Определение № 20039 от 16.10.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 20039 гр. София, 16.10.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-I-Л, в закрито заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Емилия Александрова

Членове:

Катя Хасъмска

Таня Кандилова като разгледа докладваното от Катя Хасъмска Въззивно частно гражданско дело № 20251100510890 по описа за 2025 година

Производство по чл. 274 и сл. от ГПК, във вр. с чл. 248, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на адв. Н.Д.М. – процесуален представител на К. Е. К., срещу определение № 17221/13.04.2025 г. по гр.д. № 15144/2023 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), 34 състав, с което е допълнено Определение № 27849 от 08.07.2024 г. по гр.д. № 15144/2023 г. по описа на СРС, 34 състав за прекратяване на производството по делото по отношение на ищеца И.Д., като И.Т.Д. е осъден да заплати на адв. Н.Д.М. сумата в размер на 100 лв. с ДДС-възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ и съдействие в производството на ответника К. Е. К..

В частната жалба са изложени твърдения за уговаряне и присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. С оглед на това следва да се приеме, че частна жалба изхожда от процесуалния представител адв. Н.Д.М., в чиято полза е възникнало вземането за разноски за адвокатско възнаграждение и която е легитимирана да обжалва съдебния акт в частта за разноските – така Определение № 4221 от 21.12.2023 г. по гр. д. № 72/2023 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС.

Частната жалбоподателка навежда доводи, че определението е немотивирано и постановено в противоречие със закона. Поддържа, че на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК на ответната страна се дължат разноски при прекратяване на делото. Излага съображения, че съгласно чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. на ВАдС се дължи отделно адвокатско възнаграждение за всеки отделен иск, независимо от начина на съединяване. Навежда доводи, че определеният от съда размер на адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв е под минималния такъв, съгласно Наредба № 1 от 09.07.2004 г. на ВАдС и не е съобразен с фактическата и правна сложност на делото. Поддържа, че следва да се вземат предвид действията по изготвяне на отговора на исковата молба, като са изложени твърдения, че въпреки че отговорът е подаден след срока по чл. 131 от ГПК, са били налице предпоставките за възстановяване на срока за подаването му по реда на чл. 64 от ГПК. Моли се съда да отмени обжалваното определение и да увеличи размера на присъденото адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ГПК.

От насрещната страна по делото – И.Т.Д., в законоустановения срок по чл. 276, ал. 1 от ГПК, не е депозиран отговор на частната жалба.

Софийски градски съд, след като обсъди доводите в жалбата и прецени събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

1

Частната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество жалбата е частично основателна.

Софийският районен съд е сезиран с искове на ЕТ „Д.-Д. Д.“, Д.В.Д. и И.Т.Д. срещу К. Е. К. и „Колект БГ“ АД, че ищците не дължат на ответниците парични суми по изпълнителен лист от 08.08.2014 г. по ч.гр.д. № 622/2014 г. по описа на РС – Радомир. На 23.11.2023 г., след изтичане на срока по чл. 131 от ГПК, е бил подаден отговор на исковата молба от ответника К. Е. К., като на същата дата е подаденa и молба по чл. 64 от ГПК за възстановяване на срока за подаване на отговор. С определение, постановено в открито съдебно заседание от 01.10.2024 г., молбата по чл. 64 от ГПК е оставена без уважение.

С молба вх. № 204789/20.06.2024 г. ищецът И.Т.Д. е оттеглил предявените от него искове. С Определение № 27849/08.07.2024 г. производството по гр.д. № 15144/2023 г. по описа на СРС, 34 състав е било прекратено по отношение на този ищец. С молба вх. № 243519/26.07.2024 г. е направено искане за допълване на определението в частта за разноските, като в полза на процесуалния представител на ответника К. Е. К. - адв. Н. Д., бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.

Към молбата е представен Договор за правна помощ и съдействие от 20.11.2023 г., сключен между К. Е. К. и адв. Н. Д. за извършване на процесуално представителство по делото, което е уговорено като безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. второ от ЗАдв.

С обжалваното определение № 17221/13.04.2025 г. в полза на адв. Н. Д. е определено възнаграждение в размер от 100 лв. с ДДС, като са взети предвид фактическата и правна сложност на делото, извършените процесуални действия, като е съобразено обстоятелството, че подаденият отговор на исковата молба е извън срока по чл. 131 от ГПК.

