Решение № 228 от 23.04.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 228 гр. София, 23.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 3-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Емил Томов

Членове:

Драгомир Драгнев

Невин Шакирова при участието на секретаря Росица Ал. Иванова като разгледа докладваното от Невин Шакирова Касационно гражданско дело № 20248002102847 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. С. К., чрез процесуален представител адв. Г. Ф. против решение № 322/22.03.2024г., постановено по в.гр.д. № 1492/2023г. по описа на Апелативен съд – София.

С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционно решение № 263350 от 22.11.2022г. постановено по гр.д. № 1054/2021г. по описа на Софийски градски съд и вместо него е постановено друго, с което на основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД е развален сключеният между М. А. М. с ЕГН [ЕГН], като прехвърлител и Д. С. К. с ЕГН [ЕГН], като приобретател договор за прехвърляне на недвижими имоти срещу задължение за издръжка и гледане с предмет самостоятелен обект с ид. № ......................... по КК на [населено място] – апартамент със застроена площ от 63.29 кв.м., ведно с таванско помещение и 1.422% ид.ч. от общите части на сградата, находяща се в [населено място], район В.,[жк], бл. 13 и самостоятелен обект с ид. № ..................... по КК на [населено място] – апартамент със застроена площ от 100 кв.м., ведно с избено помещение от 8.5 кв.м. и таванско помещение от 10 кв.м. и 21/300 ид.ч. от общите части на сградата и от правото на собственост върху поземления имот, в който е построена сградата на ЕС „В. Родина“, с ид. .................... находящ 1 се в [населено място], район „С.“, [улица], целият с площ от 331 кв.м., обективиран в НА № .... от .....г. по нот.д. № ...........г. на Нотариус С. С., с рег. № ............. по регистъра на НК, с район на действие – СРС, при запазено пожизнено и безвъзмездно право на ползване на прехвърлителката върху имотите, поради неизпълнение само на задължението за гледане поето от приобретателя.

Касационното обжалване е допуснато в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по процесуалноправния въпрос: преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо, прикрепваща се към волеизявлението, с което ищецът се отказва от иска разпростира ли се върху защитните възражения на ответника, заявени по нов иск на същия ищец срещу същия ответник, но на друго основание, както и на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК за преценка допустимостта на обжалваното решение.

По правния въпрос настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното: отказът от иск е едностранно процесуално действие, свързано с процесуалноправни последици – волеизявление, отправено до съда, с което ищецът заявява, че не поддържа занапред иска си. С така направеното волеизявление ищецът се отказва от търсената искова защита, десезира съда със спора, което има за правна последица окончателно загубване на възможността претенцията да бъде отново предявена. Като процесуално действие, реализирането на отказ от иск не съставлява отказ от материално право, т.е. с осъществяването му страната не формира материалноправен отказ от претендирано материално право, а изявление пред съд, че неговото правно твърдение не отговаря на действителността /че твърдяното от него право не съществува/, съответно признание, че неговият иск е неоснователен и признание основателността на твърдението на ответника, че предявеният иск е неоснователен; че изоставя търсената правна защита и десезира съда с предявения иск предвид неговата неоснователност.

Последиците на отказа от иска са специфични – съдът не постановява решение за отхвърляне на иска като неоснователен, а прекратява делото; процесът става недопустим, съответно недопустимо става вече постановеното решение по съществото на спора; отказът поражда сила на пресъдено нещо без постановено решение; законодателят удовлетворява интереса и на двете страни окончателно да се преустанови спора между тях, като към волеизявлението на ищеца за отказ от иска прикрепва правния ефект на силата на пресъдено нещо със съдържанието, което тя има по отношение на съдебното решение, с което се разрешава материалноправен спор.

Разпоредбата на чл. 233 от ГПК не регламентира силата на пресъдено нещо като правна последица на отказа от иска, а посочва една от последиците й – непререшаемост на правния спор /арг. чл. 233, изр. второ от ГПК/. Силата на пресъдено нещо се прикрепва към волеизявлението, с което ищецът се отказва от иска.

Субективните предели на силата на пресъдено нещо, при валидно направен отказ от иска, са ограничени само между страните по делото и техните правоприемници, без да засяга лицата, спрямо които се разпростира силата на пресъдено нещо на решението – третите лица. В този смисъл мотивите към т. 6 от Тълкувателно решение № 7/31.07.2017г. по тълк.д. № 7/2014г. на ОСГТК на ВКС.

2

За да се отговори на въпроса за обхвата на обективните предели на силата на пресъдено нещо, при валидно направен отказ от иска, е необходимо да се изходи от правната същност на силата на пресъдено нещо като защитно въздействие на процеса спрямо материалното право. Това защитно въздействие се съдържа в правните последици породени от решението /определението/ спрямо страните и се изразява в това, без да променят материалноправните си отношения, страните да съобразят извънпроцесуалното си поведение с действителното правно положение, така както то е разкрито от съдържанието на решението, като по този начин заместят съществуващото между тях състояние на правен спор със състояние на правен мир – непосредствена цел на всеки исков процес във всички негови форми /установителен, осъдителен, конститутивен/.

Обективните предели на СПН обхващат правото, предмет на делото, както с белезите, които индивидуализират това право, така и с времето, към което неговото съществуване или несъществуване е установено.

