Решение № 6218 от 16.10.2025, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 11090/2023
- Вид
- Решение № 6218
- Подписан
- 16.10.2025
- Състав
- Златка Чолева, Цветелина Александрова Костова, Красимир Мазгалов
Цитирани разпоредби
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 133 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 235, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 236, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 259, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 263 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 290 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 80 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 45 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 49 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 52 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 55, ал. 1, предл. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 86 · Закон за задълженията и договорите
РЕШЕНИЕ
№ 6218 гр. София, 16.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател: Златка Чолева
Членове:
Красимир Мазгалов
Цветелина Ал. Костова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Цветелина Ал. Костова Въззивно гражданско дело № 20231100511090 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 12790/19.07.2023 г., постановено по гр.д. № 52068/2022 г. по описа на СРС, ГО, 31 с-в, са отхвърлени предявените от Р. И. Б., ЕГН: **********, адрес: гр.
София, ж.к. „Орландовци“, ул. „********, срещу „Агенция за събиране на вземания“ АД, ЕИК: 203670940, седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „********, офис сграда „Лабиринт“, ет. 2, офис 4, обективно кумулативно съединени искове по чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми: сумата от 6 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в множество притеснения, причинени в резултат на следните действия на служителите на ответника през периода 2015-2016 г. за заплащане на сумата от 2 015,69 лв. - изпращане на писмени съобщения и покани до ищеца, позвънявания на съседа на ищцата – В.З. и на приятел на ищеца – Р.И., както и подаване на невярна информация за кредитна задлъжнялост на ищеца до Централния кредитен регистър към БНБ през периода 13.06.2019-28.02.2022 г. въпреки влязлото в сила Решение от 13.06.2019 г. по в.гр.д. № 2733/2018 г. на СГС, III-В въззивен състав, с което е отменено Решение от 12.12.2017 г. по гр.д.
№ 67206/2016 г. на СРС, 34-ти състав и вместо него е постановено друго, с което ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от 2 015,69 лв., представляваща сума, платена на ответника при начална липса на основание, което довело до невъзможност ищецът да тегли нови кредити за периода 28.02.2022-28.08.2027 г., ведно със законната лихва върху 1 сумата от 6 000 лв. от 27.09.2022 г. до изплащане на вземането; сумата от 934,31 лв., представляваща мораторна лихва за периода 10.02.202027.09.2022 г. върху сумата от 3 500 лв., за чието заплащане на ответника е връчена ищцова покана за доброволно изпълнение на 03.02.2020 г., като неоснователни.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК е подадена въззивна жалба срещу решението от ищцата Р. И. Б., в която същата твърди, че съдът е отхвърлил изцяло предявения иск, въпреки че ответникът в законоустановения срок бил оспорил единствено размера на претендираното обезщетение, но не и самото основание на иска. Сочи, че първоинстанционният съд е нарушил принципа, закрепен в чл. 6, ал. 2 ГПК, че предметът на делото се определя от страните, както и разпоредбите на чл.
235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Поддържа, че СРС е приел без надлежни доказателства, че жалбоподателката има две отделни задължения към ответника, при наличие на писмени доказателства за съществуването само на едно задължение, вече признато за недължимо с влязло в сила съдебно решение. Отбелязва, че неправилно не били кредитирани показанията на свидетели, които потвърждавали, че обажданията са били извършвани от служители на „Агенция за събиране на вземания“ АД, като била изискана допълнителна идентификация, която не била обоснована нито от закона, нито от обстоятелствата по делото. Неправилно било прието по делото, че липсата на медицинска документация опровергавала твърденията за здравословното състояние на ищцата, без да е отчетено, че срокът за съхранение на тези документи (пет години) е изтекъл към момента на подаване на исковата молба и поради това е било обективно невъзможно тяхното представяне. Съдът не бил оценил в достатъчна степен претърпените моралните вреди, произтичащи от продължителното (в продължение на почти три години) подаване на невярна информация в ЦКР, както и отражението върху кредитната репутация и психическото състояние на жалбоподателката. В тази връзка жалбоподателката моли за отмяна на решението и уважаване на предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата страна – „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД в срока по чл.
263 от ГПК е депозирала отговор на въззивната жалба, в който излага доводи за правилност и законосъобразност на постановеното решение и оспорва въззивната жалба, като неоснователна. Същата прави искане за потвърждаване на обжалваното решение и претендира и разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.
Настоящият въззивен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно. По доводите за 2 неправилност на решението, въззивният съд намира следното:
Производството пред районния съд е образувано по искова молба от Р. И. Б. против „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 6 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди (притеснения и психически тормоз) вследствие от виновното и противоправното поведение на служители на ответника, като действие и бездействие, изразяващо се в непредприемане на действия по отбелязване на задълженията по кредита като недължими и подаване на ежемесечни отчети за дължимост на задължението, при условие че с влязло в сила решение по в. гр. д. № 2733/2018 г. по описа на СГС, III-В въззивен състав е отменено решение по гр.д. № 67206/2016 г. по описа на СГС, 34-ти състав и вместо него е постановено друго, с което ответникът е осъден да заплати на ищцата на основание чл. 55, ал. 1, предл. I от ЗЗД, сумата от 2 015,69 лв., представляваща платена от Р. Б. сума, при начална липса на основани. Преди постановяване на същото решение в хода на първоинстанционното производство или именно през периода 2015-2016 г. ответникът чрез свои служители се обаждал на ищцата, както и на горепосочените две лица, за да изиска плащане на горната сума, в резултат на което ищцата изживяла притеснения, които изпитала и за периода след постановяване на горното решение на 13.06.2019 г., когато било окончателно установено, че не дължи на ответника горната сума, до 28.02.2022 г., през който период ответникът подавал информация за ищеца, че е кредитно задлъжнял пред Централния кредитен регистър (ЦКР) към БНБ, в резултат на което за ищеца не било възможно да тегли нови кредити за периода от пет години след 28.02.2022г., след която дата ответникът преустановил подаването на невярна информация за кредитната задлъжнялост на ищеца към ЦКР на БНБ. Относно иска за мораторна лихва твърди, че на ответника е връчена изпратена от него покана за доброволно изпълнение на сумата от 3 500 лв. на 03.02.2020 г., който бил първоначално претендираният извънсъдебно от ищеца размер на обезщетение за неимуществени вреди в резултат на горното твърдяно като противоправно поведение на ответника във връзка с липсата на кредитна задлъжнялост на ищеца. В същата покана на ответника бил даден 7-дневен срок за заплащане на сумата от 3 500 лв., след изтичането на който ищецът претендира, че ответникът е изпаднала в забава за нейното заплащане до датата на подаване на исковата молба на 27.09.2022 г., към който момент размерът на същата претенция вече възлизал на сумата от 6 000 лв.
