Решение № 1022 от 09.12.2024, Районен съд - Добрич
- Съд
- Районен съд - Добрич
- Дело
- Гражданско дело 436/2024
- Вид
- Решение № 1022
- Подписан
- 09.12.2024
- В сила
- 31.12.2024
- Състав
- Соня Тодорова Дженкова
Цитирани разпоредби
- чл.131 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 17, ал. 2, изр.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 237 · Граждански процесуален кодекс
- чл.237,ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 237 ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.237, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 433, ал. 1, т. 7 · Граждански процесуален кодекс
- чл.439 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 439, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.86 · Граждански процесуален кодекс
- чл.171 ал.1,2 и 3 · Данъчно-осигурителен процесуален кодекс
- чл.171, ал.2 · Данъчно-осигурителен процесуален кодекс
- чл.171 ал.1,2 и 3 · Данъчно-осигурителен процесуален кодекс
- чл.173, ал.2 · Данъчно-осигурителен процесуален кодекс
- чл.38 ал.1 т.2 · Закон за адвокатурата
- чл.28 · Закон за местните данъци и такси
- чл.69, ал.1 · Закон за местните данъци и такси
РЕШЕНИЕ
№ 1022 гр. Д., 09.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – Д., VI СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател: Соня Т. Дженкова при участието на секретаря Калинка М. Христова като разгледа докладваното от Соня Т. Дженкова Гражданско дело № 20243230100436 по описа за 2024 година и за да се произнесе съобрази следното :
След прекратяване на производството с Определение№434/07.02.2024г. и частичното му обжалване и отмяна с Определение№358/26.04.2024г. по В.ч.гр.д№ 201/24г. на ОС Д., предмет на разглеждане по Гр.д.№436/2023г. на РС-Д. са обективираните в искова молба вх.№2644/06.02.2024г. , подадена от А. П. Б. с ЕГН **********, с постоянен адрес гр.Д., ***, чрез адв.Б. К. - АК гр.Д., искове срещу Община Д., за установяване, че ищецът-длъжник по изп.дело №20249010400019 по описа на ЧСИ Д. И., рег.№ 901 на КЧСИ, с район на действие ДОС, не дължи на ответника-взискател по същото изп.дело, сумите по АУЗ №41923- 1/25.03.2022г. , а именно: ДНИ за 2012г. в размер на 19,56лева и лихви върху главницата в размер на 19,00лева; ДНИ за 2013г. в размер на 19,42лева и лихви върху главницата в размер на 16,89 лева; ТБО за 2012г.в размер на 60,18лева и лихви върху главницата в размер на 58.46лева; ТБО за 2013г. в размер на 104,57лева и лихви върху главницата в размер на 90,92лева, поради погасяването на тези вземания с изтичането на предвидения от чл.171, ал.2 от ДОПК давностен срок от 10 години;
Твърдения в исковата молба: На 01.02.2024г. А. П. Б. получил Покана за доброволно Изпълнение, от която узнал, че по молба на Община град Д. срещу него е образувано изп.дело № 20249010400019 по описа на ЧСИ Д. И., рег.№ 901 на КЧСИ, за събиране на вземания, описани в представен с молбата Акт за установяване на задължение по чл.107, ал.З от ДОПК с N° 41923-1/25.03.2022г. С поканата е даден 14-дневен срок на плащане на задълженията по акта.
На основание чл.439 от ГПК ищецът предявява отрицателен установителен иск, за да оспори предприетото срещу него изпълнение по цитираното дело за част от задълженията в акта по чл.107, ал.З ДОПК, като твърди, че вземанията са погасени по давност. Развива правни доводи за изискуемостта на събираните главни и акцесорни вземания и периода предвиден по силата на закона за погасяването им по давност, като коментира законовите срок по чл.171 ал.1,2 и 3 от ДОПК.
В срока по чл.131 от ГПК ответната страна депозира отговор. Счита иска за недопустим и в условията на евентуалност за неоснователен. Ответникът намира, че така заявеното твърдение за погасяване по давност на вземанията в АУЗ е преклудирано, тъй като ищецът се позовава на давност, текла в периода от 01.01.2013г. до 01.01.2022г. , преди издаване на АУЗД № 107-790/07.04.2022г. , както и същото е било разгледано в административно производство. Поради това е недопустимо пререшаването на този въпрос в производството по реда на чл. 439 от ГПК. Предвид изложеното и доколкото в исковата си 1 молба ищецът не се позовава на нови по смисъла на чл. 439, ал. 2 ГПК факти, то предявеният от него иск е недопустим.
