Решение № 59 от 05.01.2024, Районен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 59 гр. Велико Търново, 05.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, XVIII СЪСТАВ, в публично заседание на пети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: МИРЕЛА ЧИПОВА при участието на секретаря КРИСТИНА ЯНК. ЛАЛОВА като разгледа докладваното от МИРЕЛА ЧИПОВА Гражданско дело № 20234110101338 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба на Г. Й. Ц. против „ЮтеКредит България“ ЕООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.

22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за прогласяване нищожността на договор за кредит № L302006 от 07.07.2022 г., както и евентуален иск с правно основание чл. 26, ал. 1, вр. чл. 10а, ал. 2 ЗПК и чл. 19, ал. 4 и 5 ЗПК за прогласяване нищожността на клаузата, предвиждаща заплащането на такса за разглеждане. В исковата молба се твърди, че на 07.07.2022 г. между страните е сключен договор за кредит № L302006 при следните условия: сума по кредита: 1500 лв., периода на кредита: 24 месеца, фиксиран годишен лихвен процент: 20%, обща сума на лихвите за периода: 330,91 лв., такса за разглеждане: 391,09 лв., ГПР: 49,88% и общ размер на плащанията: 2222 лв. Изтъква се, че процесният индивидуален договор за кредит и неговите приложения представляват неразделна част от Рамково споразумение № 880291796. Посочва се, че към датата на исковата молба ищцата е погасила по договора сумата от 741,20 лв.

Излагат се подробни съображения за нищожност на договора за кредит поради нарушение на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, изразяващо се в непосочване какви разходи формират ГПР и невключване като разход в него на таксата за разглеждане. Като нищожна се оспорва и клаузата, предвиждаща дължимостта на посочената такса, като се поддържа, че същата е уговорена в нарушение на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК и чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК.

1

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „ЮтеКредит България“ ЕООД, в който се взема становище за неоснователност на предявените искове и се отправя молба за тяхното отхвърляне. Не се оспорва, че между страните е сключен описаният в исковата молба договор за кредит. Оспорват се наведените в исковата молба доводи за нищожност на процесния договор, респ. на клаузата от него, предвиждаща такса за разглеждане. Твърди се, че таксата за разглеждане е индивидуално уговорена и е включена в ГПР, като размерът й зависи от избрания от клиента срок на погасяване на договора. Поддържа се, че тя не представлява такса по усвояване на кредита и не е необосновано висока. Навеждат се твърдения, че ищцата не е заплатила дължимите погасителни вноски с падежни дати от 05.05.2023 г. до 30.06.2023 г., поради което ответникът е обявил цялото непогасено задължение за предсрочно изискуемо, за което е уведомил ищцата с писмо от 24.06.2023 г. В условията на евентуалност с отговора се прави изявление за предсрочна изискуемост. Сочи се, че към 30.06.2023 г. ищцата дължи на ответното дружество следните суми: 974,51 лв. – изискуема главница, 42,16 лв. – изискуема възнаградителна лихва за периода 05.08.2022 г. – 24.06.2023 г., 1,70 лв. – изискуемо обезщетение за забава за периода от 05.05.2023 г. – 24.06.2023 г., 150,18 лв. – такса, начислена съгласно чл. 14.1.2 от рамково споразумение, част от договор за кредит.

В подадения писмен отговор е обективирана и насрещна искова молба, като с Определение № 1440 от 01.08.2023 г. приети за съвместно разглеждане в настоящото производство са насрещни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал.

1 и 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на Г. Й. Ц. да заплати на „ЮтеКредит България“ ЕООД сумата от 974,51 лв. – изискуема главница, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на вземането, сумата от 42,16 лв. – изискуема възнаградителна лихва за периода 05.08.2022 г. – 24.06.2023 г., сумата от 1,70 лв. – изискуемо обезщетение за забава за периода от 05.05.2023 г. – 24.06.2023 г., сумата от 150,18 лв. – такса, начислена съгласно чл. 14.1.2 от рамковото споразумение, представляващо част от договора за кредит.

С молба от 04.07.2023 г. ищцата е взела становище по подадения от ответника писмен отговор и обективираната в него насрещна искова молба. Поддържа, че доколкото договорът за потребителски кредит е недействителен, приложение в случая намира правилото на чл. 23 ЗПК, поради което и не дължи лихви и такси по договора.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По делото не се спори, а и от представените писмени доказателства, а именно: договор за кредит и погасителен план към него, рамково споразумение за 2 потребителски кредити № 880291796 и стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, се установява, че между страните е сключен договор за кредит № L302006 от 07.07.2022 г., по силата на който ответното дружество е предоставило на ищцата сумата от 1500 лв. със задължението последната да я върне на 24 месечни вноски от по 92,65 лв. при фиксиран ГЛП от 20%, ГПР от 49,88%, обща сума на лихвите: 330,91 лв., такса за разглеждане: 391,09 лв. и обща дължима сумата по кредита в размер от 2222 лв. Видно е от представения погасителен план, че плащането на таксата за разглеждане е включена в месечната погасителна вноска в общ размер, възлизащ на 92,65 лв. Не се спори още, че предоставеният кредит е бил усвоен от ищцата, както и че същата е правила плащания по него.