Ищецът определя предмета на делото, а ответникът не може да въздейства върху заявения от ищеца предмет на делото. Предметът на делото е спорното гражданско право – твърдяното или отричано от ищеца гражданско право /индивидуализиращите белези на което следват от основанието и петитума на иска/, чието съществуване или несъществуване ищецът иска да бъде установено от съда със СПН. Съдът е длъжен да удовлетвори това искане на ищеца като постанови решение по същество на спора. С него се установява съществуването или несъществуването на спорното право и по този начин предметът на делото се превръща в предмет на решението, т.е. предмет на съдебното установяване. СПН има за предмет правото, което е предмет на решението, а чрез него правото, което е предмет на делото.

Решението влиза в сила само между същите страни, за същото искане и на същото основание /чл. 298, ал. 1 от ГПК/ и по отношение на разрешените с него искания и възражения за право на задържане и прихващане /чл. 298, ал. 4 от ГПК/.

Меродавният момент, към който СПН на решението установява, че спорното право съществува или не съществува, това е денят, когато са приключени тези устни състезания пред първата или пред въззивната инстанция, след което решението е влязло в сила /станало е необжалваемо/. Когато със СПН бъде установено, че към деня на приключване на устните състезания, след които решението е влязло в сила, правото, предмет на иска не съществува, съществуването на правото не може вече да се твърди на това основание, което е било заявено в исковата молба. Не се преклудират обаче другите, различни основания, на които същият петитум може да бъде основан. Това е така, защото различното основание е източник на едно различно право от предявеното по отхвърления иск. И именно понеже то е различно, то не се обхваща от СПН. Силата на пресъдено нещо важи само за правоотношението, предмет на делото, и то към времето на приключване на устните състезания, след които СПН е възникнала.

С оглед очертания в действащия ГПК фактически състав на отказа от иск /чл. 233 от ГПК/ и вече описаната правна същност на едностранното процесуално действие на ищеца, законът, с оглед удовлетворяване на легитимния интерес на ответника за правна защита, равностойна на тази, която би получил чрез съдебното решение, вместо да задължава съда да постановява 3 решение с отнапред определено съдържание, е предвидил той да прекрати делото. На това прекратяване е предадена СПН, която е прикрепена пряко към отказа от иск. Така, без помощта на съдебно решение сам по себе си отказът поражда СПН, която прави недопустим висящия исков процес /чл. 233, изр. 3 от ГПК/, защото превръща неговият спорен предмет в безспорен. Ответникът получава чрез отказа от иска същото, което би получил чрез отхвърлянето на иска по същество /аналогичен е законодателният подход и в чл. 228, ал. 2 от ГПК – отказът от иск и тук е несъвместим с продължаване на процеса срещу първоначалния ответник, за да бъде постановено решение въз основа на отказа от иск/.

Последицата от отказа от иск обхваща всички отражения на СПН, вкл. и нейното зачитане от следващ съд и от другите държавни органи.

След като меродавният момент, към който СПН на решението установява, че спорното право съществува или не съществува е денят, когато са приключени тези устни състезания пред първата или пред въззивната инстанция, след което решението е влязло в сила, то меродавният момент, към който СПН на отказа от иск установява, че спорното право съществува или не съществува е денят, в който отказа от иск е заявен от ищеца.

Преклудиращото действие на СПН в този случай означава, че когато със СПН е било установено, че правото съществува към посочения момент или че правото не съществува към същия този момент, последицата е, че неговото съществуване, респ. несъществуване не може да се оспорва въз основа на факти, които са възникнали преди този момент, т.е. преди заявяване на отказа от иск. За разлика от съдебното решение обаче, което съдът може да постанови единствено след приключване на устните състезания /чл. 149, ал. 2 от ГПК/, отказът от иск може да бъде заявен от ищеца във всяко положение на делото, вкл. и преди конституиране на ответника /чл. 2, чл. 6, чл. 131, ал. 1 от ГПК/. В случаите, в които отказът от иск е заявен от ищеца преди конституиране на ответника, то преклудиращото действие на СПН на този отказ от иск не обхваща фактите, настъпили преди отказа от иск, но които не са били въведени в предмета на делото. Принципът е, че никое възражение не може да бъде преклудирано, ако не е съществувала възможност за предявяването му в процеса.

Преклудиращото действие на СПН на отказа от иск обхваща всички възможни възражения на ответника, с които той разполага към момента, в който е възможно тези възражения да бъдат направени по предвидения законов ред. Тези възражения, които процесуално е било невъзможно да бъдат упражнени, не могат да се считат преклудирани /Определение № 577 от 22.12.2010г. по ч.гр.д. № 330/2010г., I ГО; Определение № 150 от 23.02.2012г. по ч.гр.д. № 656/2011г., IV ГО; Решение № 380 от 15.10.2012г. по гр.д. № 1015/2011г. на ВКС, IV ГО/.

Следователно, преклудиращото действие на СПН отразява това материалноправно положение между спорещите, което съществува при приключване на устните състезания по делото, след които решението е станало необжалваемо /чл. 235, ал. 3 от ГПК/, респ. при заявяване на отказа от иск съобразно и в обема на предмета на делото към този момент.

Въз основа на всичко изложено, на поставения процесуалноправен въпрос, настоящият състав на Върховния касационен съд дава следния отговор:

Преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо, прикрепваща се към волеизявлението, с което ищецът се отказва от иска не се разпростира върху защитните 4 възражения на ответника, заявени по нов иск на същия ищец срещу същия ответник, но на друго основание. Преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо, прикрепваща се към волеизявлението, с което ищецът се отказва от иска не се разпростира и върху възраженията на ответника, които е било невъзможно да бъдат упражнени по предвидения законов ред, поради което не са били заявени по делото, по което ищецът е предприел отказ от иск към момента на заявяването му.