Решение № 5052 от 04.08.2025, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 5052 гр. София, 04.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пепа Маринова-Тонева

Членове:

В. Дранчовска

Цветомир М. Минчев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от В. Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20241100512478 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ищците И. Д. и Ц. Л. Ш. срещу решение № 11806 от 16.06.2024 г., постановено по гр. дело № 7568/2020 г. по описа на СРС, 25 състав, с което са отхвърлени предявените срещу П. Г. М. осъдителни искове с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено, че И. Д. и Ц. Ш. са собственици на недвижим имот, представляващ апартамент № 12, находящ се в гр. София, район „Люлин“, ул. „********, с площ от 59,65 кв.м., състоящ се от антре, дневна, столова с кухненски бокс, спалня, баня с тоалетна, тоалетна и балкон, представляващ самостоятелен обект с идентификатор ***, намиращ се в сграда № 1, при съседи: ап. 11, калкан, вътрешен двор, ап. 13 и стълбищен коридор, заедно с мазе № 12, находящо се в сутерена на сградата, кота - 2,40, с площ от 4,10 кв.м., при съседи: коридор, мазе № 11, калкан, мазе № 13, заедно с 1,84 % идеални части от общите части на сградата и толкова идеални части от правото на строеж върху припадащата се част на горепосочената сграда № 1 от поземления имот, целият с площ от 983 кв.м., съставляващ УПИ II-166 в кв. 79 по плана на град София, местност „бул. Сливница“, при съседи: ул.

Фортов път, УПИ III-ЖС, УПИ I-164 и имот пл. № 165, както и за осъждане на П. Г. М. да предаде владението върху имота.

1

Във въззивната жалба са развити оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост с доводи, че по делото не се доказва осъществено от праводателя на ответницата владение, което да бъде присъединено към това на ответницата с оглед придобИ.е на имота от последната по давност.

Въззивниците считат, че предвид показанията на свидетелката Л.С. е видно, че В. С. никога не е посещавала апартамента и не е живяла в него, поради което същата не е владяла имота преди продажбата му на ответницата. Намират, че показанията на свидетеля А.Б. относно упражняването на фактическа власт върху жилището в продължение на месец преди сделката са недостоверни, не кореспондират на останалите писмени доказателства по делото и не следва да бъдат кредитирани, а документите, на които се е позовал първоинстанционният съд, за да обоснове извод за упражнявано владение от ответницата, се отнасят до друг апартамент в ж.к. „Люлин“. Ето защо молят за отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на предявения иск в цялост.

Въззиваемата П. Г. М. е подала отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Счита, че решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено.

Третото лице-помагач на страната на въззиваемата В. П. С. не подава отговор на въззивната жалба. С писмена молба преди откритото съдебно заседание във въззивната инстанция изразява становище за неоснователност на жалбата и моли обжалваното решение да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният съд споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се отбележи следното:

Предмет на предявения ревандикационен иск е претендираното от И. Д. и Ц. Ш. вещно право върху процесния обект, което те твърдят да са придобили по силата на наследствено 2 правоприемство след смъртта на чичо им Б.И.К.. Предвид доводите във въззивната жалба и възраженията на насрещната страна, към настоящия етап от производството между страните не е спорно обстоятелството, че Б.И.К. е бил собственик на описания апартамент (закупен от него през 2003 г.), както и че същият е починал на 23.02.2010 г. и негови единствени законни наследници са ищците по делото. От приетите писмени доказателства се установява, че жилището е било предмет на разпореждане със саморъчно завещание от 16.09.2009 г. в полза на Я.Ц.Ч., която с договор за продажба от 27.09.2012 г. го е прехвърлила на своята внучка В. П. С., а последната от своя страна го е продала на ответницата П. Г. М. с договор от 16.02.2015 г. От приетото и неоспорено заключение на СГЕ е видно, че завещанието от 16.09.2009 г. не е било подписано от посочения завещател Б.И.К., респ. същото е нищожно на основание чл. 42, б. „б“ ЗН и не е прехвърлило вещни права в полза на Я.Ц.Ч..

С оглед на изложеното и предвид наведените възражения пред въззивната инстанция, в рамките на настоящото въззивно производство страните не спорят, че правото на собственост върху процесния апартамент е било наследено по закон от ищците, като извършените след смъртта на наследодателя Б.И.К. разпоредителни сделки с него не са породили вещно-прехвърлителен ефект и ответницата не е придобила имота по силата на сключен договор за продажба. Спорно остава обстоятелството дали наведеното от П. Г. М. възражение за придобивна давност е основателно, респ. дали ищците са загубили наследеното си право на собственост върху жилището поради придобИ.ето му от ответницата на соченото оригинерно основание.

Владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. Държането е упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като своя. Владението по чл. 68 ЗС се характеризира с два основни признака: обективен – упражняване на фактическа власт върху вещта, и субективен – намерението да се държи вещта като своя, като според оборимата законова презумпция на чл. 69 ЗС владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго.

