Определение № 804 от 17.10.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 804 гр. София, 17.10.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Петя Хорозова

Мирослава Кацарска като разгледа докладваното от Мирослава Кацарска Касационно търговско дело № 20228002902539 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от синдика на „Грийн парк“ ЕООД / в несъстоятелност/ , И. А. М., представляван от адв. К. К., срещу решение №260007/01.06.2022г. , постановено по в.т.д.№624/2018г. на АС – Варна, с което е потвърдено решение №116/24.06.2014г. по т.д.

№125/2013г. на Добрички окръжен съд, с което са отхвърлени исковете по чл. 145 от ТЗ и чл. 284, ал. 2 от ЗЗД общо за сумата от 1 882 620 лв. срещу наследниците на починалия в хода на съдебното производство ответник Тинко Г. Г., заместен от конституираните му наследници по закон – Е. Т. Г., Т. С. Г. и М. Т. Г., непълнолетна, действаща лично и чрез законния си представител и майка Т. С. Г..

Касаторът поддържа, че решението е неправилно, необосновано и незаконосъобразно като постановено при нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Изтъква, че Варненски апелативен съд не е съобразил въведеното от него възражение за съществено нарушение на процесуалните правила от първоинстанционния съд, изразяващо се в това, че представените в приложение в девет класьора доказателства, не са му били връчени с получаване на отговора, както погрешно било отбелязано, а доста по-късно, през декември 2013г. и неправилно съдът бил приел, че била настъпила преклузия за оспорването им от страна на ищеца, което е довело до невъзможност за оборване на защитната теза на ответника. Поддържа и че не са били заверени и при направено такова възражение и дадени указания, вместо да ги изключи от доказателствения материал по делото, съдът е предоставил нов седмодневен срок, който порок довел до позоваване на негодни доказателства, послужили за обосноваване на крайния извод на съда.

Касаторът не споделя и извода на Варненски АС, че нямало доказване на причинена на дружеството вреда. Счита, че безспорно е установено, че Тинко 1

Г. в качеството си на управител на дружеството и впоследствие като упълномощено лице на последващия управител е теглил парични средства от банковата сметка на „Грийн парк“ АД в посочения период, като тези средства е следвало да бъдат отчетени в касата на дружеството, но представените 84 броя приходни касови ордери не съдържали всички изискуеми реквизити като напр. подпис на касиер/главен счетоводител и не се установявало приемане на тези парични средства в касата на дружеството, още повече че се представял самия ПКО, а не квитанцията към него. С оглед горното твърди, че не може да се установи кой е извършвал плащанията по представените счетоводни документи и че именно ответникът е разходвал паричните средства. Заявява и доводи относно констатациите на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза. Касаторът счита, че единствено при спазване на документалните изисквания за счетоводно отчитане движението на парични средства, би могло да се установи безспорно, че не е налице вреда за дружеството, а такива доказателства не били представени. Предвид изложеното претендира отмяна на въззивното решение и уважаване на предявените искове.

В приложеното изложение поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по посочените материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, т.е. по чл. 280, ал. 1 т.3 от ГПК, като поставя следните въпроси:

1 . Процесуално допустимо ли е документи, които поради липса на заверяване от представилата ги страна, нямат характера на годни за приобщаване писмени доказателства, както и впоследствие в указан срок не са надлежно заверени, да бъдат кредитирани от съда при постановяване на съдебното решение и не следва ли съдът да ги изключи като доказателства?;

2 . Следва ли въззивният съд при условие, че е налице изрично оплакване от ищеца по отношение автентичността на информацията, послужила за изготвяне на съдебно-счетоводната експертиза, и е направено искане за назначаване на друга ССЕ, да назначи такава и може ли да се позовава безусловно на оспорвано заключение на вещото лице и не следва ли да постанови събиране на доказателства в тази насока?;

3 . Длъжен ли е въззивния съд да обсъди с мотиви всички относими и допустими към спорния предмет доводи и възражения на страната?;

4 . При липса на счетоводни данни за лицето, което е заплатило съответен разход за дружеството, би ли могъл съдът да презумира или предполага, че именно ответникът е разходвал парични средства, за да извърши плащания по представените счетоводни документи единствено поради обстоятелството, че е бил представляващ и впоследствие пълномощник на представляващия на същото дружество и може ли това да е единствената годна опора за крайните изводи в съдебното решение?;

5. При условие, че исковата претенция произтича от липсата на парични средства в дружеството, която представлява вреда, съдът обследвайки общото материално състояние / патримониум/ на дружеството към съответните 2 релевантни към претенциите периоди не нарушава ли диспозитивното начало в процеса?“

Ответникът по касационната жалба –Е. Т. Г. оспорва същата чрез процесуалния си представител адв. Р. Д. по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 08.11.2022г. , като счита, че изложените въпроси не отговарят на изискването на чл. 280, ал.1 от ГПК за допускане до касационен контрол.

Ответниците Т. С. Г. лично и като майка и законен представител на М.

Т. Г., оспорват касационната жалба по съображения, подробно изложени в писмен отговор чрез адв. Елена М., като претендира недопускане до касация и присъждане на разноски.

