Решение № 155 от 23.12.2025, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 155 гр. Варна, 23.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Янко Д. Янков

Членове:

Даниела П. Костова

Светослава Н. Колева при участието на секретаря Петранка Ал. Паскалева в присъствието на прокурора В. Ч. С. като разгледа докладваното от Даниела П. Костова Наказателно дело за възобновяване № 20253000600305 по описа за 2025 година Производството е по чл.424 ал.1 НПК вр. чл.422 ал.1 т.5 НПК. Образувано е по искане на адв.С. И. в качеството му на процесуален представител на осъденото лице С. Т. Т. за възобновяване на производството по ВНОХД № 349/2025г. на ВОС, с което е изменена присъда № 290/02.12.2024г., постановена по НОХД № 3149/2022г. на ВРС с прилагане на закона за по-леко наказуемо престъпление и при намаляване на наказанието. Навеждат се доводи за постановяване на въззивното решение при допуснато съществени процесуални нарушения, неправилно приложение на материалния закон, явна несправедливост на наложеното наказание.

В съдебно заседание представителят на Апелативна прокуратура излага съображения за неоснователност на направеното искане за възобновяване.

Осъденото лице и защитникът му поддържат искането.

Варненски апелативен съд, като провери данните по делото, съобрази становищата и доводите на страните, и в пределите на правомощията си намери за установено следното:

Искането е допустимо – подадено е срещу акт от кръга на посочените в 1 чл.419 ал.1 НПК и от процесуално легитимирана страна по чл.420 ал.2 НПК, а също и в законоустановения срок по чл.421 ал.3 НПК. Разгледано по същество, то се явява неоснователно.

С присъда № 290 от 02.12.2024г., постановена по НОХД № 3149/2022г.

ВРС признал С. Т. Т. за виновен в извършването на престъпление по чл.195 ал.1 т.3 и 4 вр. чл.194 ал.1 от НК и му наложил наказание от една година и девет месеца лишаване от свобода при първоначален строг режим.

По подадена въззивна жалба от ос.л.Т. била инициирана въззивна проверка на присъдата. С решение № 253/22.08.2025г. по ВНОХД № 349/2025г. Варненски окръжен съд изменил присъдата като приложил закон за по-леко наказуемо престъпление (чл.197 от НК) и намалил наложеното наказание на една година и шест месеца лишаване от свобода.

В искането се релевират и трите касационни основания по чл.348 ал.1 т.1 от НПК.

По твърдението за допуснати съществени процесуални нарушения, сторени от въззивната инстанция:

В искането се сочи липса на изпълнение от страна на въззивния съд на задълженията му по чл.339 ал. 2 от НПК. Твърди се липса на подробен и съвкупен анализ на доказателствата по делото, липса на отговор на възраженията на защитата, сторени пред ОС чрез въззивната жалба, т.е. липса на мотиви. В конкретика се сочи, че няма отговор на възражението относно ползването на показанията на свидетелите от ДП, прочетени по реда на чл.281 ал.1 т.5 от НПК при нарушена процедура по чл.281 ал.7 от НПК.

Такова нарушение безспорно има, доколкото РС Варна при прочитането на показанията от ДП взел съгласието само на защитника по делото, но не и на подс.Т., както и не разяснил на последния, че тези показания могат да се ползват при постановяване на присъдата. Това било сторено и по отношение на показанията на свидетелите М., Б. и Д..

Показанията на свидетелите Б. и Д. били изключени от въззивната инстанция от доказателствената съвкупност, доколкото правилно било възприето наличие на забраната по чл.118 ал.2 от НПК, тъй като двамата свидетели провели с подс.Т. разузнавателна беседа по ЗМВР.

По-нататък ОС, макар да не взел изрично становище по отношение 2 показанията на св.М., мотивирал доказателствените си изводи с посочването на всички конкретни доказателствени източници.

