Решение № 2294 от 03.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2294 гр. София, 03.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Мила Г. Димова при участието на секретаря Мария Б. Тошева като разгледа докладваното от Мила Г. Димова Въззивно гражданско дело № 20251100508116 по описа за 2025 година

За да се произнесе, взе предвид следното.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по повод въззивна жалба вх. №203317/10.06.2025 г., подадена от В. Х. Р.- Й.а, чрез процесуален представител адв. М. Й., срещу Решение №8591/13.05.2025 г., постановено по гр. д. №65147/2024 г. по описа на 173 с-в, с което е отхвърлен предявеният от настоящата жалбоподателка осъдителен иск срещу Б. Б. К., с правна квалификация чл. 45 ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати сумата от 15 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение по наказателно дело от частен характер №2436/2022 г. по описа на Софийски районен съд, Наказателно отделение, 5 с-в, за което има постановено решение по ВЧНД №5070/2023 г., с което е потвърдено определението на първоинстанционния съд за прекратяване на наказателното производство, които вреди са претърпени от ищцата през периода от 06.06.2022 г.- датата на получаване на призовката за предаването й на съд до 22.11.2023 г.- датата на прекратяване на наказателното производство, ведно със законната лихва, считано от 22.11.2023 г.

Във въззивната жалба се застъпва становище за неправилност и необоснованост на обжалвания съдебен акт, като се моли същият да бъде отменен, а вместо него да бъде постановен нов по съществото на спора, с който предявеният от ищцата иск да бъде уважен. Въззивницата намира за 1 неправилен извода на съда, че К. е подал тъжбата не при ясно съзнание за липса на извършено престъпление и с единствената цел да нанесе вреди на нея, а тъй като бил обиден, унизен и раздразнен от съдържанието на касационната жалба. Поддържа, че действията на ответника са били умишлени и целящи да я накарат да се откаже от защитата на законните интереси на К.И., както и правата на малолетните деца. К. действал с ясното съзнание, че ще нанесе вреди като я злепостави в личен и професионален план. Смята, че подаването на тъжбата представлява противоправно деяние, тъй като съществото си е израз на злоупотреба с право. Нямало как да се приеме, че К. е бил обиден от съдържанието на касационната жалба, защото твърденията в нея са били въведени и застъпвани в продължение на три години, били са обсъждани в две съдебни инстанции. Въззивницата излага, че К. дълго време е подготвял своето поведение, за да се стигне до резултат, в който тя да бъде злепоставена и увлечена в процесуалното качество на подсъдима в наказателен процес. Тенденциозно, злонамерено и с ясното съзнание К. действал умишлено и с ясната цел да бъде спряна от това да бъде процесуален представител на К.Л.. По-нататък изтъква, че по делото по безспорен начин се доказвали причинените вследствие поведението на ответника неимуществени вреди. При тези доводи Й.а моли подадената от нея въззивна жалба да бъде уважена.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от Б. Б. К., чрез адв. Н.

Б., с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна и се моли същата бъде оставена без уважение, а обжалваното решение да бъде потвърдено.

Съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК съдът намира първоинстанционното решение за валидно, тъй като е постановено от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание. Решението в обжалваната част е и допустимо, тъй като са налице положителните предпоставки и липсват отрицателните за предявяване на иска, като съдът се е произнесъл в обема на търсената защита, поради което няма произнасяне в повече. По правилността на съдебния акт настоящата инстанция намира следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с осъдителен иск с правна квалификация чл. 45 ЗЗД от В. Х. Р. срещу Б. Б. К. за осъждане на ответника да ú заплати сумата от 15 000,00 лв., представляваща обезщетение за причинените ú неимуществени вреди – страдания, неудобства и уронване на доброто ú име и авторитет, последица от подадената от ответника срещу нея Тъжба, вх. № 34563/22.02.2022г. на СРС, по която било образувано НЧХД № 2436/2022г. по описа на СРС, НО, 5 състав, ведно със законната лихва от датата, на която е влязло в сила определението за прекратяване на наказателното производство /22.11.2023г./ до окончателното ú изплащане.

За да постанови своето решение, Софийски районен съд е приел, че правото на защита, в частност подаването на тъжба е правомерно действие, възможността за което е специално предвидено в Конституцията и законите на 2

Република България. Разграничил е отговорността на държавата за незаконосъобразно повдигнато обвинение, в съпоставка с отговорността на гражданите, ако предявеният от тях иск бъде отхвърлен, съответно производството по подадената тъжба приключи с оправдателна присъда. Счел е, че за гражданите не съществува задължение да повдигат законосъобразни обвинения, тъй като тъжителят няма как преди произнасянето на съда по тъжбата му да знае дали тя е основателна или не. Извел е, че единствено ако при ясното съзнание на тъжителя, че липсва основание за търсене на наказателна отговорност, подаването на тъжбата би могло да се разглежда като противоправно деяние. Намерил е, че по делото са събрани доказателства, от които се прави извод за изключително влошените отношения между Б. К. и К.И., който конфликт е въвлякъл в себе си и процесуалните представители на страните, включително и ищцата. Намерил е за недоказан факта К. да е подал тъжбата при ясно съзнание, че изложеното в нея не е вярно, както и липса на извършено спрямо него престъпление /обида/клевета/ и с единствена цел да нанесе вреди на адв. Й.а, а тъй като е бил обиден, унизен и раздразнен от съдържанието на жалбата.

Настоящият съдебен състав, след като прецени събраните по делото доказателства, взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, които очертават предмета на въззивния контрол съобразно задължителните разрешения, постановени с Тълкувателно решение №1/2013 г. тълк.д. №1/2013 г., и по свое вътрешно убеждение намира решението за правилно, като постановено при кореспондираща с доказателствената съвкупност фактическа страна на спора и при правилно приложение на материалния и процесуалния закон, поради което на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на същото.