Основният спор между страните в настоящото производство е правен и се концентрира върху въпроса действителен ли е процесният договор за кредит, респективно клаузата от него, предвиждаща заплащане на такса за разглеждане. Тъй като несъмнено възникналото между страните правоотношение е такова между търговец и потребител, приложение намират нормите на ЗПК и съответно ЗЗП.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 договорът за потребителски кредит е недействителен. Следователно, част от изискванията на чл. 11 от закона досежно съдържанието на договора са императивни и нарушението им влече нищожността на сключения договор. В случая няма спор, че договорът е сключен в изискуемата форма. В него, респ. в приложенията му, е посочен размерът на ГЛП, фиксиран за срока на договора. Описани са и условията, при които потребителят има право да се откаже от договора, размерът, броят, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Неоснователни се явяват наведените в исковата молба доводи за неспазване на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Цитираната разпоредбата предвижда посочване в договора на ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, както и на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР. В случая съдържанието на процесния договор отговаря на тези изисквания. В преамбюла на договора, очертаващ неговите основни условия и параметри, са посочени ГПР и общата дължима сума от потребителя. В т. 8.10 от представеното по делото рамково споразумение за потребителски кредити № 880291796, представляващо по своя характер общи условия към договора за кредит, са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР. Непосочването поотделно на всеки един от елементите, включени в ГПР, не съставлява основание за недействителност на договора по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Подобно изискване се съдържа в чл. 11, ал. 1, т. 14 ЗПК, но неговото неспазване, по аргумент от разпоредбата на чл. 22 ЗПК, не води до недействителност на договора за кредит. Неоснователно, на следващо място в исковата 3 молба се поддържа, че уговорената в договора такса за разглеждане не е включена в ГПР. Разходът за тази такса в размер на 391,09 лв. несъмнено е взет предвид при посочване на общата сума, дължима от потребителя, като при извършено служебно изчисление чрез онлайн калкулатор се установи, че същият е включен и в посочения в договора ГПР от 49,88%. Ето защо по делото не се доказаха твърденията, че този процент е невярно изчислен и че действителната стойност на посочената величина надхвърля предвидения в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК максимум от 50%. По изложените съображения съдът намира, че процесният договор за потребителски кредит съответства на изискванията на ЗПК, респективно, че същият не е нищожен на релевираното от ищцата основание. Горното обуславя извод за неоснователност на предявения главен иск, който подлежи на отхвърляне.

С оглед отхвърлянето на главния иск следва да се пристъпи към разглеждане на евентуално предявения от ищцата такъв за нищожност на клаузата от договора, предвиждаща заплащане на такса за разглеждане в размер на 391,09 лв. Съгласно чл.

10а, ал. 1 ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Целта на таксите и комисионните по смисъла на цитираната разпоредба е да се покрият административните разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на кредит. Съобразно изричната норма на чл. 10а, ал. 2 ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Без съмнение ответникът е дружество, което предоставя кредитно финансиране по занятие. Част от тази негова дейност е свързана с разглеждане на документите, подадени от потенциалните му клиенти, като това действие се явява необходима стъпка по последващо усвояване на предоставената в кредит парична сума. В тази връзка, доколкото таксата за разглеждане е свързана с процедурата по усвояване на кредита, то клаузата, която предвижда дължимостта й, влиза в колизия с императивната разпоредба на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. В допълнение следва да се посочи, че съгласно разпоредбата на чл. 16, ал. 1 ЗПК извършването на предварителна преценка относно кредитоспособността на потребителя е задължение на кредитора, поради което не може да се приеме, че той осъществява някаква допълнителна услуга, обосноваваща съответно насрещно възнаграждение.

Предвиждането на подобна клауза на практика води до увеличаване на задълженията на потребителя по договора и предоставя на кредитора допълнителен приход за изпълнението на една присъща му дейност. Предвид горното, съдът намира, че оспорената клауза е нищожна поради противоречието й със закона и по-специално с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Ето защо и предявеният в този смисъл иск следва да бъде уважен.

По предявените насрещни искове:

4

Както се посочи по-горе, с предявените насрещни искове ответното дружество претендира сумата от 974,51 лв. – изискуема главница, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане, сумата от 42,16 лв. – изискуема възнаградителна лихва за периода 05.08.2022 г. – 24.06.2023 г., сумата от 1,70 лв. – изискуемо обезщетение за забава за периода от 05.05.2023 г. – 24.06.2023 г., и сумата от 150,18 лв. – такса, начислена съгласно чл. 14.1.2 от рамковото споразумение, представляващо част от договора за кредит. С насрещната искова молба кредиторът се позовава на последиците от настъпила предсрочна изискуемост на вземанията му кредита. В тази връзка навежда твърдения, че ищцата не е заплатила дължимите погасителни вноски с падежни дати от 05.05.2023 г. до 30.06.2023 г., поради което е обявил цялото непогасено задължение за предсрочно изискуемо, за което я е уведомил с писмо от 24.06.2023 г., а в условията на евентуалност прави изявление за предсрочна изискуемост. Съгласно подписаното от страните рамковото споразумение, в случай че клиентът има просрочие при плащането на някое от задълженията си по договора за повече от 50 дни, кредиторът има право да обяви цялото неизплатено задължение по погасителния план към договора за предсрочно изискуемо, включително пълния размер на неизплатената главница, дължима до края на договора, считано от датата на получаване на уведомлението за предсрочна изискуемост. Съгласно дадените разяснения в мотивите към т. 18 на ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС , предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната страна и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Тя има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. В случая по делото не се доказа по категоричен и несъмнен начин, че до ищцата е достигнало твърдяното писмено уведомление от 24.06.2023 г. Трайно в практиката на ВКС се приема обаче, че кредиторът може да обяви предсрочната изискуемост на вземанията си и с исковата молба, като с връчването й на длъжника се счита, че това волеизявление достига до него.