В срока по чл. 131 от ГПК не е постъпил отговор от ответника „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД. Липсват своевременно релевирани възражения срещу основанието на иска. Още повече и самата въззивна жалба отчита, че възраженията от страна на ответника са единствено по размера на обезщетението. Поради това ответникът е ограничен от неблагоприятните последици по чл. 133 ГПК (невъзможност да прави нови възражения и да сочи доказателства извън срок), като съдът съобразява и правилата за разпределение на доказателствената тежест.
Не е било спорно между страните, а и се установява от представените писмени доказателства в хода на първоинстанционното производство, че 03.12.2013 г. между ищцата Р. И. Б. и „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД е сключен договор за потребителски заем CASH-10467467, по силата, на който на ищцата е била предоставена сума в размер на 1000 лв.
Безспорно е и обстоятелството, че с решение № 4295/13.06.2019 г., постановено от СГС, III-В състав по възз. гр.д. № 2733/2018 г., влязло в сила на 13.06.2019 г. е отменено решение по гр.д. № 67206/2016 г. по описа на СГС, 34-ти състав и вместо 3 него е постановено друго, с което ответникът е осъден да заплати на ищцата на основание чл. 55, ал. 1, предл. I от ЗЗД, сумата от 2 015,69 лв., представляваща платена от Р. Б. сума, при начална липса на основание.
Не се спори, че действително след влизане в сила на решението до 28.02.2022 г., ответникът „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД е продължила да подава информация до Централния кредитен регистър към БНБ, за наличие на просрочени задължения на Р. Б..
Не е спорно, а и се установява от справки за кредитна задлъжнялост относно ищцата с изх. № БНБ - 81869/28.07.2022 г., че за периода от 31.07.2017 г. до 31.01.2022 г. „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД е подавала информация до ЦКР към БНБ за наличие на просрочени задължения на ищеца по кредит с идентификатор 557273.
Така на 13.06.2019 г., след влизане в сила решение по в.гр.д. № 2733/2018 г. по описа на СГС, III-В въззивен състав, с което е отменено решение по гр.д. № 67206/2016 г. по описа на СГС, 34-ти състав и вместо него е постановено друго, с което ответникът е осъден да заплати на ищцата на основание чл. 55, ал. 1, предл. I от ЗЗД, сумата от 2 015,69 лв., представляваща платена от Р. Б. сума, при начална липса на основание за периода към 31.01.2022 г. ответникът-кредитодател е подавал информация относно кредита по см. на Наредба № 22 от 16.07.2009 г. за Централния кредитен регистър, че кредитът не е активен, но по него се дължат суми и същият е просрочен.
Основният спорен момент се състои в обстоятелството какъв е справедливият размерът на претърпените от ищцата неимуществени вреди.
Представена е и ПДИ от ищцата до ответника с вх. № 20-00035-1/03.02.2020 г.
В хода на първоинстанционното производство са разпитани двама свидетели.
Свидетелят Р.И. заявява, че в края на лятото през 2016 г. е получил обаждане от фирма за събиране на вземанията, във връзка със задължение на Р. Б., с указание, че задължението следва да се изплати. На въпроса на свидетеля от къде му имат телефона, служител на колекторската фирма е отговорил, че същия е посочена като лице за контакт. Твърди още, че Р. Б. била поискала пари назаем и че същата е посетила дома на свидетеля и му е разказала каква е историята с тази фирма. Сочи, че ищцата се е притеснила, прилошало й е и свидетеля я е закарала до „Пирогов“.
Свидетелят Л.С. заявява, че многократно са й звънели от колекторската фирма, във връзка със задължение на Росица Б., като са й казвали, да й предаде, че дължи пари. През лятото на 2016 г. й казали, че ако ищцата не ги върне, трябвало да ги върне синът й. Твърди, че ищцата се е притеснила, тъй като не е знаела за какво става въпрос, както и че е започнала да вдига кръвно, да получава панически атаки и това й състояние е продължило няколко месеца след това.
Във връзка с наведените твърдения във въззивната жалба, че СРС е достигнал до грешни изводи, тълкувайки свидетелските показания, относно обстоятелството, че не ставало ясно дали претендираните от ищеца вземания касаят договор за потребителски заем № CASH-10467467, настоящата съдебна инстанция е допуснала събирането на доказателствени средства, посредством издаване на съдебно удостоверение в полза на жалбоподателката, което да й послужи пред Централен кредитен регистър при БНБ за снабдяване с необходимата информация.