Решение № 4520 от 26.07.2024, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 4520 гр. София, 26.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

МИХАЕЛА КАСАБОВАХРАНОВА при участието на секретаря М. Б. Тошева като разгледа докладваното от МИХАЕЛА КАСАБОВА-ХРАНОВА Въззивно гражданско дело № 20231100511661 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

С Решение № 9379 от 02.06.2023 г., постановено по гр. д. № 60534/2022 г. по описа на СРС, 40-ти състав са отхвърлени предявените от С. Й. Ц. срещу З. Й. М., иск с правно основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД за присъждане на сумата от 17966,93лв., представляваща припадащата се част от стойността на изградена през 2008г. ограда в съсобствен при равни квоти имот с идентификатор *** с адрес: гр. София, кв. Драгалевци, ул. ****, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане, и сумата от 730лв., представляваща мораторна лихва за периода 02.06.2021г.-08.11.2022г.

Срещу първоинстанционното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от С. Й. Ц. с доводи за неправилност и необоснованост, както и за допуснати съществени процесуални нарушения при постановяване на обжалваното решение.

Поддържа се съдът да е дал грешна правна квалификация на иска, което е довело до постановяване на неправилно решение. Сочи, че съдът неправилно е приел, че исковата претенция е погасена по давност, доколкото началото на давностния срок започва да тече от поканата за изплащане на сумата, доколкото между страните не е образувано дело за делба на процесния имот. Заявява, че е извършила подобренията в качеството на съсобственик на недвижимия имот, който владее собствената си идеална част и държи частите на другия съсобственик. Отправя искане за отмяна на решението и постановяване на ново, с което искът да бъде уважен в цялост, ведно със законните последици. Претендира разноски за двете съдебни инстанции.

В срока по чл. 263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от 1 ответника З. Й. М., с който се изразява становище за нейната неоснователност.

Отправя се искане за потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно.

Претендират се сторените в производството разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна, поради следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

След извършена служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

За да постанови обжалвания акт първоинстанционният съд е приел, че страните са съсобственици при равни квоти на поземления имот, в който е изградена ограда през 2008 г., чието построяване е организирано от ищцата, че последното е извършено без съгласието на ответницата С. Ц., но и в неин интерес, че общата стойност на оградата след приспадане на заплатената от общата им наследодателка сума е в размер на 35933,87 лв., като припадащата се част на страните е по 1/ 2 от тази сума или – 17966,93 лв., но е счел, че вземането на ищцата Ц. за сумата от 17966,93 лв. е погасена по давност.

Настоящият въззивен състав намира, че решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите, изложени от първоинстанционния съд. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

При постановяване на първоинстанционното решение не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми. Определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд, като последният не е обвързан от квалификацията, сочена от страните. За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон. В настоящия случай ищцата е определили рамките на произнасяне по спора, с който е сезиран Софийски районен съд, а именно, че в качеството си на съсобственик владее собствената си идеална част и държи частите на останалите съсобственици е изградила процесната ограда през 2008 г., явяваща се подобрение на поземления имот със съгласието и без противопоставянето на другите съсобственици. Ответницата поддържа да не е давала съгласие за изграждането на оградата.

Съобразявайки задължителното тълкуване дадено в т. 6 на ППВС № 6 от 1974 2 г. и ТР № 85 от 1968 г. в неотменената с постановлението част, касаещи отношенията между съсобственици, когато съсобственик или част от съсобствениците извърши подобрения в съсобствен имот, когато съсобственик извършва подобрения в качеството си на владелец на своята част и държател на частите на останалите съсобственици, ликвидацията ще се извърши при условията на чл. 30, ал. 3 ЗС, ако подобрението е извършено със съгласието на останалите съсобственици; ако липсва съгласието на останалите- по правилата на водене на чужда работа без пълномощие по чл. 60 и сл. ЗЗД, а ако останалите съсобственици са се противопоставяли- по правилата на чл. 59 ЗЗД. Съгласно решение № 50079/22.11.2023 г. по гр. д. № 1886/2022 г. на ВКС, I г. о., което настоящият състав споделя, когато съсобственик извършва подобрения в качеството си на владелец на своята част и държател на частите на останалите съсобственици и със съгласието на съсобствениците, претенцията за заплащане на подобренията се квалифицира като такава по чл. 30, ал. 3 ЗС. Когато подобренията са направени от съсобственик, едновременно в негов интерес и в интерес на другите съсобственици, но без тяхното съгласие, претенцията се квалифицира като такава по чл. 61, ал. 2 ЗЗД /водене на чужда работа без пълномощие/ и на съсобственика- подобрител се дължи по-малката сума измежду стойността на направените разходи за подобренията и увеличената вследствие на подобренията стойност на имота. По-малката сума между направените разходи за подобренията и увеличената стойност на имота се дължи и в случаите, при които искът за подобрения се квалифицира по чл. 59 ЗЗД, а това е когато подобренията са извършени от държател в чужд имот или от съсобственик, извършил подобренията при изричното противопоставяне на останалите съсобственици /чл. 61, ал. 3 ЗЗД/.

