Решение № 81 от 06.12.2021, Апелативен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 81 гр. Бургас, 02.12.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Павел Ал. Ханджиев

Членове:

Илияна Т. Балтова

Христина З. Марева при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова като разгледа докладваното от Илияна Т. Балтова Въззивно търговско дело № 20212001000211 по описа за 2021 година

Производството е реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение № 140 от 12.05.2021 г., постановено по т.д. № 670/ 2019 г. Окръжен съд Бургас е осъдил С. ХР. ХР., ЕГН **********, П. АНД. ХР. , ЕГН **********, и ХР. ИВ. ХР. , ЕГН **********, всички с адрес: гр. Н. ул.

„М. № *, всеки от тях поотделно, да заплатят на „О.“ ЕООД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Д.“ № *, представлявано от О.З.К. – управител, сума в размер на по 17 333,33 лв., дължима на отпаднало основание, по смисъла на чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД, по развален договор за наем по отношение на обект 1 - самостоятелен обект с идентификатор *** разположен на партерен етаж от сграда с идентификатор *** в гр. Н., ул. „М.

№ *, сключен между страните на 7.08.2015 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаването на исковата молба – 11.12.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, като претенцията над общо уважения размер от 52 000 лв. до претендирания размер от 65 000 лв. е отхвърлена.

Отхвърлено е искането за солидарно осъждане на ответниците.

1

Присъдени са разноски.

Постъпила е въззивна жалба от „О.“ ЕООД, в която решението се обжалва, в частта, с която претенцията е отхвърлена, като се въвежда искане за неговата отмяна.

Изтъква се, че неправилен е изводът на съда, че по отношение на втория обект на наемния договор - бижутериен магазин, на дружеството въззивник е било предадено владението върху същия, от страна на въззивниците - ответници, на основание процесния договор за наем.

Заплатените по договора суми, плащането на които е удостоверено върху писмения акт, касае ползването на обектите през 2016 г.

Акцентира се на обстоятелството, че няма как фактическата власт върху бижутериен магазин да се е упражнявала от въззивното дружество и ответниците да са предали същата на трето лице - новия собственик на магазина, на когото същият е бил продаден през февруари 2016 г. На базата на горното се извежда извод, че дори и дружеството да е упражнявало фактическа власт върху бижутерийния магазин, то това е било преди сключване на процесния договор и касае период преди действието на договора от 7.08.2015 г., който урежда отношенията между страните по повод отдаването на обектите под наем за летния сезон на 2016 г.

Претендират се разноски.

В срока по чл.263 ГПК, е постъпил отговор на въззивната жалба от С. ХР. ХР., П. АНД. ХР. и ХР. ИВ. ХР. , в който се поддържа, че същата е неоснователна и недоказана, и се моли за оставянето й без уважение.

Противопоставят се доводи, че е неоснователно, недоказано и преклудирано твърдението на жалбоподателя, че договорът, сключен на 7.08.2015 г. касае ползването на обектите от началото на летния сезон на 2016 г., а владението на имота от 18.06.2015 г. се основава на различно правно основание. Изтъква, се че подобно твърдение няма въведено в исковата молба, нито в хода на производството пред първоинстанционния съд. Прави се позоваване на нормата от договора, сочеща, че същият се сключва, считано от датата на подписването му, с аргумент, че плащането на наемната цена на годишна база не води до извод, че не се дължи такава за 2015 г.

2

Постъпила е и въззивна жалба от С. ХР. ХР., П. АНД. ХР. и ХР.

ИВ. ХР., с адрес за връчване: гр. Н., ул. „И.“ № *- адв. Ж.И..

Постановеното от съда от първа инстанция решение се квалифицира като недопустимо, незаконосъобразно, постановено при съществени нарушения на материалния и процесуалния закон, и необосновано. Въвежда се искане за постановяване на ново решение по съществото на спора, с което предявените искове бъдат отхвърлени в цялост.

Изтъква се, че осъждайки ответниците да заплатят претендираната сума при условията на разделност, вместо да отхвърли предявените при условията на солидарност искове, съдът се е произнесъл по непредявен иск, което е основание за обезсилване на решението му и връщане на делото за произнасяне по предявения иск.

Релевират се оплаквания за неправилност на фактическия и правен извод на съда, че договорът за наем е развален поради безполезност на изпълнението, като се подчертава, че уведомлението, връчено чрез ЧСИ, и исковата молба не съдържат предупреждение и волеизявление за развалянето му и даване на подходящ срок за изпълнение. Аргументира се, че не са били налице предвидените в чл.87, ал.2 ЗЗД предпоставки за разваляне, не са ангажирани доказателства за съществуваща безполезност на изпълнението, към момента на развалянето.

Заявява се, че предвид липсата на разваляне на договора, първоинстанционният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД за връщане на заплатената по договора за наем цена.

Развити са оплаквания, че не са обсъдени поотделно и в съвкупност събраните по делото писмени и гласни доказателства, в резултат на което съдът е достигнал до погрешни фактически и правни изводи. Оспорва се изводът на съда за неизпълнение задължението на въззивниците - ответници за предаване на обект № 1, въпреки наличието на безспорни доказателства за предаване на обекта на дружеството въззивник - ищец. Твърди се, че съдът неправилно е приел в мотивите на решението си, че наличието на предходен и последващ договор за наем, наред с процесния, за единия от обектите, е ирелевантно за спора, като не е съобразил злоупотребата с право от страна на дружеството въззивник, по смисъла на чл.289 ТЗ. Сочи се, че намерението за 3 увреждане, от страна на ищеца спрямо ответниците, се изразява в обстоятелството, че управляващият дружествата, страни по двата договора, въпреки че е знаел за съществуващ договор за наем от 2015 г., е сключил втори договор за наем със С.Х., за същия обект, с единствената цел да постави ответниците в неизпълнение по първия договор от 2015 г.

