Разпореждане № 26311 от 25.06.2025, Районен съд - Варна

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 26311 гр. Варна, 25.06.2025 г.

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 35 СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мирослава Данева като разгледа докладваното от Мирослава Данева Частно гражданско дело № 20253110107188 по описа за 2025 година следното: и като съобрази материалите по делото, за да се произнесе, взе предвид Производството по делото е по реда на чл. 410 от ГПК.

Производството по делото е образувано въз основа на депозирано пред Районен съд-гр.Варна Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК.

Съдът констатира, че е заявено издаването на заповед за изпълнение за парични суми, като с оглед размера на вземането и правилата относно родовата подсъдност, предвидени в чл.103 и чл.104 ГПК, подсъдността е на районен съд.

Настоящият съдебен състав съобрази обстоятелството, че на основание чл.411, ал.1 от ГПК сезиран е местно компетентен съд по правилата на местната подсъдност.

След запознаване с депозираното заявление, съдът намира, че същото отговаря на формалните и съдържателни изисквания за редовност по смисъла на чл. 410, ал. 2 във вр. чл. 127, ал. 1 и 3 и чл. 128, т. 2 от ГПК, както и че липсват данни за визираните в разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 4 и 5 от същия кодекс отрицателни предпоставки, поради което счита, че подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК следва да бъде разгледано по същество.

Съгласно разпоредбите на чл.411, ал.2, т.2 и т. 3 ГПК, заповедният съд е длъжен служебно да извърши и проверка , дали искането е в противоречие със закона или добрите нрави, както и дали искането не се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това, като заявлението следва да бъде отхвърлено при наличие на тези предпоставки. Следователно с последните редакции на ГПК се въведе служебното правомощие на съда за извършване на преценка за „обоснованата вероятност“ за противоречие на вземането с добрите нрави и за неравноправност на същото.

Доколкото претендираните в настоящото производство вземания произтичат от договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК, длъжникът се ползва от специална защита и съдът следи служебно за наличие на неравноправни клаузи. Този извод намира опора и в практика на Съда на Европейския съюз и конкретно – в решението по дело С-448/17. В мотивите на посоченото решение СЕС е приел, че за гарантиране ефективна защита на правата, произтичащи от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, системата на националното процесуално право следва да предвижда в рамките на производството по издаване на заповед за изпълнение задължение на съда за осъществяване на служебен контрол относно евентуално неравноправния характер на клаузите, съдържащи се в разглеждания договор. В случай, че такова задължение не е предвидено или контролът е ограничен само до етапа на 1 възражението срещу издадената заповед, СЕС намира, че националната правна уредба засяга ефективността на защитата, търсена с Директива 93/13, „ако съществува немалък риск потребителят да не подаде изискваното възражение било поради твърде краткия срок, предвиден за тази цел, било предвид разходите, които евентуалното исково производство би създало с оглед на размера на оспорваното задължение, било защото националното законодателство не предвижда задължение за съобщаване на потребителя на цялата необходима информация, която да му позволи да определи обхвата на правата си.“ В настоящия случай процесният договор за паричен заем, който е основанието за претендиране на обективираните в заявлението вземания, е потребителски , съобразно легалната дефиниция на чл.9 от ЗПК. Сключен е при действието на ЗПК и нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда.

При извършване на преценка , дали искането на заявителя е в противоречие със закона или добрите нрави, както и дали искането не се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това, съгласно разпоредбите на чл.411, ал.2, т.2 и т. 3 ГПК, настоящият съдебен състав съдът приема следното:

Заявените вземания , представляващи възнаграждение за закупена услуга Фаст и възнаграждение за закупена услуга Флекси по твърдените от заявителя хипотези на възникване и начин на формиране, противоречат на добрите нрави и са неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП, поради следните съображения:

Разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК предвижда задължение на съда да извърши проверка , дали заявлението не противоречи на закона или добрите нрави, като в случай на констатирано противоречие, заявлението подлежи на отхвърляне. Наред с изложеното, доколкото претендираните в настоящото производство вземания произтичат от договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК, длъжникът се ползва от специална защита и съдът следи служебно за наличие на неравноправни клаузи, съгласно чл.

411, ал. 2, т. 3 ГПК, в редакцията, обн. ДВ, бр. 100 от 2019 г.

Съгласно императивната разпоредба на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.

Възможността кредиторът да въвежда такси извън стойността на договорения размер на заема е регламентирана в чл.10а от ЗПК и е предвидена за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Същевременно е налице изрична забрана , съгласно разпоредбата на чл.10а, ал.2 от ЗПК да се изискват такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита. За да е допустимо събирането на такава такса за допълнителни услуги, същата следва да не попада в обхвата на цитираната в ал.2 забрана.

Като прецени съдържанието на конкретните клаузи за такси за комисионни и допълнителни услуги, се налага извод, че уговарянето им противоречи и излиза извън присъщите на този вид договорен ангажимент функции. Настоящия съдебен състав намира, че чрез горепосочените услуги кредиторът се домогва да набави допълнителни плащания извън предвидените в закона. Освен гореизложеното, конкретните престации, за които са начислени тези такси са изцяло насочени към събирането на дълга и възможността за неговото увеличаване чрез отпускане на допълнителни суми, което е изцяло в интерес на кредитора и се намира в колизия със забраната на чл.10а от ЗПК.