Цитираната законова презумпция размества доказателствената тежест, така че страната, която я оспорва, трябва да я обори. При преценката дали е установено владение, следва да се вземат предвид характеристиките на владението, които са изрично посочени в чл. 2 от Закона за давността (отм.), като същото следва да е непрекъснато (да не е загубено за повече от 6 месеца съгласно чл. 81 от ЗС), спокойно (да не е установено по насилствен начин), явно (да не е установено по скрит начин), несъмнително и с намерение да се държи вещта като своя.

В настоящия случай ответницата претендира придобИ.е на имота на основание чл. 79, ал. 2 ЗС – по силата на петгодишно добросъвестно владение, считано от сключване на договора за продажба на 16.02.2015 г., като присъединява към своето и предхождащото владение на своята праводателка В. П. С.. Според разясненията по т. 10 от ППВС № 6/1974 г., правно основание за добросъвестно владение по чл. 70, ал. 1 ЗС могат да бъдат транслативните сделки, когато същите са валидно сключени. Нищожните сделки не съставляват годно правно основание за упражняване на добросъвестно владение и когато тази нищожност е 3 изрично прогласена, подобна сделка може да бъде основание за упражняване на недобросъвестно, а не за упражняване на добросъвестно владение (в този смисъл – Решение № 147 от 06.02.2017 г. на ВКС по гр. дело № 499/2016 г., ІІ г. о., ГК).

Добросъвестното владение, като вид владение, притежава наред с белезите на рода си – фактическа власт и намерение за своене на обекта (чл. 68, ал. 1 ЗС), и специфични такива – наличието на юридическо основание и субективна добросъвестност на владелеца (чл. 70, ал.

1 ЗС), които го отличават от обикновеното недобросъвестно владение. Субективната добросъвестност представлява незнание на владелеца на пороците на юридическото основание, като съобразно разпоредбата на чл. 70, ал. 2 ЗС съществува законова презумпция за добросъвестност до доказване на противното, респ. тежестта за оборване на тази презумпция пада върху страната, която я оспорва и цели да отхвърли последиците на добросъвестното владение.

В настоящия случай ответницата П. Г. М. несъмнено може да се ползва от кратката придобивна давност, тъй като сключеният от нея договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 137, том I, рег. № 02571, дело № 0128/16.02.2015 г., е действителна сделка и макар да не е прехвърлила правата по нея, същата представлява правно основание, годно да направи приобретателя собственик, по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС – последващата разпоредителна сделка, след първоначално сключената нищожна сделка (завещанието от 2009 г.), може да бъде основание за упражнявано добросъвестно владение, след като приобретателят не е знаел, че сделката не е годна да прехвърли собствеността предвид обстоятелството, че прехвърлителят не е собственик.

В настоящия случай не се спори, че най-късно на 16.02.2015 г. П. М. е придобила фактическата власт върху апартамента и го владее и към настоящия момент, като съобразно презумпциите на чл. 70, ал. 2 и чл. 69 ЗС (при липса на проведено пълно и главно доказване от ищците, които да ги оборят) следва да се приеме, че към датата нa сключване на договора за продажба с В. С. ответницата е била добросъвестна и не е знаела за порока на сделката, респ. същата е упражнявала фактическа власт върху вещта като своя, с намерение за своене.

Следователно, в периода 16.02.2015 г. – 12.02.2020 г. (датата на подаване на исковата молба по настоящото дело, от когато давността се счита прекъсната – арг. чл. 116, б. „б“ ЗЗД) ответницата е упражнявала добросъвестно владение, но същото не е продължило пет години, поради което не е достатъчно за придобИ.е на имота по давност. С оглед възраженията в отговора на исковата молба и въззивната жалба, спорно между страните е обстоятелството дали праводателят на П. М. – третото лице-помагач по делото В. П. С., е упражнявала владение върху вещта преди прехвърлянето й на 16.02.2015 г., респ. дали ответницата може да присъедини към своето добросъвестно владение и това на своя праводател с оглед осъществяване на оригинерното придобивно основание.

От събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетеля А.Б.Б., живеещ на съпружески начала с ответницата от 2006 г., се установява, че заедно с П. живеят в процесния апартамент откакто са го закупили през 2015 г., като са разбрали за предлагането на имота за продажба от съпруга на В. С. – З. (същият се явява мъжът, с когото последната 4 живее на съпружески начала, предвид данните от приложеното по делото удостоверение за нейното семейно положение (л. 226 от делото на СРС), от което е видно, че тя е неомъжена, а презимето на двамата й сина е З.в). Уговорили се за оглед, разгледали имота и решили да го купят, като още преди сделката, в началото на м. февруари 2015 г., той бил освободен от наемателите (младо семейство с две деца, след изнасянето на които имотът е бил доста занемарен) и допуснали ответницата и мъжа й в него, за да предприемат ремонтни дейности (боядисване, смяна на дограма, врати, външна изолация). Свидетелят допълва, че оттогава си живеят постоянно в апартамента и го напускат, само когато ходят на почивка, плащат такси към етажната собственост, данъци за имота и го възприемат като свой дом.