Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 82 от 27.05.2024, Апелативен съд - Варна

Съд
Апелативен съд - Варна
Дело
Въззивно гражданско дело 67/2023
Вид
Решение № 82
Подписан
27.05.2024
Състав
Диана Вълева Джамбазова, Росица Славчова Станчева, Юлия Русева Бажлекова

Цитирани разпоредби

  • чл.146 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.214, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.250 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.250, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.280 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 6, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.95 · Закон за авторското право и сродните му права
  • чл.95а · Закон за авторското право и сродните му права
  • чл.84, ал.3 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.86 · Закон за задълженията и договорите

РЕШЕНИЕ

№ 82 гр. Варна, 23.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Диана В. Джамбазова

Членове:

Росица Сл. Станчева

Юлия Р. Бажлекова като разгледа докладваното от Росица Сл. Станчева Въззивно гражданско дело № 20233000500067 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.250 ГПК.

С молба вх. № 3086/26.04.2024г. въззивникът Х. Г. Г. е сезирал съда с искане за допълване на постановеното по делото решение № 59/10.04.2024г. с твърдения, че съдът не се е произнесъл по направеното от него с уточнителна искова молба от 16.05.2022г. искане за присъждане на законна лихва върху присъденото му обезщетение по чл.95 ЗАПСП, считано от 23.09.2016г. до окончателното изплащане на главницата.

В срока по чл.250, ал.2 ГПК въззиваемите „Би – Юник“ ООД, Ф. И. Ф., И. Ф. И., Е. А. Ф. и Н. П. Т., чрез процесуалния си представител, са депозирали писмен отговор, с който оспорват искането за допълване на въззивното решение като неоснователно. Сочат, че претенция за присъждане на законна лихва не е била вклювана в предмета на делото, нито пред въззивната инстанция, нито от първостепенния съд, липсва произнасяне по такава претенция от последния, въззивникът не е оспорил направените по делото доклади и не е искал допълване на първоинстанционното решение.

Изразяват становище и за недължимост на законна лихва от претендираната 1 начална дата, тъй като вземането за обезщетение по ЗАПСП става ликвидно и изискуемо с присъждането му от съда.

Молбата по чл.250 ГПК е подадена в срок и от легитимирана страна, с оглед на което е процесуално допустима. Доколкото спорът по съществото на искането за присъждане на законна лихва е правен и не се налага събирането на доказателства, съдът намира, че не е необходимо провеждането на открито съдебно заседание с призоваване на страните.

За да се произнесе по основателността на искането за допълване съдът съобрази следното:

Настоящото въззивно производство е образувано по въззивна жалба на Х. Г. Г. против решение № 186/25.10.2022г. на ОС – Разград, постановено по гр.д. № 100/2021г. и с което изцяло са отхвърлени предявените от него против „Би – Юник“ ООД, Ф. И. Ф., И. Ф. И., Е. А. Ф. и Н. П. Т. искове с правно основание чл.95 от ЗАПСП.

С постановеното въззивно решение от 10.04.2024г. така обжалваното решение е частично отменено и вместо него е постановен акт по същество, с който исковете по чл.95 ЗАПСП са уважени само по отношение на ответника „Би – Юник“ ООД и до размер на сумата от 2 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от въззивника неимуществени и имуществени вреди от нарушаване на авторските му права върху 15 бр. фотографски снимки и 5 бр. дизайна за периода 23.09.2016г. – 15.01.2021г.

В останалата му отхвърлителна част решението на окръжния съд е потвърдено.

Видно от материалите по делото е, че с първоначалната искова молба от 08.04.2021г. искане за присъждане на законна лихва върху претендираните като обезщетение за нарушени авторски права суми не е било направено. Едва с молба от 16.05.2022г., депозирана в изпълнение на дадени от първоинстанционния съд указания по уточняване вида на претендираните вреди и търсените за тях обезщетения по чл.95 ЗАПСП, въззивникът Х. Г. е посочил, че претендира и законна лихва за забава върху тези суми, считано от 23.09.2016г. до окончателното им изплащане.

Няма спор, че искането за присъждане на законна лихва върху главницата не е посочено в доклада на въззивната жалба, не е обсъждано и 2 такава не е присъдена от настоящия съд в постановеното въззивно решение.

Такова искане не е било включено и в доклада на първоинстанционния съд по чл.146 ГПК, не е посочено в решението, респ. по отношение на него няма постановен отхвърлителен диспозитив.

Не е спорно и обстоятелството, че въззивникът не е искал допълване на първоинстанционното решение.