АС съд намира възраженията в искането за неоснователни. Защото:

ОС подробно изложил приетата от него фактическа обстановка в достатъчно пълен и ясен обем (л.2 и целия л.3 от съдебното решение). След това пояснил конкретно и ясно на кои доказателствени източници стъпва, за да приеме посочените вече факти. Позовал се и на показанията на св.М., прочетени по реда на чл.281 ал.1 т.5 от НПК. Тук следва да се посочи следното – при нарушение на тази процедура, то този съд приема, че показанията на свидетеля са прочетени по реда на чл.281 ал.4 от НПК, тъй като липсва съгласие на подс.Т., както и изискуемото от закона разяснение. Без съмнение присъдата не може да почива само на показания, приобщени по реда на чл.281 ал.4 от НПК, но в случая съдилищата не са били изправени пред такава хипотеза. И в тази връзка ОС правилно обосновал изводите си по фактите не само с показанията на св.М. (пострадал от деянието), но и с показанията на свидетелите Ю.Д., Т. и М., протокол за доброволно предаване на вещи и СОЕ. Така св.Д. (която сключила споразумение по време на съдебното дирене и след като по отношение на годността й да депозира показания била назначена СППЕ) посочила как с подс.Т. чрез използване на отвертка извършили кражба от таванското помещение на св.М.. Вещите транспортирали до дома на Т. с МПС на майка му. По късно при спиране от полицейски служители с конкретен въпрос за крадени вещи, Т. сам ги поканил в дома си и сам показал вещите. Свидетелите Т. и М. в качеството си на полицейски служители в III РУ-МРВ-Варна били изпратени на адреса на Т., от който в присъствието на извършителите и посочване от тяхна страна били установени вещи, предмет на кражба от адрес на територията на II РУ-МВРВарна. Това действие било надлежно оформено по реда на НПК - л.28 от ДП.

Св.М. дал подробни показания, свързани със специфични характеристики на отнетите му вещи (видове вещи, цветове, дати и места на закупуване, марки, подробно описание на сюжет на две картини) – в разпит от 23.03.2022г., в рамките на който той описал всички специфики на вещите, които му били показани чак след това. Т.е. това действие изключва всякакво съмнение в тези доказателствени източници. Св.М. потвърдил също и установено от него разбиване на входната врата на помещението, заключвана от него с катинар, след уведомяването му за кражбата, което напълно съответства на заявеното 3 от св.Д. по отношение на начина на проникване в таванското помещение.

Категорично при предявяване на вещите заявил без всяко съмнение, че са негови.

На базата на изложеното горе и като провери спазването на процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение на двете редовни инстанции, АС достигна до извод, че няма нарушения, свързани с формиране на вътрешното им убеждение по отношение достоверността на доказателствените материали. Въззивното решение отговаря в достатъчна степен на изискването на разпоредбата на чл.339 ал.2 от НПК, доколкото в него има обсъждане на доводите на защитата, изложени във въззивната жалба. Нещо повече – част от тях са споделени от въззивния съд, което довело и до постановяване на изменителното решение в полза на осъденото лице. Касателно твърдението, че вещите не били предложени за разпознаване от страна на св.М., то съдът не намира посоченото за процесуално нарушение, още повече за такова, което да е довело по някакъв начин до ограничаване правата на Т.. При предявяване на св.М. на отнетите вещи, той все още не бил установил липсата им, поради редки посещения в таванското си посещение. Т.е. той не бил сигнализирал за кражба, поради което и нямало как да бъде разпитан относно липсващите предмети (но пък бил разпитан подробно какво държи в таванското си помещение). Това наложило предявяването на вещите, при което той потвърдил, че е техен собственик. По делото – по ДП, а също и пред двете инстанции не е имало спор относно собствеността на вещите. Разпознаването на предмети не е задължително процесуално действие – то се налага, съобразно текста на закона тогава, когато „е необходимо да се потвърди идентичността на предмети“. Такъв спор по делото не е имало нито в хода на ДП, нито пред двете съдебни инстанции. Поради което и органите на ДП правилно приели, че няма необходимост от разпознаване, доколкото по делото нямало спор по идентичността на вещите, предмет на престъплението, нито на техния собственик. От своя страна Т. и Д. сами заявили за извършената от тях кражба и предали вещите, а св.М. потвърдил собствеността им. Т.е. разпоредбата е приложима при необходимост, а не във всеки един случай, особено когато липсва спор относно предметите. Такава е и трайната практика на ВКС по този въпрос (Решение № 383 от 18.09.2025г. на ВКС по н.д. № 111/2025г., III н.о.; Решение № 185 от 10.06.2015г. на ВКС по 4 н.д. № 406/2015г., II н.о. и други).