Преповтаря се оплакването за неистинност на процесния договор за наем и оформените под него разписки за получени суми.

В срока по чл.263 ГПК, е постъпил отговор на въззивната жалба от „О.“ ЕООД, в който същата се оспорва, като неоснователна, и се моли за оставянето й без уважение.

Изтъква се, че съдът не е излязъл извън рамките на диспозитивното начало на гражданския процес. Осъждането на ответниците да върнат сумите разделно не води, по мнение на дружеството, до порок в решението, обуславящ неговата отмяна.

Във връзка с твърденията за липса на предпоставките за разваляне на двустранния договор, въззивникът - ищец сочи, че предвид конкретната специфика на правоотношението и най-вече липсващата престация, довела до пълно неизпълнение на договорното задължение за предаване на обекта, в продължение на повече от четири години, се обосновава отпадналият интерес за кредитора да получи изпълнение. Не е било предложено изпълнение и в хода на производството. Излага се, че фактът, че въпросният обект № 1 от договора евентуално е предаден на друго дружество, макар и свързано лице на дружеството – наемател, не води до извод, че ответниците са изпълнили своето договорно задължение за предаване обекта на ищеца.

В допълнение, наличието на последващ договор за наем е бил факт, известен и на наемодателите по процесния договор.

Въззивните жалби са подадени в преклузивния срок, от легитимирани да обжалват страни, срещу акт, подлежащ на обжалване и отговарят на изискванията на правната норма за редовност. Следователно, същите са допустими за разглеждане по същество.

При извършената служебна проверка, съгласно правомощията по чл.269 ГПК, Апелативен съд Бургас констатира, че постановеното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

4

Неоснователно се поддържа в жалбата на ответниците, че съдебният акт е недопустим, като постановен по непредявен иск, тъй като, при искане за осъждане при солидарност, съдът е уважил претенция за разделно осъждане.

Липсват основания да се приеме, че е налице произнасяне по непредявен иск – съдът от първа инстанция не е основал решението си на факти, които не се твърдят в обстоятелствената част на исковата молба, не се е произнесъл по нещо, което не се претендира с петитума й или в повече от претендираното свръхпетитум, а изхождайки от фактите и обстоятелствата, посочени в исковата молба и установени по делото. Когато с исковата молба се претендира солидарност, а такава, предвид материалното правоотношение, не е налице, за съда не съществува пречка, след като отхвърли искането за солидарно осъждане, да се произнесе разделно, на принципа, че сезиран за нещо повече от действително дължимото, той има право да се произнесе за по-малкото.

Като взе предвид изложените в жалбите съображения, доводите на страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази закона, съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Претенцията намира правното си основание в чл.55, ал.1, вр. чл.88 ЗЗД.

При твърдения, че е сключил договор за наем с въззивниците – ответници, по който е платил част от уговорената годишна наемна цена, без да получи фактическата власт върху наетите обекти, дружеството въззивник – ищец сочи, че е развалило съглашението и търси обратно престираното, като дадено на отпаднало основание.

За да се породи в полза на въззивника – ищец вторичното преобразуващо право да преустанови договорната обвързаност и, оттам, да реституира даденото, следва да са налице обективните и субективните предпоставки за това – неизпълнение, за което длъжникът отговаря, и което не е незначително, с оглед интересите на кредитора.

Представен е договор за наем от 7.08.2015 г., сключен между въззивниците – ответници, като наемодатели, и въззивника – ищец, като наемател, по силата на който са му предоставени за временно и възмездно ползване два обекта в жилищна сграда в гр. Несебър, индивидуализирани в договора, а именно обект № 1, който да се ползва по предназначение като 5 кафене, и обект № 2, който да се ползва по предназначение като бижутериен магазин. За ползването на описаните имоти е уговорено, че наемателят дължи на наемодателите годишна наемна цена в общ размер на 75 000 лв., от които за обект № 1 - 60 000 лв., а за обект № 2 - 15 000 лв., платими за всяка година от действието на договора изцяло авансово в брой или по банков път, по посочена от наемодателите банкова сметка, до края на месец октомври на предходната година. Постигнато е съгласие наемната цена за първата година от действието на договора да бъде заплатена изцяло в брой или по банков път на датата на подписване на договора – чл.2, т.4, изр. 1, като, по отношение на наемната цена за 2016 г., страните са посочили, че се дължи на наемодателите до края на месец октомври 2015 г. – изр.2 от същата договорна клауза. Ясна е договорната воля съглашението да е със срок на действие пет години – чл.13, считано от датата на подписването му. При анализа на уговорките за начина на плащане на наемната цена става ясно, че е фиксиран различен падеж на дължимост на наемната цена за първата година от действието на договора – датата на подписването му, и на наемната цена за 2016 г. – до края на октомври 2015 г., което необоримо води до извода, че 2016 г. не е първата година от действието на договора, който извод кореспондира и с уговорката в чл.13, че договорът действа, считано от 7 август 2015 г. Сезонният характер на дейността на обектите, който не се оспорва от страните, придава житейска обоснованост на поемането на задължение за плащане на пълен наем за първата година на действие на договора, макар сключването му да датира към втората й половина. Толкова повече, че не съществува нормативна или от гледище на морала пречка страните да уредят отношенията си и спрямо предхождащо ползване, за каквото по делото се събраха доказателства – чл.9, вр. чл.8, ал.1 ЗЗД. В този смисъл, лишени от фактологическа обоснованост са съжденията във въззивната жалба на ищеца, че представеният договор касае отношенията между страните, начиная от летния сезон на 2016 г.