Решение № 450 от 10.01.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 450 гр. София, 10.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 34 СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ....... при участието на секретаря ...... като разгледа докладваното от ....... Гражданско дело № 20251110109203 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба на Б. З. Г. против ......, с която се претендира обезщетение за вреди от незаконно обвинение по чл. 2, ал. 1, т. 3 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Ищецът поддържа, че е претърпял неимуществени вреди в размер на 4000 лева и имуществени вреди в размер на 3950 лева вследствие на наказателно преследване за престъпление по чл. 195, ал. 1 от Наказателния кодекс, приключило с окончателна оправдателна присъда.

Ответникът оспорва исковете, като твърди, че претенциите са прекомерни и недоказани, като признава наличието на оправдателна присъда, но оспорва размера и причинната връзка на вредите; прекомерността на адвокатския хонорар (4000 лв. изплатен в наказателните производства); липсата на данни за действия на прокуратурата извън рамките на закона;

Съдът, след като обсъди представените доказателства по отделно и в тяхната съвкупност, намира от фактическа и правна страна следното:

Отговорността на държавата по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ е обективна, като дължимото обезщетение обхваща всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането - чл. 4 от ЗОДОВ. За да възникне субективното право на увредения по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, следва да са осъществени следните кумулативно дадени предпоставки: на ищеца да е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление; ищецът да е бил оправдан по повдигнатото обвинение с влязъл в сила съдебен акт; ищецът да е претърпял вреди; да е налице причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и вредите.

Правната квалификация на претенциите се подвежда под нормата на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, като тежестта на доказване по отношение на настъпилите вреди и причинноследствената връзка лежи върху ищеца, докато ответникът следва да докаже 1 обстоятелствата, изключващи или намаляващи неговата отговорност.

Като безспорно по делото е отделено обстоятелството, че срещу ищеца е било водено наказателно производство, започнало на 03.06.2020 година, преминало през три съдебни инстанции и приключило с Решение на Върховния касационен съд от 05.12.2024 година, с което ищецът е окончателно оправдан.

От това се налага изводът, че първият елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ е налице. Предвид обстоятелството, че по така повдигнатото и поддържано обвинение е постановена влязла в сила присъда, с която ищецът е бил оправдан, същото следва да се прецени за незаконно и противоправно.

Съгласно разпоредбата на чл.4 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/ на обезщетяване подлежат всички имуществени и неимуществени вреди, които са в пряка причинна връзка от увреждането при осъществяване на фактическите състави на чл. 1 и 2 от закона, които се определят от съда по „справедливост“, като понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 от ЗЗД /Закона за задължението и договорите/ не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи факти и обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.

При преценката на събраните доказателства съдът подложи на детайлен анализ показанията на свидетеля ....., с оглед и разпоредбата на чл. 172 ГПК. Съдът намира, че тези показания имат опосреден характер по отношение на значими за делото факти. Свидетелят съобщава за раздялата на ищеца с неговата съпруга, но признава, че знае за причината – именно наказателното преследване – единствено от разказите на самия ищец. Тъй като свидетелят познава Г. едва от 2020 година, същата няма преки наблюдения върху състоянието и битието му преди обвинението, което прави невъзможно установяването на обективна промяна в неговия интегритет чрез нейните показания. Наред с това твърденията, че ищецът не може да си намери работа заради „осъждането“ му, се явяват нелогични и лишени от доказателствена опора. По делото не са представени доказателства за реално търсене на работа и откази от работодатели, а и съгласно правния му статус, ищецът е обявен за невиновен, поради което той не се води осъждан по процесното обвинение и това не би могло да бъде пречка за трудовата му реализация.

Въпреки посочените несъответствия в свидетелските показания, съдът счита, че неимуществени вреди са настъпили предвид самия факт на воденото четиригодишно производство.

При определяне на размера им съдът отчита като утежняващо обстоятелство факта, че оправдателната присъда на въззивния съд е била протестирана от прокуратурата, което е довело до неоснователно поддържане на обвинението и пред касационната инстанция, удължавайки агонията на несигурността за ищеца.

Последователна е установената съдебна практика по въпроса относно това, какво може да претендира като обезщетение лице, незаконно обвинено в извършване на престъпление, като се предвижда, че когато предмет на обезщетение по чл.2 от ЗОДОВ са обичайните неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване, не е необходимо същите да бъдат описани подробно в исковата молба, като в тези случаи не са нужни 2 формални, външни доказателства за установяването на тези обичайни вреди, тъй като те настъпват винаги в резултат на наказателното преследване, а когато се претендират вреди над обичайните, които са обусловени от конкретни специфични обстоятелства, той следва да ги посочи в исковата молба и безспорно да ги докаже. Като обичайни неимуществени вреди практиката е квалифицирала нравствените, емоционалните и психически терзания на личността, накърнената чест, достойнство, добро име в обществото. Като нормално състояние на нещата практиката приема, че по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, за което в последствие е постановена оправдателна присъда, изпитва неудобства, чувство на унизеност, притеснение и несигурност, изпитване на неприятни чувства, усещания и преживявания, доколкото са накърнени моралните и нравствени ценности у личността, както и социалното му общуване.

Затова в тези случаи размерът на обезщетението следва да се определи според стандарта на живот, за да не се превърне в източник на неоснователно обогатяване на пострадалия (решение №165 от 16.06.2015г. на ВКС по гр.д.№288/ 2015г., ІІІ г.о., докладчик съдията Др.

Д.; решение №480 от 23.04. 2013г. на ВКС по гр.д.№85/2012г., ІV г.о., докладчик съдията ......).