По твърдението за неправилно приложение на материалния закон:

Спори се по квалификацията на деянието, която още по-горе се посочи, че била възприета от ОС като основателна, което довело и до прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление и съответно до намалена отговорност – такова, каквото защитата претендирала. Как изначално е трябвало да се формулира обвинението при предаването на лицето на съд е работа на прокурора, който е компетентен и самостоятелен в преценката си относно обвинението. Работа на съдилищата е правилно да отсъдят има или не основания за приемане наличието на намалена отговорност. Което и било сторено от въззивния съд. АС по-горе вече взе становище относно формулирането на вътрешното убеждение на съда, при което не отчете нарушения на чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 НПК. Т.е. в крайна сметка АС вече стори заключение, че в рамките на осъществената доказателствена дейност от предходните инстанции нарушения не са допуснати – това по повод твърдението за недоказаност на обвинението.

По доводите за явна несправедливост на наложеното наказание:

Прилагайки разпоредбата на чл.197 т. 3 от НК, ОС подробно мотивирал становището си защо приема тази квалификация (с данни от делото, с които обосновава фактическите си констатации както и с посочване на съдебна практика в подкрепа на правните си изводи).

Относно размерът на наказанието лишаване от свобода – ОС го намалил на една година и шест месеца. Мотивирал решението си с прилагането на закон за по-леко наказуемо престъпление, но също така коментирал и относимите в случая обстоятелства по чл.54 от НК. Изрично взел становище по липсата на основания за прилагане разпоредбата на чл.55 от НК. По индивидуализацията ОС посочил, че към смекчаващите отговорността обстоятелства добавя относително ниската стойност на отнетото както и степента на участие на Т. в деянието при отчитането на водещата роля на св.Д.. Оценил и предходната съдимост на Т., след което намалил наказанието на година и шест месеца лишаване от свобода. Този размер на наказанието не се отчита като явно несправедлив. Предвидената отговорност по чл.197 т.3 от НК е до осем години лишаване от свобода. Наложеното наказание е към минимума. Без значение е в случая, че няма долна граница (както се сочи в 5 искането). В своя акт ОС - Варна детайлно се занимал с въпроса за индивидуализацията на наказанието - извършил своя собствена интерпретация на смекчаващите и отегчаващи вината обстоятелства. Всичко това, обсъдено ведно със смекчаващи и отегчаващи вината фактори, с характеристиката на деянието и тази на дееца, дало пълното основание на въззивния съд да заключи, че наказание над, но около минимума по чл.197 т.3 от НК се явява правилно отмерено. При проявената от ОС снизходителност по отношение на наказанието, то този съд счита, че такава допълнително не се налага, а и няма как да намери опора в данните по делото. Т. извършил това престъпление в изпитателен срок по предходно осъждане, при налично и на друга влязла в сила присъда; по делото има събрани недобри характеристични данни.

По изложените съображения Варненският апелативен съд не намира да са налице релевираните основания за възобновяване на наказателното производство , поради което и

РЕШИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на адв.С. И. в качеството му на процесуален представител на осъденото лице С. Т. Т. за възобновяване на производството по ВНОХД № 349/2025г. на ОС-Варна, с което е изменена присъда № 290/02.12.2024г., постановена по НОХД № 3149/2022г. на РСВарна.

Решението е окончателно.