също, че ответникът претендира ищецът да му дължи сумата от 1 103 лв. по силата на договор за цесия, с който „Сити кеш“ ООД му прехвърлило вземания по договор за паричен заем № 201499/10.08.2018 г.

Сочи, че ответникът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, по което било образувано гр.д. № 1548/2022 г. по описа на съда.

След като подал възражение срещу заповедта за изпълнение, ответникът не 1 предявил иск в указания му срок и заповедта била обезсилена. При извършване на справка в Централен кредитен регистър след обезсилване на заповедта установил, че ответникът поддържа ищецът да му дължи посочената сума. Ищецът твърди, че заплатил изцяло и преди сключване на твърдяната от ответника цесия задълженията си по договор за паричен заем № 201499/10.08.2018 г., поради което не дължи заплащане на посочената сума. Моли за постановяване на решение, с което да се приеме за установено, че не дължи сумата от 1 915 лв. – претендирана от ответника по договор, сключен между ищеца и „Ай ти еф груп“ АД и сумата от 1 103 лв. – претендирана от ответника по договор, сключен между ищеца и „Сити кеш“ ООД с присъждане на сторените разноски.

Ответникът „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД не е подал отговор на исковата молба в срока по чл.131, ал.1 ГПК. В писмена молба изразява становище за неоснователност на исковете и моли за тяхното отхвърляне.

Възразява за прекомерност на заплатения от ищеца адвокатски хонорар.

Съдът, след съобразяване на твърденията на страните и преценка на събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени са обективно кумулативно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл.124, ал.1, предл.3 ГПК – за установяване на несъществуване на парично вземане. Основателността им е предпоставена от установяване от страна на ищеца сключване на двата договора за кредит с твърдяното от него съдържание, погасяване на вземанията по главница и договорна лихва по договор за кредит № 208711/06.02.2018 г. с „Ай ти еф груп“ АД и погасяване на вземанията по главница, договорна лихва и обезщетение за забава по договор за паричен заем № 201499/10.08.2018 г. със ,,Сити Кеш” ООД.

От представения договор за кредит № 208711/06.02.2018 г., сключен с „Ай ти еф груп“ АД е видно, че дружеството предоставило на ищеца паричен кредит в размер 1 500 лв. при фиксирана годишна лихва от 41 % или 353,64 лв. за целия срок на договора – до 01.02.2019 г. Сумата следвало да бъде заплатена на дванадесет равни месечни погасителни вноски от 154,47 лв. всяка.

Съгласно чл.1.7.-1.9. от договора в срок до края на следващия ден след предоставяне на сумата по кредита, ищецът следвало да учреди обезпечение по кредита – поръчителство или банкова гаранция. В първия случай той следвало да осигури две физически лица, всеки от които да има нетен осигурителен доход в размер на 1 500 лв., да бъде лица над 20 годишна възраст, да работи на безсрочен трудов договор, да има най-малко 5 години трудов и осигурителен стаж, да не е кредитополучател или поръчител по друг договор за кредит, включително с такъв с кредитора, да няма неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към други кредитни или финансови институции или ако има – кредитната история на 2 поръчителя в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от "редовен". Съгласно чл.1.9. поръчителите следвало да предоставят данни за своята самоличност и документи, удостоверяващи, че отговарят на посочените изисквания, като кредиторът може да откаже приемането на предложените поръчители или да изиска осигуряване на повече от двама поръчители. Във втория случай ищецът следвало да представи удостоверение за банкова гаранция и копие на сключения с банката договор, удостоверяващ безусловно и неотменяемо задължение да заплати всички суми по кредита в първия работен ден, следващ деня на получаване на първо писмено искане от страна на кредитора. Съгласно чл.3.3. от договора, в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечението в срок или при прекратяване на действието на обезпечението, ищецът дължал заплащане на неустойка в общ размер 1 194,36 лв., която се начислявала всеки месец и се заплащала със следващата погасителна вноска по погасителния план.

Уговорено било, че начисляването на неустойката спира в случай, че бъде предоставено и одобрено обезпечение, дори и след срока за това.

Неустойката се претендира да е дължима за неизпълнение на договорното задължение на ищеца да предостави обезпечение в еднодневен срок от усвояване на кредита – поръчителство на две физически лица, за финансовата надеждност на които са поставени множество конкретни условия или банкова гаранция. „Ай ти еф груп“ АД – дружество, извършващо по занятие дейност по кредитиране, е задължено съгласно чл.16, ал.1 ЗПК да извърши проверка за платежоспособността на кандидатстващия за кредит, предхождаща сключването на договора. Въз основа на събраните данни и икономическия анализ на финансовото състояние на лицето, подало заявката, и възможностите му за бъдещо изпълнение, кредиторът има възможност да откаже сключването на договора без да се мотивира, да предостави по-нисък размер от искания кредит или да сключи договора съгласно заявката.

Осигуряването на обезпечение не е предварително условие за сключване на договора или усвояване на кредита, т.е. в случая дружеството-кредитор изначално е преценило ищеца като платежоспособна. Поставяйки изискване за последващо осигуряване на обезпечение, без дори да е налице някакво неизпълнение, дружеството-кредитор неоправдано и без основание е прехвърлило риска от лошата си преценка в тежест на ищеца.