Освен това, ответникът сочи,че съгласно чл. 17, ал. 2, изр.2 от ГПК, съдът не може да се произнася инцидентно по законосъобразността на административните актове, освен когато такъв акт се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му. В случая ищецът е страна в производството по издаването и обжалването на актове за установяване на задължения, поради което съдът не може да се произнася по законосъобразността им нито служебно, нито по възражение на ищеца. В този смисъл дали включените в АУЗ публични вземания са погасени по давност е обстоятелство, което не подлежи на изследване при преценка погасени ли са по давност вземанията на ищеца. Ако същите са погасени по давност, той има право да ги атакува, но по съответния административен ред.
Съгласно Определение№358/26.04.2024г. по В.ч.гр.д№ 201/24г. на ОС Д. предявените искове са допустим и подлежи на разглеждане по същество.
С молба вх.№ 21358/08.11.2024г. ответната община представя Акт за изменение на акт за установяване на задължения по чл.107, ал.3 ОТ ДОПК № 107-790/07.04.2022г., АУЗ 107-790-1/25.03.2024г. Длъжностното лице признава, че за Недвижим имот, находящ се в гр.
Д., ул. „Капитан Андреев“ № 2, ет.11, ап.63, с партиден № 520917116001, собственост на А.
П. Б. с EГ Н **********, сума в размер 1133,02 лв. е погасена по давност както следва:
•ДНИ за 01.01.2012г. - 31.12.2016г. в размер на 96,40 лв. и лихви ДНИ към 20.03.2024г. в размер на 96,65 лв.
•ТБО за 01.01.2012г.-31.12.2016г. в размер на 473,96лв. и лихви за ТБО към 20.03.2024г. в размер на 466,01лв.
Районният съд, след преценка на събраните по делото доказателства и доводите на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявените искове са с правно основание чл.439 ал.2 от ГПК. От ответника не се спори, че е съставен Акт за установяване на задължение по чл.107, ал.З от ДОПК с № 419231/25.03.2022г. за ДНИ и ТБО за 2012 и 2013година, както и образуването на изп.дело № 20249010400019 по описа на ЧСИ Д.И., рег.№ 901 на КЧСИ, за събиране на публичните задължения .
Страните не спорят по размера на установени с акта за установяване задължения вземания за данък недвижим имот и такса битови отпадъци.
Съгласно чл.28 от ЗМДТ, данъкът върху недвижимия имот се заплаща всяка година на две равни вноски, както следва: до 30 юни и до 31 октомври на годината, за която е дължим, или еднократно.
Съгласно чл.69, ал.1 от ЗМДТ, таксата за битови отпадъци се заплаща по ред, определен от общинския съвет. Съгласно чл.19, ал.1 на Наредба за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на Община град Д., приета от Общински съвет град Д., таксата да се заплаща на вноски заедно с данъка в сроковете, определени за него по ЗМДТ.
За публичните вземания се прилагат разпоредбите на ДОПК за погасителната давност. Съгласно чл.171, ал.1 от ДОПК публичните вземания се погасяват с изтичането на 5- годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. В случая няма предвиден в закон по-кратък срок за погасяване на публичните вземания за ДНИ и ТБО.
Съгласно чл.171, ал.2 от ДОПК с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите, когато: 1. задължението е отсрочено или разсрочено; 2. вземането е предявено в производство по несъстоятелност; 3. е образувано наказателно производство, от изхода на което зависи установяването или събирането на публичното задължение; 4. изпълнението е спряно по искане на длъжника; 5. е подадена жалба за разрешаване на спор по глава шестнадесета.
Съгласно чл.171, ал.3 от ДОПК лихвите за публичните вземания се погасяват по давност с изтичането на сроковете за главното вземане по ал.1 и 2, независимо от начина на погасяване на главницата.
В хода на производството ответната община е представила акт за изменение на акта за установяване на задълженията, като признала погасяване по давност на процесните вземания с доводи, че давностните срокове за вземанията за 2012г. и 2013г. са започнали да текат съответно от 01.01.2013г. и 01.01.2014г. и са изтекли на 01.01.2023г. и 01.01.2024г. Към 2 датата на издаване на акта са погасени вземанията за 2012г., а към момента са погасени и вземанията за 2013г. Съгласно чл.173, ал.2 от ДОПК те подлежат на служебно отписване с изтичане на срока по чл.171, ал.2 от ДОПК.