Съдът е приел, че с оглед постановките на решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 Съдът на ЕС, Наредба № 1 от 09.07.2004 г. от ВАдС за определяне на минималния размер на адвокатските възнаграждения не намира приложение.

При така установената фактическа обстановка, въззивният съд намира от правна страна следното:

Съгласно чл. 78, ал. 4 от ГПК, ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото, освен когато прекратяването е поради постигнато между страните споразумение, в който случай се прилага ал. 9. В случая ищецът И.Т.Д. е оттеглил иска си срещу К. Е. К., поради което за този ищец е възникнала отговорност за разноски. По арг. от чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, това обосновава възникването на вземане за адвокатско възнаграждение за предоставящата безплатна правна помощ и съдействие адв. Н. Д..

На първо място, неоснователни се явяват доводите, че възнаграждението за жалбоподателката следва да се определи съгласно правилата на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. на ВАдС за минималния размер на адвокатските възнаграждения. Съгласно решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/2022 на СЕС, което има задължителна сила за националния съд с оглед правилото на чл. 633 от ГПК, и според което "национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС" и следователно националният съд е длъжен да откаже приложението й. За да се произнесе относно размера на дължимото във всеки конкретен случай адвокатско възнаграждение, съдът следва да изходи от разпоредбата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 вр., ал. 1 от ЗАдв, според която възнаграждението на адвоката е за положения от него труд и трябва да е справедливо и обосновано по размер, и да определи възнаграждението в съответствие с възприетите в съдебната практика критерии за преценка на фактическата и правна сложност на делото, на обема и съдържанието на предоставените от адвоката правна защита и съдействие. В посочения смисъл - Определение № 191 от 21.01.2025 г. по ч. т. д. № 2

2688/2024 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС и много други.

В настоящия случай, делото в относимата част по предявения от ищеца И.Т.Д. иск не е разкривало съществена фактическа и правна сложност. Наред с това производството е приключило на ранен етап - преди провеждане на първото по делото съдебно заседание.

Също така, макар да е изготвен отговор на исковата молба, същият е подаден след срока по чл. 131 от ГПК. В производството по чл. 248, ал. 3 от ГПК не могат да се проверяват предпоставките за възстановяване на срока по чл. 64 от ГПК и сл., още повече като се има предвид, че първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата, което не е било обжалвано от ответника.

Следва да бъде отчетено и обстоятелството, че производството е прекратено единствено частично – по отношение на един от ищците. В този смисъл защитата срещу претенциите на другия ищец ще продължи и във връзка с която, при наличието на предпоставките по чл. 78 от ГПК, също ще се дължи възнаграждение. В този смисъл, не може да се приеме, че за всеки отделен иск се дължи отделно адвокатско възнаграждение. От една страна защитата по исковете е единна, с общо наведени доводи и общо доказване, за която се дължи едно общо възнаграждение. В случая е налице общност на фактите, на които се основават претенциите на ищците, като единствената отлика е качеството, което те заемат по договора, по който са възникнали вземанията – съответно кредитополучател и ипотекарен длъжник, но това има отношение към процесуалната им легитимация, а не към основателността на исковете. От друга страна, с оглед постановките на горецитираното решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/2022 на СЕС, правилото на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. на ВАдС не намира приложение – така Определение № 3539 от 09.07.2024 г. по ч. гр. д. № 2420/2024 г., Г. К., ІІ Г. О. на ВКС и Определение № 2974 от 10.06.2025 г. по к. ч. гр. д. № 1513/2025 г., Г. К., ІІ Г. О. на ВКС.

Съобразявайки особености на делото, настоящият съдебен състав намира, че възнаграждението за адв. Н. М. е правилно определено.

Ето защо обжалваното определение следва да бъде потвърдено.

Така мотивиран, Софийският градски съд

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 17221/13.04.2025 г. по гр.д. № 15144/2023 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), 34 състав, с което е допълнено Определение № 27849 от 08.07.2024 г. по гр.д. № 15144/2023 г. по описа на СРС, 34 състав, като И.Т.Д. е осъден да заплати на адв. Н. Д. М. сумата в размер на 100 лв. с вкл. ДДС, възнаграждение за предоставена правна помощ и съдействие в производството на ответника К. Е. К..

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3