Решение № 762 от 02.12.2025, Районен съд - Силистра

РЕШЕНИЕ

№ 762 гр. Силистра, 02.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СИЛИСТРА в публично заседание на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Н. Петрова при участието на секретаря Т. В. Д. като разгледа докладваното от Мария Н. Петрова Гражданско дело № 20253420100753 по описа за 2025 година

Ищецът Т. В. М. твърди, че на 18.07.2024 г. сключил с първия ответник договор за потребителски кредит № 3011953, по силата на който му бил предоставен такъв в размер на 6000 лв., който той се задължил за върне на 24 месечни вноски заедно с уговорената възнаградителна лихва. В чл. 4.1 от договора за кредит страните се споразумели, че за обезпечаване изпълнението на задълженията си по договора кредитополучателят следва да сключи договор за поръчителство с втория ответник. Договорът за поръчителство бил подписан на същата дата, като чрез него ищецът се задължил да заплати на втория ответник възнаграждение в размер на 4769,48 лв.

Ищецът изтъква доводи, че сключеният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради обстоятелството, че от текста на договора не ставала ясна методиката за формиране на ГПР, не ставало ясно какви компоненти включва, математическия алгоритъм, по който ГПР се изчислява, и дали възнаграждението за поръчителството е взето предвид при определянето му. Счита, че последното не е сторено, въпреки задължителния характер на обезпечението като условие за получаване на заемната сума, като по този начин се заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като с прибавянето на този разход ГПР надхвърлял максималния законов размер.

Определя този подход като заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 1, т. 1 ЗЗП; отбелязва, че ответниците са свързани лица, поради което възнаграждението за поръчителството служило за извличане на допълнителна печалба.

Счита също така, че сключеният договор за кредит е недействителен на основание чл.

22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като в него не били посочени условията за прилагането 1 на лихвения процент, дали същият е фиксиран или променлив, а също така общия размер на възнаградителната лихва за целия срок на договора. Позовава се също така на нарушаване на вр. чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, тъй като в изготвения погасителен план не било направено разграничение на компонентите на отделните вноски – главница, лихва, такса гарант.

Счита също така, че клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора за кредит е нищожна поради противоречието с добрите нрави, изразяващо се в нееквивалентност на насрещните престации, както поради нейната неравноправност, произтичаща от неясния начин, по който е формулирана, така и поради невъзможността на потребителя да прецени икономическите условия от сключването на договора.

Счита, че договора за предоставяне на поръчителство също е нищожен поради нарушаване на добрите нрави, произтичащо от нееквивалентността на престациите по него, както и поради заобикаляне на закона и по – конкретно правилото за максимален размер на ГПР. Счита също така че договорът е неразбираем и не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора.

Поради изложените причини моли съда да прогласи недействителността на договора за кредит, а в условията на евентуалност – клаузата на чл. 4.1 от него; моли съда да прогласи недействителността и на договора за поръчителство, като претендира и направените по делото разноски.

В предоставения им от закона срок ответниците „К.“ ЕАД и „А. Т.“ ЕООД оспорват исковете и молят съда да ги отхвърли като неоснователни. Считат, че договорът за кредит по ясен и недвусмислен начин посочва ГПР, допусканията, използвани при изчисляването му и общата дължима сума на задълженията на кредитополучателя. Признават, че възнаграждението за предоставяне на поръчителство не било включено като разход при изчисляването на ГПР, тъй като не отговаряло на легалната дефиниция за разход по кредита, при положение че самото поръчителство не било задължително условие за неговото отпускане, като в тази насока се позовават на възможността потребителят да кандидатства за отпускането на необезпечен кредит. Твърдят също така, че разходите по договора за предоставяне на поръчителство не били предварително известни на кредитора, тъй като този договор се сключвал след договора за кредит съгласно алгоритъма в интернет платформата на първия ответник. Първият ответник изразява становище, че дори да бъдат споделени доводите на ищеца, следва да се приеме като недействителна единствено клаузата в договора за кредит за предоставяне на поръчителство, съгласно която кредитополучателят дължи възнаграждение на втория ответник.

При отхвърляне на исковете претендират направените по делото разноски.

За съвместно разглеждане в настоящото производство е приет и насрещен иск, предявен от „К.“ ЕАД против Т. В. М., в която ищецът твърди, че кредитополучателят по процесния договор за кредит заплатил до този момент за погасяване на задълженията си сумата от 2418 лв., отнесена за погасяване на конкретно посочени вземания. Към настоящия момент не били погасени вноска с падежна дата 31.12.2024 г. и следващите, поради което 2 кредиторът отправя изявление за обявяване предсрочната изискуемост на дълга. При уважаване на предявените първоначални искове моли съда да осъди ответника по насрещния иск да му заплати сумата от 3582 лв., представляваща главница по договора за кредит, формирана след приспадане на всички извършени плащания от чистата стойност на кредита, заедно със законната лихва от датата на предявяване на иска – 27.06.2025 г., до окончателното плащане. Претендира направените по делото разноски.

В писмения си отговор ответникът по насрещния иск Т. В. М. отново изтъква доводи да нищожност на договора за кредит, позовава се на извършените до момента плащания в размер на 2418 лв. и моли съда при уважаване на иска да разсрочи заплащането на сумата на 24 месечни вноски.

След като прецени представените по делото доказателства, съдът прие за установено следното:

Предявените искове са с правно основание чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9, 10 и 11 ЗПК, чл. 19, ал. 5 ЗПК, чл. 146 във вр. чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП, чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 3 ЗЗД, а насрещния иск – с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД.