Издаването на акта за изменение на първоначалния акт съдът възприема като признание на иска, доколкото с него фактически се признава погасяването на правото на принудително събиране на процесните вземания. Все пак, настоящия състав приема, че това действие на данъчната администрация не води до отпадане правния интерес от иска, доколкото принудителното събиране на процесните публични общински вземания се извършва от съдебен изпълнител по реда на Гражданския процесуален кодекс. Съгласно чл.
433, ал. 1, т. 7 ГПК съдебният изпълнител може да прекрати изпълнителното производство, когато бъде представено влязло в сила съдебно решение, с което е уважен иск по чл. 439 ГПК, т. е. признато е за установено, че не са налице материално-правните предпоставки за законност на изпълнителния процес.
Ищецът в открито съдебно заседание е отправил искане съдът да се произнесе със съдебен акт при условията на признаване на иска от ответната страна.
Разпоредбата на чл. 237 от ГПК предвижда възможността, при признание на иска от ответника, ищецът да поиска от съда да прекрати съдебното дирене и да постанови решение. Признанието на иска е заявление от страна на ответника, че правното твърдение на ищеца, заявено в исковата молба отговаря на действителното правно положение. Това като последица води до съвпадение на правните твърдения на двете страни. От процесуална гледа точка признанието на иска от страна на ответника може да доведе до прекратяване на съдебното дирене и произнасяне на съда по съществото на спора, ако ищецът е направил искане за това /чл.237,ал.1 ГПК/. В този случай съдът е длъжен да се произнесе с решение съобразно признанието без да обсъжда в мотивите си доказателствата, като е достатъчно да посочи, че постановява решение си само въз основа на направеното признание.
Съдът намира, че в настоящия случай са налице предпоставките за произнасяне с решение по чл. 237 ал.1 от ГПК. В съдебно заседание ответникът е направил изрично изявление за признание на иска. Спазени са и изискванията на чл.237, ал.3 ГПК, тъй като признатото право не противоречи на закона или на добрите нрави, а от друга страна е такова, с което страната може да се разпорежда. Съдът е съобщил в присъствието на страните за приетия от него ред за разглеждане на делото, които не са възразили.
С оглед направеното признание на иска, съдът намира, че предявеният иск е основателен и доказан, поради което следва да бъде уважен. По изложените съображения, съдът постановява настоящото решение при признание на иска, като на основание чл. 237 ал.2 ГПК не излага мотиви за това.
При изхода от спора, не се дължат и начислените на основание чл.86 от ГПК обезщетения за забава в размер на законната лихва.
Относно разноските: Ищецът е отправил искане за присъждане на сторените по делото съдебни. Спорът между страните се концентрира върху дължимостта на разноските, като ответната страна оспорва те да са внесени от ищеца, както и се настоява съдът да съобрази, че първоначално заявените искове са срещу двама ответника, респективно разноските да се разпределят и съобрази прекратяване на производството по отношение на единия от ответниците.
Принципно, предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на ищецът се дължат направените от него по делото разноски.
По делото е представен договор за правна помощ, сключен между адв. Б. К. и А.
Б., съгласно който е договорено правната помощ да се заплати на адвоката при условията на чл.38 ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата. В този случай на адвоката следва да се определи възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати /така ал.2 на същия законов текст/.
В тази хипотеза не се касае за сключен възмезден договор с адвоката за оказване правна защита и съдействие, в който случай следва разноските да са внесени предварително.
На адв. К. следва да се определят разноски само за приетия за допустим и разгледан от съда иск. На основание чл.78 ал.1 от ГПК ответната община следва да бъде осъдена да заплати на адв.Б. К. адвокатско възнаграждение в размер на 400лв.
Водим от горното и на основание чл.237, ал.1 във вр. с ал.2 от ГПК, съдът 3
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че А. П. Б. с ЕГН **********, с постоянен адрес *** не дължи на Община Д., представлявана от кмета Й.Й., с адрес гр.Д., ***, сумите, за принудителното събиране на които е образувано изп.дело №20249010400019 по описа на ЧСИ Д.И., рег.№ 901 на КЧСИ, с район на действие ДОС, по АУЗ №41923- 1/25.03.2022г., а именно: ДНИ за 2012г. в размер на 19,56лева и лихви върху главницата в размер на 19,00лева; ДНИ за 2013г. в размер на 19,42лева и лихви върху главницата в размер на 16,89 лева; ТБО за 2012г.в размер на 60,18лева и лихви върху главницата в размер на 58.46лева;