Определение № 1296 от 16.05.2024, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1296 гр. Пловдив, 16.05.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николинка Г. Цветкова

Членове:

Фаня Т. Рабчева Калчишкова

Руска Ат. Андреева като разгледа докладваното от Николинка Г. Цветкова Въззивно частно гражданско дело № 20245300501083 по описа за 2024 година Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК във вр. чл. 413 ал. 2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. № 14125/19.04.2024г., подадена от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, ЕИК 207172780 чрез юриск. Е. И. против разпореждане № 8613 от 20.03.2024г., постановено по ч. гр. д. № 4273 по описа за 2024г. на Пловдивски районен съд, XIX с., с което отхвърля заявление на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, ЕИК 202527341 с искане за издаване на заповед за изпълнение срещу Ф. Ш. А., ЕГН **********, за сумата от 507, 51 лева главница, 38, 42 лв. договорна лихва, 63, 51 лева законна лихва, както и законна лихва върху главницата от подаване на заявлението до окончателното изплащане и разноски.

В частната жалба се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на оспорваното разпореждане.Моли се да бъде отменено и съдът да се произнесе по същество.

Частната жалба е подадена в законоустановения срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Пред районния съд е подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД против Ф. Ш. А., ЕГН ********** за сума в размер на 507, 51 лева главница по договор за паричен заем № 4594070/21.09.2022г., сключен между „Изи Асет Менджмънт“ АД като заемодател и Ф. Ш. А., ЕГН **********, като заемополучател, сумата от 38, 42 лева договорна лихва за периода 30.09.2022г. до 10.03.2023г., сумата от 63, 51 лева договорна лихва за периода 11.03.2023г. до 27.02.2024г., сумата от 63, 51 1 лева мораторна лихва за периода 11.03.2023г. до 27.02.2024г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 07.03.024г. до окончателното изплащане.Заявителят е изложил обстоятелства, че по цитирания договор на заемополучателя е бил отпуснат кредит в размер на 600 лева, който следвало да бъде върнат ведно с договорната лихва на 24 седмични вноски.Съгласно клаузите на договора, заемополучателят се задължил в 3-дн. срок до предостави едно от алтернативно предвидените в договора обезпечения.В тази връзка бил сключен договор за предоставяне на гаранция № 4594070/21.09.2022г. между Ф. Ш. А., ЕГН ********** и „Файненшъл България“ ЕООД, по силата на който потребителят възлагал, а гарантът се задължавал да издаде гаранция за плащане в полза на „Изи Асет Менджмънт“ АД.

Длъжникът не изпълнил задължението си да върне заетата сума, поради което кредиторът отправил искане до гаранта, който извършил плащане на гаранцията в пълния размер на дължимата сума – 615, 72 лева на 04.09.2023г.В тежест на потребителя възникнало задължението да възстанови на дружеството-гарант заплатената сума, а за последното се породило правото на регресен иск за възстановяване на заплатената сума, както и законната лихва от датата на погасяване на дълга до депозиране на заявлението в размер на 63, 51 лева.По силата на рамков договор за покупко-продажба на вземания (цесия) и Приложение № 1 към него от 04.09.2023г. гаранта прехвърлил вземането си в полза на заявителя по делото като цесионер.Длъжникът бил уведомен за извършеното прехвърляне на 07.09.2023г.

С молба от 19.03.2024г. заявителят във връзка с дадените му указания от заповедния съд е уточнил, че длъжникът е направил плащания преди датата на цесията, както следва: общо в размер на 210 лева, с които били погасени 20, 86 лева лихва, 24 лева такси, 72, 65 лева неустойка и 92, 49 лева главница.След датата на цесията не били извършвани плащания.

Районен съд Пловдив е отхвърлил изцяло заявлението, като е взел предвид, че се претендира вземане за главница, произтичащо от договор за потребителски заем и следва да бъде извършена проверка на договора за наличие на неравноправни клаузи.Взел е предвид също, че се касае за предоставен заем в размер на 600 лева, платим на 24 вноски, при фиксиран ГЛП 40%, ГПР 47% и обща сума за плащане – 659, 28 лева, както и че между длъжника и трето лице е сключен договор за гаранция срещу заплащане на възнаграждение от 348 лева.Съобразено е и обстоятелството, служебно известно на съда, че заемодателя и поръчителя са свързани лица.Заповедният съд с оглед на това е приел, че договорът за поръчителство е недействителен поради нарушение на „добрите нрави“, тъй като уговореното възнаграждение по него води до нееквивалентност на престациите на страните по него.Поради това е заключил, че не е било налице основание за плащане на суми от поръчителя в полза на кредитора, както и за възникване на вземане за тях от длъжника, което сочи липса на цедирано вземане към заявителя.Поради това заявлението е отхвърлено, тъй като към момента на 2 подаването му цесионера не притежава претендираните вземания от длъжника.