Между страните не се спори относно фактическите констатации, приети от първоинстанционния съд, поради което същите на основание чл. 269, ал. 2 ГПК не следва да бъдат преразглеждани, а по отношение на тяхната правна оценка в контекста на доказаността на твърдяната от ищеца злоупотреба с право. Съгласно правната доктрина и константна съдебна практика злоупотребата с право е противоправно поведение като тя е налице, когато правото се упражнява недобросъвестно – за да бъдат увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал. 2 от Конституцията), но също и в противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД) /така Определение №1478/24.03.2026 г. по гр. д. №311/2026 г., I I I г.о. на ВКС, Решение №201/06.01.2020 г. по гр. д. №3973/2018 г., IV г.о. на ВКС и множество други/.

Злоупотребата с право е умишлено действие, макар вината в гражданското право да се предполага, тъй като делинквентът следва да упражнява правото си с ясното съзнание за неговата неоснователност и с цел да увреди права и законни интереси на пострадалото лице.

Безспорно между страните в настоящото производство е, че ответникът Б. Б. К. е подал частна тъжба на 22.02.2022 г. срещу В. Х. Р., с която я е обвинил в извършено спрямо него престъпление по чл. 147 НК, осъществено 3 посредством оклеветяването му с подадената от нея касационна жалба, вх. № 265071/02.07.2021г. на ОС-София, в която според тъжителя тя е разпространила за него позорни обстоятелства, а именно че упражнява системно домашно насилие спрямо децата си, че им нанася физически травми и ги поставя в риск за живота им, здравето и психическото им състояние. По така подадената тъжба В. Р.- Й.а е предадена на съд за престъпление по чл.

148, ал. 1, т. 2 пр. 2 и т. 4 пр. 1 вр. чл. 146, ал. 1 и чл. 147, ал. 1 НК. С Определение от 14.06.2022г. Софийски районен съд е прекратил наказателното производството с мотиви, че констатираните нередовности на тъжбата, непосочване на датата на извършване на престъплението, не са отстранени. С Решение № 330/09.05.2023 г. по ВНЧД №4312/2022г. на Софийския градски съд е отменил прекратителното определение и върнал делото за ново разглеждане. С Определение от 04.07.2023 г., първоинстанционният съд отново е прекратил наказателното производство, тъй като тъжбата не отговаря на изискванията на чл. 81, ал. 1 НПК: по отношение на престъплението клевета не са посочени дата и място на извършване, а по отношение на престъплението обида – не е посочено мястото, където тъжителят е узнал за отправените спрямо него обидни квалификации. Б. К. е осъден да заплати на В. Х. Р. – Й.а 3000,00 лева за разноски по делото, както и по сметка съда 12,00 лева невнесена такса. С Решение № 818/22.11.2023г. по ВЧНД № 5070/2023г. на СГС, НО,XIII възз.с-в, първоинстанционното прекратително определение е потвърдено, който съдебен акт е окончателен.

По наведените с въззивната жалба оплаквания следва да бъде казано следното.

Дадените показанията от разпитаните по делото свидетели на страната на ищеца, св. И. и св. П. установяват негативното отражение в емоционалната сфера на ищцата, след като узнала за повдигнатото й частно обвинение.

Показанията на св. И., преценени през призмата на чл. 172 ГПК, тъй като последната е бивша съпруга на ответника по гражданското дело, разкриват влошените отношение между нея и К.. Установява се, че между двамата са водени множество производства във връзка с родителската отговорност на техните деца, както и във връзка с актове на домашно насилие. Последните обстоятелства се установяват и приетите по делото като писмени доказателства съдебни актове, представени от ответника, така и изискани такива по служебен ред от СРС, както и процесуални документи, обективиращи процесуални действия в писмена форма (искови молби, въззивни жалби, касационни жалби), (л. 143- л. 443 от първоинстанционното дело). Дадените от И. показания, в частта относно отправените от К. заплахи, макар настоящият състав да намира за достоверно дадени, са неконкретни и не могат по безспорен начин да установят твърдяната от ищцата причина за пускане на процесната частна тъжба, а именно да й бъдат нанесени вреди.

Обтегнатите отношения между бившите съпрузи, както и между техните процесуални представители се разкриват и от дадените показания от 4 доведените от ответника свидетели- Б. и Цолева. Разказаното от св. Б., че заедно с неговия доверител и ответник в настоящото производство, са подготвили частна тъжба и са се фокусирали върху приетите от тях за обидни и клеветнически изрази в касационната жалба, като са се абстрахирали от всички други видове обиди, подмятания, не води до извод, че целта за повдигане на частното обвинение е било да се нанесат морални вреди на пострадалото лице. Именно от показанията на св. Б., които съдът намира за достоверни, въпреки обстоятелството, че последният е процесуален представител на ответника по водените между К. и И. спорове, се установява, че след като ответникът е прочел касационната жалба се е почувствал засегнат и фрустриран. Установява се, че след приключване на наказателното производство К. е приел емоционално изхода на същото и не е разбирал как законът допуска подобни изрази, приети за него за обиди и клевети, да бъдат изложени в документи. В този смисъл настоящият съдебен състав се солидаризира с изводите на районния съд, че по делото не са събрани доказателства, от които еднозначно да се приеме, че ответникът, заедно с разпитания по делото св. Б., при ясното съзнание, че срещу него не е извършено престъпление, е подал частна тъжба с цел да увреди ищцата в настоящото производство. Приетата по делото кореспонденция по електронна поща между К. и И. също не доказва обстоятелството, че ответникът е подал процесната тъжба, за да увреди ищцата В. Р.- Й.а, а единствено конфликтните взаимоотношения помежду им.