Настоящият състав на въззивния съд приема, че при постановяване на обжалваното решение СРС е процедирал законосъобразно, като е изпълнил задължението си да определи действителното правно основание на исковите претенции на база съдържащите се в исковата молба фактически твърдения и заявеното в петитума искане, достигайки до правилния извод, че предявеният иск е с правна квалификация по чл. 61, ал. 2 ЗЗД и с оглед на константната практика при аналогични случаи (решение № 50079/22.11.2023 г. по гр. д. № 1886/2022 г. на ВКС, I г. о., решение № 146/15.02.2021 г. по гр. д. № 1238/2020 г., на ВКС, I г.о., решение № 743/11.01.2011 г. по гр. д. № 1811/2009 г., на ВКС, III г. о., решение № 50164/18.01.2023 г. по гр. д. № 800/2022 г. на ВКС, I г. о.). С оглед изложеното се налага извод, че районният съд не е дал погрешна правна квалификация на предявения иск, противно на възраженията на въззивника, като правилно е приел, че е сезиран с иск с правно основание по чл. 61, ал. 2 ЗЗД, доколкото липсва съгласие на останалите съсобственици за извършването на подобренията.

Безспорно между страните е, че са съсобственици на процесния недвижим имот при равни квоти на поземлен имот с идентификатор *** с адрес: гр.

София, кв. Драгалевци, ул. ****, въз основа на наследствено правоприемство, както и че в имота е изградена нова ограда през 2008г., като ищцата е организирала построяването й и към настоящия момент ограда е в същия вид.

От ангажираните по делото писмени и гласни доказателства и изслушаната СТЕ, която настоящият състав кредитира като обективно, компетентно и пълно изготвена, се установява, че процесната ограда е изградена през 2008 г. за сметка на ищцата. Същата е налична и към настоящия момент. Стойността към датата на изграждането й възлиза на 41933,87 лв., с която сума се е увеличила и стойността на имота, доколкото същата се явява негово подобрение, като ответницата се е обогатила 3 и отговаря до размера на обогатяването си, а именно до размера на притежавания от нея дял в съсобствеността – ½ ид. част. Съгласно признанието на ищцата общата им наследодателка й е заплатила сумата от 6000 лв. приживе, поради което дължимият остатък е в размер на 35933,87 лв. Последната сума следва да се подели поравно между страните, т.е. ответницата се е обогатила със сумата от 17966,93 лв., колкото ищцата претендира (съгласно допуснатото увеличение на иска).

Следващият спорен между страните въпрос е относно погасяването па давност на вземането на С. Ц., доколкото ответницата З. М. е навела своевременно възражение в този смисъл с отговора на исковата молба.

Съгласно трайно установената практика на ВКС, която настоящият съдебен състав изцяло споделя, за вземането по чл. 61, ал. 2 ЗЗД срокът на погасителната давност е общият 5-годишен по чл. 110 ЗЗД, която започва да тече от момента на извършване на подобрения, доколкото съсобственикът, който е извършил подобрения в съсобствен имот без съгласието на останалите съсобственици, но и в свой интерес, няма качеството „владелец“ по отношение на идеалните части от имота, притежавани от другите съсобственици. По отношение на тези идеални части той упражнява държане, поради което приложение при определяне на началния момент, от който започва да тече погасителната давност, следва да намери правилото на чл. 114 ЗЗД. Т.е. вложените труд, средства и материали са довели до увеличаване стойността на чуждия имот, работата е предприета уместно и е управлявана от гестора в чуждия (на собственика на имота), но и в негов интерес (в този смисъл е решение № 41/24.02.2014 г. по гр. д. № 6652/2013 г. на ВКС, I г. о., решение № 65/19.07.2017 г. по гр. д. № 3114/2016 г. на ВКС, I г. о., решение № 160/05.12.2019 г. по гр. д. № 948/2019 г. на ВКС, I г. о., решение № 72/01.10.2020 г. по гр. д. № 3485/2019 г. на ВКС,I г. о., решение № 60316 от 22.12.2021 г. по гр. д. № 508/2021 г. на ВКС, IV г. о. и др.). В настоящия случай процесната ограда е изградена през 2008 г., поради което към датата на предявяване на иска вземането е погасено по давност, както правилно е приела първата инстанция. В този смисъл възраженията на въззивницата, че главното вземане не е погасено по давност, доколкото този срок започва да тече от поканата до ответницата, е неоснователно. В тази връзка следва да се посочи, че според приетото в ППВС № 6 от 27.12.1974 г. по гр. д. № 9/1974 г., само за вземанията на недобросъвестния или добросъвестния владелец за подобрения в чужд имот погасителната давност започва да тече от момента на прекъсване на владението, от превръщането му в държане със съгласието на собственика или от момента, когато то бъде смутено от собственика с предявяването на иск за делба – смущаване на владението (изключението по т. VI. 13 на ППВС № 6/1974 г.). Последното разрешение е неприложимо в конкретния случай когато извършилият подобренията съсобственик – С. Ц. има качеството „държател“ спрямо идеалните части на другите съсобственици, а не качеството „владелец“. Ето защо и не може да бъде възприета и защитната теза на въззивницата в този смисъл.