Поставените изисквания към поръчителите са многобройни и несъобразени с размера на предоставения заем, като за част от тях ищецът не би могла да получи информация и да се снабди с доказателства в определения еднодневен срок, доколкото са свързани с евентуални запитвания от различни държани институции /НОИ, НАП, БНБ и др./. Следва да се отбележи също, че да се вменява на кредитополучателя да изследва дали бъдещият поръчител не е страна по друг кредит с кредитора, който сам разполага с тази информация, се намира в сериозно противоречие с изискванията на добросъвестността.

Цялата информация за икономическото и финансово състояние на предложения поръчител, ищецът би могъл да получи много по-трудно и по3 бавно от кредитора, който с оглед предмета на дейността си, има необходимите знания, умения и достъп до информация за да извърши и сам проверка на предвидените от самия него обстоятелства. Прехвърлянето на тези задължения на ищеца и поръчителите, които ще бъдат предложени, съчетано с определянето на изключително кратък срок за изпълнението им и предвиждането, че въпреки удовлетворяването на предварителните изисквания, кредиторът може да откаже да приеме личното обезпечение или да поиска предлагане на повече от двама поръчители, води до извод, че условията на клаузата са предвидени по начин, който да възпрепятства длъжника да я изпълни и единствената й цел е да се създаде предпоставка за начисляване на неустойката. Същото е важимо и за другата алтернатива за обезпечаване на дълга – предоставяне на банкова гаранция. Това обезпечение е непропорционално по вид спрямо размера на дълга и естеството на кредита, дължимо е отново в изключително кратък еднодневен срок, явяващ се невъзможен предвид обичайно необходимото време за издаването на гаранцията, доколкото на общо основание тя също подлежи на обезпечаване.

Дори само поради тези особености на естеството на задължението, което обезпечава, неустойката накърнява добрите нрави, което я прави нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД (така т.3 на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС).

При анализа на клаузата за неустойка, съдът намира, че по начина на уговарянето й, тя излиза извън присъщите на този договорен ангажимент функции – да обезпечава, обезщетява и санкционира в случай на неизпълнение, което е още едно самостоятелно основание за нейната нищожност поради противоречие с добрите нрави. Главното задължение на заемателя по договора за заем (кредит) е да върне заетата сума и да плати уговореното възнаграждение на кредитора, а не да предостави обезпечение.

Изцяло липсва обезпечителния елемент на неустойката, тъй като такава би се дължала и при точно и пълно изпълнение на основното задължение на длъжника. Не е налице обезщетителната функция на неустойката, защото неустойката не гарантира възстановяване на вредите от евентуално бъдещо неизпълнение на длъжника, нито го мотивира да изпълни точно.

Разпоредбите на чл.82 и чл.83, ал.2 ЗЗД предвиждат като подлежащи на репарация само онези вреди, които са пряка и непосредствена последица от неизпълнението, съответно изключват заплащане на обезщетение за вредите, които кредиторът е могъл да избегне, полагайки грижата на добър стопанин.

При положение, че договорът за кредит е консенсуален – сключва се със съгласието на страните, а не с предаването на заемната сума, кредиторът е бил във възможност да забави или да откаже предоставянето на уговорената сума, ако не получи обещаните обезпечения, и така да предотврати вредите от неизпълнение на договорния дълг – аргумент от чл.90, вр. чл.23 ЗЗД. След като е можел да избегне вредите от неизпълнението, той не би могъл да начислява или претендира неустойка за това неизпълнение. Формално тази неустойка е уговорена не като обезщетителна, а като като санкционна, но 4 същата не зависи от вредите от неизпълнението на допълнителното задължение за предоставяне на обезпечение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от неизпълнението. Това е така, защото преди настъпване на падежа на първата погасителна вноска, кредиторът не би могъл да търпи никакви вреди от липсата на обезпечение. Вярно, че съгласно чл.92, ал.1 ЗЗД вредите от неизпълнението, за което е предвидена неустойка, не се доказват, но това не означава, че не трябва да са претърпени.

Неустойката е предвидена за заплащане без да се намира в никакво отношение с изпълнение или неизпълнение на задължението на ищеца да върне заетата сума и за обезщетяване на вреди, които кредиторът не е претърпял, а ако и да беше – е могъл при добросъвестно поведение да избегне. Включена при тези условия в дължимото от ищеца, претендираната сума по правната си същност не съставлява неустойка, а добавък към кредиторовото възнаграждение, наред с договорната лихва, като допълнителната печалба е единствената цел на начисляването й.

Дори неустойката да изпълняваше някоя от присъщите й функции, съдържанието на клаузите на договора, които предвиждат заплащането й, сочат на нищожността й на основание чл.146, ал.1 ЗЗП, поради неравноправност в хипотезата на чл.143, т.5 ЗЗП, за което съдът следи служебно. Неустойката не е уговорена индивидуално, тъй като е част от типов договор, сключен между страните по реда на ЗПФУР, на съдържанието на който кредитополучателят не може да влияе. Уговорката за заплащане на обсъжданата неустойка е във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, като задължава последния при неизпълнение на неговото задължение да заплати необосновано висока неустойка. Последното е изводимо от съпоставката между размера на заемната сума – 1 500 лв. и на неустойката – 1 194 лв. От това съотношение е явно, че неустойката се равнява на близо 80 % от сумата по кредита. Такъв размер е икономически необоснован, защото определя паричната стойност на несъщественото задължение по договора като повисока от възнаграждението за ползването на заетата сума и обезщетението за забава в изпълнението на основното задължение на кредитополучателя, а и защото кредиторът не търпи вреди от неизпълнение на задължението, за което неустойката се начислява.