Касационната жалба е редовна от външна страна - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, изложени са касационни основания по чл. 281 ГПК и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.

С обжалваното решение Варненският апелативен съд, който е разглеждал делото след отмяна на решение №353/10.12.2014г. по в.т.д.№623/2014г. на АС-Варна, постановена с решение № 193/18.07.2018г. по т.д. №1631/2015г. по описа на ВКС, Търговско отделение, 2 т.о. и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав, е приел, че след уточнение на исковата молба при оставянето й без движение, е сезиран с два обективно кумулативно съединени иска, съответно с правна квалификация по чл. 145 от ТЗ за сумата от 1 759 620 лв. , представляваща общ размер на изтеглени парични суми за периода от 21.01.2020г. до 16.03.2021г. от банкови сметки на дружеството в три банки, а вторият иск - с правно основание чл. 284, ал.2 от ЗЗД, предявен за сумата от 123 000 лв. , представляваща изтеглени в периода 16.03.2011г. до 29.04.2021г. от банковата сметка на дружеството в „Алфа банк – Клон България“ суми от ответника като пълномощник на управителя. След уточнение на исковата молба, от наследниците на починалия в хода на процеса Тинко Г., се претендират суми, както следва: от Е. Т. Г.: 2/3 от сумата, или 1 173 080 лв. по първия иск и 80 000 лв. по втория иск, от Т. С. Г. и малолетната М. Т. Г. – по 1/6, или 293 270 лв. по първия иск и 20 500 лв. – по втория.

Варненски АС е приел за безспорно, че Тинко Г. е бил управител на дружеството „Грийн парк“ ЕООД до 16.03.2011г. , а след тази дата е бил пълномощник на вписания управител Георги Христов Панчев, като за целия исков период е теглил в брой парични средства от банкови сметки на дружеството в посочените три банки. Приел е, че на синдика не са предадени касова наличност или други счетоводни документи, но предвид освобождаването на Тинко Г. като управител преди открИ.е на производството по несъстоятелност, не се касае за неизпълнение на задължението на несъстоятелния длъжник от това физическо лице като управителен орган. Въззивният съд е кредитирал заключението на изслушаната от първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза, 3 като е приел, че това, че е използвана непълна счетоводна документация не произтича от поведение на първоначалния ответник, който от 07.04.2011г. не е управител на дружеството и е приел, че се установява, че размерът на осчетоводените средства, постъпили по сметка Каса в лева на дружеството за периода 01.12.2020г.-31.12.2020г. възлиза на 1 883 362,61лв. , а за периода 01.01.2011г. - 17.11.2011 г. - 995

880,21 лв. Приел е, че съгласно хронологичните ведомости и представените 84 броя ордери сумите са осчетоводени в касата на дружеството като приход на парични средства и с постъпилите средства са осъществявани разплащания с доставчици, дебитори, кредитори и др. Възприемайки изцяло цитираната по решение на ВКС № 142/27.07.2017г. по т.д.№1945/2016г., 1 т.о. обосновка, че липсата на доказателства, оправдаващи разходването на суми на дружеството, би могла да обоснове отговорност на управителя, само ако е извършена съответната инвентаризация и са съставени счетоводни документи, установяващи реално причинена вреда на дружеството, въззивният съд е приел, че такива не са надлежно установени. Варненският апелативен съд е приел, че констатации за установена липса и загуба на материални активи и средства не се съдържа и в отчета на синдика, представен пред съда по несъстоятелността, нито е успешно установена от изслушаната експертиза. Приел е, че възраженията за доказателствената стойност на 84 ПКО са без значение, още повече, че същите са осчетоводени по дебита на счетоводна сметка 501 – каса в лева и като разход по сметка 503, а както като управител, така и като упълномощено лице да извършва всички действия по управлението на дружеството, той е имал правото да подписва тези документи. По отношение на оспорените документи в деветте класьора, въззивният съд е приел, че са частни и законът им признава доказателствена сила само за авторството, а не и по съдържание, а авторството им не се оспорва, поради което оспорването на съдържанието им не предполага открИ.е на производство по чл. 193 от ГПК.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал.

1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на правния въпрос, който е от значение, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е налице когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или решение по чл. 290 от ГПК, което е постановено по същия правен въпрос.

Правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно 4 тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни и противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Първият процесуален въпрос, поставен от касатора, относно твърдяната от него липса на заверяване на документи от представилата ги страна по смисъла на чл. 183, ал.1 от ГПК, не е обуславящ изхода на спора, тъй като е видно, че всички доказателства в приложените девет тома /класьора/ са заверени за верността си с оригинала към настоящия момент с подпис и печат от страната и въззивният съд не е обосновал решението си на документи, които не са били заверени и е следвало да бъдат изключени като доказателства по делото, т.е. този въпрос не е обуславящ за изхода на спора и не отговаря на общия критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК. По отношение на соченото процесуално нарушение, че в първоначално дадения срок не били заверени, а бил даден нов такъв срок, следва да се посочи, че срок в самата разпоредба на чл.183, ал.1 от ГПК не е определен законово, той се определя от съда, но безспорно същият е инструктивен, а не преклузивен, в която насока има константна практика на ВКС, обективирана в опр.