Следва да се отчете и броя на деянията, за които наказателното преследване е било предприето, като някои от релевантните за определяне размера на обезщетението обстоятелства са продължителността на наказателното преследване, личността на увредения, включително притежавания от него авторитет в бизнеса и в обществото, настъпилите промени в отношенията в семейството, допълнително настъпилите обстоятелства, които са се отразили на репутацията на лицето, всички негативни отражения в резултат на воденото наказателно производство, включително върху душевното и здравословно състояние на лицето извън неизбежно следващите се по човешка презумпция вреди, свързани със страх от неоснователно осъждане, засегната чест и достойнство, неизбежни ограничения в личния, обществения и професионален живот (Решение №192 от 27.06.2012г. на ВКС по гр.д.№1571/2011, ІІІ г.о., докладчик съдията ......). Пак според утвърдената практика на ВКС на РБ, размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди се определя на първо място от вида и характера на упражнената процесуална принуда-колко и какви процесуални действия са извършени с участието на пострадалия, как са извършени действията, в продължение на колко време, проведено ли е ефективно разследване в разумен срок, като не е в тежест на пострадалия да докаже отделните си негативни изживявания, а е достатъчно да бъдат доказани увреждащите действия и бездействия на Прокуратурата като се приема в тези случаи, че искът е установен по основание и съдът е длъжен да определи неговия размер по своя преценка.

Фактът на незаконното обвинение е достатъчен да индицира, че обвиняемият е претърпял вреди, рефлектиращи върху неговата чест и достойнство и е безспорно, че за периода на наказателното преследване ищецът има отрицателни изживявания от незаконното обвинение - то ограничава възможностите му да води обичайния си начин на живот и му се отразява емоционално негативно (решение №427 от 16.06.2010г. на ВКС по гр.д.№27382009г., ІІІ г.о., докладчик съдията М. И.). Съдебната практика еднозначно приема, че за определянето на обичайните вреди е приложим общовалидния обществен критерий за справедливост, отразяващ общите схващания за даден етап от общественото развитие като по-тежките по характер и степен на увреждания се обезщетяват с по-големи по размер обезщетения.

Посочено е, че неимуществените вреди от незаконно обвинение обхващат не само отрицателните психически преживявания на увредения, но и обективното по своя характер лишаване от блага и ценности, към които всяка една личност се стреми. Справедливостта като законов критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва освен тяхната общовалидна значимост за всяко човешко същество, така и конкретните факти, свързани със стойността, която те са имали за личността на увредения, като причинените вреди се определят в съответствие с конкретно установените факти и че е налице връзка 3 между стандарта на живот в страната и претърпените вреди, респективно размера на обезщетението (Решение №55 от 11.03.2013г. на ВКС по гр.д.№1107/ 2012г., ІV г.о., докладчик съдията Д. Х.).

В конкретния случай - обвинението е повдиганато за извършено тежко умишлено престъпление от общ характер по смисъла на чл.93 т.7 от Наказателния кодекс (това за което по закон се предвижда наказание повече от 5г., а производството е продължило над 4 години, макар и за три съдебни инстанции, оправдателна присъда на СГС е протестирана.

Не се намериха доказателства, които да сочат, че ищецът сам е допринесъл за продължителността на производствата, с което поведение в някаква степен да е допринесъл за удължаване на срока за разследване на престъплението, което му се вменява.

Прокуратурата не следва да бъде освобождавана от отговорност при условия и на чл.5 ал.2 от ЗОДОВ, доколкото изобщо не се установява виновно поведение на пострадалия, с което да е допринесъл за собственото си увреждане. Никакви конкретни факти и обстоятелства за това не се сочат и от Прокуратурата на РБ нито в отговора на исковата молба, нито са изтъкнати в хода на исковото производство, освен бланкетно оспорване.

Следва да се отбележи, че вземането на каквато и да било мярка за неотклонение е първа стъпка към ограничаване правата на обвиняемия, доколкото самото наименование „мярка за неотклонение“ само по себе си говори за целите за които се взимат мерките, които освен това са и изрично посочени в разпоредбата на чл.57 от НПК, а именно, че те се вземат с цел да се попречи на обвиняемия да се укрие, да извърши престъпление или да осуети привеждането в изпълнение на влязлата в сила присъда.

От друга страна, съдът счита, че продължителността на наказателното производство от около 4 години за три съдебни инстанции е в пълно съответствие с националните и международни стандарти за разумен срок. Липсват данни за умишлено протакане или системно бездействие от страна на държавните органи, а процесът е приключил в разумен период, необходим за пълното изясняване на обективната истина и упражняване правото на защита на подсъдимия

Съдът намира за неоснователно възражението на ответната ..... за намаляване на размера на дължимото обезщетение поради наличието на предходни криминални регистрации и водени производства срещу ищеца.

От приложената по делото справка от СДВР-МВР и Справка за съдимост се установява, че описаните в тях преписки и дела (датиращи от периода 2005 г. – 2018 г.) са окончателно приключили дълго преди започване на процесното наказателно преследване по НОХД № 11521/2021 г.. Съгласно константната практика на ВКС, наличието на други производства може да бъде основание за определяне на по-нисък размер на обезщетението по дадено дело само в хипотезата на т.нар. „паралелни производства“. Това е така, тъй като при едновременното провеждане на няколко наказателни преследвания е обективно невъзможно да се разграничи кои негативни преживявания, стрес и уронване на доброто име от кой конкретен процес произтичат, което налага определянето на общо обезщетение по 4 справедливост за всички паралелни вреди.