Настоящият състав на съда, след като се запозна с материалите по приложеното заповедно производство, съобрази доводите на жалбоподателя и прецени правилността на обжалваното разпореждане, намира частната жалба за частично основателна по следните съображения:

Изхождайки от предмета на процесния договор за паричен заем и страните по него – физическо лице, което при сключването му действа извън рамките на своята професионална компетентност и от друга страна финансова институция по см. на 3, ал. 1 от ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, следва да се приеме, че се касае за потребителски кредит, поради което на основание чл. 411, ал. 2 т. 3 от ГПК следва да бъде извършена проверка за наличие на неравноправни клаузи.Съгласно чл. 11, ал.

1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора.Процесният договор за кредит формално отговаря на тези изисквания, доколкото в същия е посочен годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя.Размерите на същите обаче, посочени в договора, не съответстват на действителните такива съобразно поетите от потребителя задължения. В случая липсва ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, ал. 1 т. 10 от ЗПК, което не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването му, предвид предоставените от законодателя съответни стандарти на защита.В съдържанието на процесния договор за кредит не е отразена действителната обща сума, дължима от потребителя, тъй като в същата не са включени общите разходи за потребителя, в т. ч. и възнаграждението за гаранта, което е пряко свързано с кредита, доколкото сключването на договора за гаранция е задължително условие за получаването му, независимо че задължението за кредитополучателя може и да не възникне, ако успее да предостави обезпечението по чл. 3 от договора за паричен заем.Това няма как да не се отрази и на стойността на ГПР, защото той изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни и възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит – чл. 19, ал.

1 от ЗПК.Между страните е договорено да се заплаща за предоставеното 3 обезпечение /гаранция/ в размер на 14, 53 лева месечно или общо 348, 72 лева за срока на договора за кредит от двадесет и четири месеца, заедно с всички останали задължения по същия, което реално оскъпява договора.

Същевременно посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна и следователно измамна информация относно общите разходи по кредита, което следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по см. на чл. 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО за нелоялните търговски практики, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по см. на чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост. И след като договорът за кредит е недействителен, недействителен се явява и договора за гаранция, който има акцесорен характер спрямо договора за кредит.Сам по себе си договорът за гаранция не страда от някакви пороци, но поради особената връзка с договора за потребителски кредит, това обуславя недействителност и на поетата гаранция, характеризираща се като поръчителство.Поради това всички процесни вземания, с изключение на тези, свързани с главницата, се явяват недължими.

Съгласно чл. 138, ал. 2 от ЗЗД поръчителство може да съществува само за действително задължение.Доколкото такова в случая не е възникнало, то и за гаранта не се е породило задължение да обезпечи кредитора.Или в настоящия случай гаранта – заявител по делото, е изпълнил едно „чуждо задължение“.Съгласно чл. 74 от ЗЗД този който е изпълнил едно чуждо задължение, като е имал правен интерес да стори това, встъпва в правата на кредитора.Въпросът за незнанието за нищожността на сделката и обосноваването на правния интерес по чл. 74 от ЗЗД с факта на това незнание е свързан от една страна с вида на недействителността, а от друга – с опасността от настъпване на неблагоприятни имуществени последици за изпълняващия чуждото задължение – в този см. определение №

212/19.12.2008г. на ВКС по т. д. № 635/2008г., I т. о.Недействителността на договора за кредит в случая не е очевидна, тъй като към момента, когато заемодателят е получил изпълнение от гаранта, последният не е знаел, че 4 договорът за кредит е недействителен, съответно, че договорът за гаранция не е порил действие.С оглед на това същият е имал правен интерес да изпълни, тъй като имуществените му права са били застрашени от бездействието на длъжника.При това положение дружеството-заявител, като правоприемник на цедента, встъпва в правата на кредитора, вкл. и в правото му да получи чистата стойност на кредита /чл. 23 от ЗПК/, която в случая е 600 лева.Следва да бъде съобразено обаче и направеното плащане от кредитополучателя общо в размерна 210 лева според признанието в молбата на заявителя.Поради това следва да се приеме, че сумата, за която гаранта има основание да претендира възстановяване от длъжника, е в размер на 490 лева /непогасения остатък от чистата стойност на кредита/.

Предвид гореизложеното обжалваното разпореждане като правилно следва да бъде потвърдено за разликата над 490 лева до 507, 51 лева главница, за 38, 42 лева договорна лихва, за 63, 51 лева законна лихва и за законната лихва върху тази суми от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане, а за размера от 490 лева главница следва да бъде отменено като неправилно и делото следва да бъде върнато на заповедния съд за издаване на заповед за изпълнение за този размер.

Съразмерно на уважената част от заявлението заповед за изпълнение следва да се издаде и за разноски в размер на 196, 85 лева, включващи част от юрисконсулстското възнаграждение и от заплатената ДТ.

По изложените съображения съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба с вх. № 14125/19.04.2024г. на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, ЕИК 207172780, представлявана от Я.Я с процесуален представител юрисконсулт Е. И. против Разпореждане № 8613/20.03.2024г., постановено по ч. гр. д. № 4273/2024г. по описа на ПРС, XIX гр. с., в частта, с която е отхвърлено заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по отношение на претендираната сума над заявения размер от 490 лева до размера от 507, 51 лева главница, 38, 42 лева договорна лихва, 63, 51 лева законна лихва, както и за законна лихва върху главницата от подаване на заявлението до окончателното изплащане и за съответна част от разноските.