В съдебната практика непротиворечиво се приема, че претенцията за присъждане на законна лихва върху предявеното вземане за периода след подаване на исковата молба не съставлява самостоятелен иск /по арг. от чл.214, ал. 2 ГПК/. Дължимостта й е законна последица от уважаването на иска за главното вземане. Задължението за лихва възниква, съществува и се прекратява в зависимост от главния дълг, лихвата следва главното вземане – тя се прехвърля, залага и погасява заедно с него, а защитата срещу искането за присъждане на законната лихва е защита срещу главния иск – възраженията по искането за лихва са възражения срещу главницата.

Същевременно обаче се приема, че претенцията за законна лихва след подаване на исковата молба, макар и да няма характер на самостоятелен иск, има самостоятелно материалноправно съществуване и представлява различно от главницата вземане, като това вземане без съмнение се включва в предмета на делото по чл. 6, ал. 2 ГПК, само ако бъде предявено от ищеца, тъй като в противен случай, съдът не може да я разгледа. Искането за това може да бъде направено при всяко положение на делото, включително и пред второинстанционния съд, разглеждащ спора по същество, при условие решението да не е обжалвано единствено от ответника /арг. от забраната за влошаване на неговото положение/.

Изхождайки от този характер на претенцията за присъждане на законна лихва за периода след завеждане на исковата молба касационната инстанция приема, че при обжалване на отхвърлително решение досежно главното вземане ищецът обжалва същото и в частта относно претендираната от него законна лихва, поради което и при липса на изричен отхвърлителен дизпозитив на първоинстанционния съд въззивната инстанция ако уважи иска за главното вземане следва да се произнесе и по искането за законната лихва /в т.см. Решение № 7/16.08.2022г. по т.д. № 1556/2020г. на ВКС, 2-ро т.о.;

Решение № 49/29.01.2024г. по гр.д. № 1198/2023г. на ВКС, 3-то г.о.; Решение 3

№ 60145/05.04.2022г. по т.д. № 1172/2020г. на ВКС, 2-ро т.о.; Определение № 869/24.10.2023г. по ч.т.д. № 1360/2023г. на ВКС, 2-ро т.о. и др./ Посоченото по-горе важи и относно дължимата законна лихва при дължимо обезщетение за вреди от деликт, каквито хипотези са разгледани в цитираните решения по гр.д. № 1198/2023г. на ВКС, 3-то г.о. и т.д. № 1172/2020г. на ВКС, 2-ро т.о./. По аргумент от чл.84, ал.3 ЗЗД това обезщетение е изискуемо и без покана, от деня на увредата, от който момент се дължи и законната лихва. Размерът на последната се определя към датата на изпълнение на главното задължение, поради което и за периода до завеждане на исковата молба не е налице самостоятелен иск по чл.86 ЗЗД.

По своята правна природа отговорността за заплащане на обезщетение за нарушаване на авторските права също е деликтна - произтича от неправомерното поведение на нарушителя, засягащо признати от закона права на автора и причинени от това поведение подлежащи на обезвреда имуществени и неимуществени вреди. С оглед на това и по изложеното погоре изискуемостта на вземането за обезщетение за вреди настъпва от момента на извършване на нарушението на авторското право, а не от съдебното му установяване, в каквато насока са доводите на ответното дружество. По тези съображения и предвид приетото в основното решение, че е налице нарушение през целия исков период /23.09.2016г. – 15.01.2021г./, то началният момент от който се дължи законна лихва е 23.09.2016г. Искането за нейното присъждане е било надлежно предявено от въззивника пред първоинстанционния съд, респ. същото е част от спора, предмет на въззивното производство по изложените по-горе мотиви, като настоящия съд е пропуснал да го разгледа с решението си.

Ето защо молбата по чл.250 ГПК следва да бъде уважена и постановеното въззивно решение допълнено като въззиваемото дружество „Би – Юник“ ЕООД бъде осъдено да заплати на въззивника и законната лихва върху присъденото обезщетение, считано от 23.09.2016г. до окончателното му изплащане.

Водим от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

4

ДОПЪЛВА на основание чл.250 ГПК постановеното по настоящото в.гр.д. № 67/2023г. решение № 59/10.04.2024г. като

ОСЪЖДА „Би – Юник“ ООД, ЕИК 201318972 ДА ЗАПЛАТИ на Х. Г.

Г., ЕГН ********** законната лихва върху сумата от 2 000 лева , представляваща обезщетение по чл.95 вр. чл.95а ЗАПСП за претърпени неимуществени и имуществени вреди от нарушаване на авторските му права върху 15 бр. фотографски снимки и 5 бр. дизайна за периода 23.09.2016г. – 15.01.2021г., считано от 23.09.2016г. до окончателното изплащане на главницата, на основание чл.86 ЗЗД вр. чл.84, ал.3 ЗЗД.

Решението подлежи на обжалване при условията на чл.280 ГПК с касационна жалба пред Върховния касационен съд в 1-месечен срок от връчването му на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5