Наред с това клаузата е нищожна и на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП като неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като възнаграждението е отнапред определено, при липса на сигурност за осъществяване на насрещната престация от финансовата институция, което като води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и тези на потребителя. Нещо повече – предвид размера на възнаграждението по допълнителния пакет, който надвишава чистата стойност на отпуснатия кредит и алеаторния характер на насрещната престация на търговеца, очевидно крайната цел на последния при сключване на допълнителното споразумение е да си осигури завишен размер на сумата, която следва да бъде върната, заобикаляйки изискванията на специалния закон за максимален годишен процент на разходите по кредита /чл. 19, ал. 4 ЗПК/.

По отношение на възнагражденията за закупени допълнителни услуги Фаст и 2

Флекси съдът намира, че искането противоречи на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/.

Съдебната практика приема, че при двустранните договори значителната липса на еквивалентност в насрещните престации може да се приеме за противоречие с добрите нрави, доколкото те са опредени като граница на свободата на договаряне, предвидена в чл.

9 ЗЗД.

В случая, уговорената стойност на процесните възнаграждения се съизмерява с чистата стойност на отпуснатия заем. Ето защо, може да се приеме, че с уговарянето на избраните и закупени допълнителни услуги длъжникът не извлича полза или изгода, тоест не получава услуга, а само бъдещ сигурен пасив и потенциална свръхзадлъжнялост, което обезсмисля единствения му мотив да сключи процесния договор за потребителски кредит, а именно да си набави средства в спешен порядък за задоволяване на текущи нужди. При това положение, съдът не открива никаква разумна и съразмерна икономическа връзка между стойността на договорените възнаграждения и кореспондиращата им насрещна престация, тоест налице е очевидната нееквивалентност в дължимия резултат от противоположните страни по облигационното правоотношение. Този извод на съда не може да се промени и от твърденията на заявителя, че предоставените допълнителни услуги гарантират спокойствието на длъжника и възможността му да се справи с всяка неблагоприятна ситуация. В обобщение, неравностойността в насрещните престации на страните, уговорили тези възнаграждения, е такава, че практически е сведена до липса на престация от страна на кредитодателя, при което правно положение съдебната практика е категорична и константна, че е налице противоречие на договореното с добрите нрави.

Заявеното вземане за такси за извънсъдебно събиране, по твърдените от заявителя хипотеза на възникване и начин на формиране, противоречи на добрите нрави и е неравноправно по смисъла на чл.143 ЗЗП, поради следните съображения:

По отношение на „такси за извънсъдебно събиране” – същото възниква под условие за настъпил падеж на главните задължения. Същевременно съобразно императивното правило на чл.33, ал.1 от ЗПК, при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, каквато в случая е претендирана наред с вземането за такса разходи. С уговаряне на таксата, на практика се постига заобикаляне на ограничението на чл.33 от ЗПК. От друга страна, разходите за извънсъдебно събиране на вземането, противоречат на чл.10а, ал.2 ЗПК, тъй като по същество представляват разход, свързан с усвояване и управление на кредита, който не е уговорен, не е включен и в обявените на страната разходи по кредита.

Съобразно правилото на чл. 33, ал. 1 ЗПК, при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата.

Уговорката в договора, че при забава на погасителна вноска заемателят дължи на заемодателя разходи и такси за извънсъдебно събиране на просрочените задължения има за цел заобикаляне на посоченото правило. Доколкото дължимостта на тези такси е обусловена единствено от настъпила забава в плащанията, с начисляването им на практика се достига до начисляване на допълнително обезщетение за забава над допустимия съгласно чл. 33, ал. 2 ЗПК размер. Наред с изложеното, твърдените разходи по същество представляват такси за действия, свързани с управление на кредита, начисляването на каквито е недопустимо , съгласно цитираната по-горе норма на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. В този смисъл, разглежданата уговорка е нищожна , поради противоречие с посочените разпоредби на ЗПК.

С оглед изложеното, съдът намира, че депозираното Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК следва да бъде отхвърлено в частта, в която се претендира вземането за възнаграждение за закупена услуга Фаст и възнаграждение за закупена услуга Флекси и за такси за извънсъдебно събиране, като забранени от императивна правна норма и противоречащи на добрите нрави , на основание чл.411, ал.2, т.2 и т. 3 ГПК.

Предвид отхвърляне на заявлението в частта , с която се претендират възнаграждение за закупена услуга Фаст и възнаграждение за закупена услуга Флекси, следва да бъде отхвърлено и заявлението в частта, в която се претендират лихви върху тези вземания, които представляват акцесорни вземания и основателността им е в зависимост от 3 основателността на главните вземания.

С оглед частично отхвърляне на депозираното заявление следва да бъдат дадени указания на заявителя за предявяване на осъдителен иск, на основание чл.415 ал.1 т.3 от ГПК.

В останалата част заявлението е редовно, поради което следва да се издаде заповед за изпълнение.