По делото е представен договор за потребителски кредит № 3011953 от 18.07.2024 г., от който е видно, че първият ответник в качеството си на кредитор предоставил на ищеца в качеството му на кредитополучател потребителски кредит в размер на 6000 лв., който той се задължил да ползва срещу уговорена лихва в размер на 19,63 % на годишна база и да възстанови на 24 месечни вноски в срок до 31.07.2026 г. Чл. 4 от договора гласи, че ако кредитополучателят в заявлението си (за кандидатстване за кредит) е посочил, че ще осигури обезпечение на кредита, следва да предостави банкова гаранция или да сключи договор за предоставяне на поръчителство с одобрено от "К." ЕАД юридическо лице в срок до 48 часа от подаване на заявлението. В изпълнение на това условие бил сключен договор за предоставяне на поръчителство от 18.07.2024 г. между втория ответник и кредитополучателя срещу поето от последния насрещно задължение за заплащане на възнаграждение в общ размер от 4769,47 лв.

Първият ответник признава извършени от ищеца плащания по договора за кредит в размер на 2418 лв., като на заплащането на тази сума се позовава и ищецът, което сочи, че във фактически аспект в тезите на страните няма спорни моменти. Длъжникът също така не отрича твърденията на насрещната страна, че е преустановил обслужването на задълженията си по кредита, считано от 31.12.2024 г. – датата на първата непогасена вноска.

Процесният договор изпълнява характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, който гласи, че това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на 3 тяхното предоставяне. Чл. 19, ал. 1 ЗПК гласи, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а според §1, т. 1 ДР към ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България; същевременно чл. 19, ал. 5 ЗПК определя като нищожни клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 максимални размери на ГПР, а чл. 21, ал. 1 ЗПК - всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон.

Съдът счита, че възнаграждението за осигуряване на поръчителство би следвало да се включи в ГПР по кредита, тъй като несъмнено представлява разход по неговото обслужване, без оглед на обстоятелството, че той се заплаща на трето на заемното правоотношение лице (текстът на чл. 19, ал. 1 ЗПК включва в размера на разходите, формиращи ГПР, и плащанията към трети лица, например посредниците за сключване на договора).

Ответниците са на мнение, че осигуряването на въпросното поръчителство не било задължително условие за отпускане на кредита, тъй като за кандидатстващото за кредит лице съществувала опция за избор на необезпечен кредит, поради което сключването на договор за възлагане на поръчителство било резултат на негова преценка, независеща от условията по обезпеченото правоотношение. Същевременно първият ответник не представя пред съда условията на предлаганите от него необезпечени кредити, които при всички случаи не биха могли да съвпадат с условията на обезпечените такива, тъй като в подобна хипотеза прибягването към първите би било икономически необосновано. В тази връзка следва да се има предвид, че предлагането на условия, които кредитоискателят не би могъл да удовлетвори, би могло да се приравни на липса на алтернатива за кредитиране, което превръща изискването за осигуряване на обезпечение в единствена възможност и следователно задължително условие за получаването на кредит. По същия начин отпускането на необезпечен кредит въз основа на установена кредитоспособност на кандидатстващото лице би следвало да означава отказ от кредитиране на всички лица с недоказана кредитоспособност (т.е. лицата, прибягнали до сключване на договори с обезпечение), което отново квалифицира обезпечението като единствена алтернатива за получаването на кредита, т.е. задължително условие по смисъла на §1, т. 1 ДР към ЗПК. В крайна сметка първият ответник така и не посочи условията си за отпускане на 4 необезпечени кредити с оглед извършване на преценка за тяхната практическа приложимост, поради което съдът приема, че обезпечението на кредита се е явявало единствената алтернатива за кредитиране на ищеца, доколкото впрочем е видно, че според доставчиците на бързи кредити тяхното свръхоскъпяване компенсира некредитоспособността на ползващите ги потребители. Същевременно чл. 16 и сл. ЗПК предоставя на кредитора възможност да извърши предварителна оценка на кредитоспособността на потребителя, като съдът намира, че отрицателната такава не би могла да се преодолее чрез изискване на допълнителни плащания, които надвишават законовата граница по чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като същите представляват алтернатива на отказа от кредитиране, поради което се явяват задължително условие за отпускане на кредита и неизбежно следва да участват във формирането на ГПР. Съдът приема за неоснователно възражението на ответниците, че при сключването на договора за кредит първият от тях не бил запознат с размера на възнаграждението за осигуряване на поръчителството, уговорено между клиента и поръчителя; същият като търговец притежава необходимата компетентност в сферата на кредитирането и е запознат с нормативната база, което урежда въпросната материя, включително с максималната законова граница на разходите по кредита, поради което е следвало, полагайки дължимата грижа, да събере необходимата информация за цената на акцесорната сделка, обезпечаваща задълженията на клиента му, сключена в изпълнение на поставени от него изисквания и с одобрено от него юридическо лице. Прибавянето на възнаграждението на поръчителя към останалите разходи по кредита води до надвишаване на максимално допустимия ГПР по чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което уговорката за заплащане на възнаграждение по договора за поръчителство следва да се приеме за нищожна, тъй като видимо надвишава допустимия по закон максимален размер на ГПР. Тъй като договорът за възлагане на поръчителство има възмезден характер, той не би могъл да съществува без въпросната нищожна клауза, определяща насрещната престация по него, чиято нищожност поради тази причина опорочава цялото договорно правоотношение.