Решение № 860 от 15.09.2026, Районен съд - Горна Оряховица

РЕШЕНИЕ

№ 860 гр. Горна Оряховица, 15.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ГОРНА ОРЯХОВИЦА, VIII СЪСТАВ ГРАЖДАНСКО НАПРАВЛЕНИЕ 1. ИСКОВИ, в публично заседание на седми юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Трифон П. Славков при участието на секретаря Силвия Д. Николова като разгледа докладваното от Трифон П. Славков Гражданско дело № 20264120100795 по описа за 2026 година

Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 415, ал. 3 ГПК вр. 240, ал. 1 и 2 от ЗЗД, вр чл. 79 ал. 1 ЗЗД, и чл.

92, чл. 99 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.

Ищцовото дружество „АПС Бета България“ ЕООД гр. София основава исковите си претенции на твърдения, че между трето за делото лице – кредитодател /“Сити кеш“ ООД/ и ответника Р. Г. Р. е сключен Договор за потребителски кредит № 645993 / 22.09.2020г., по силата на който на последния е предоставена в заем сума в размер на 400 лв. Задължението било платимо на 1 погасителна вноска в размер на 400 лв. с падеж 22.10.2020 г.

Твърди, че ответникът е в неизпълнение на договора. С договор за продажба и прехвърляне на вземания от 22.03.2022 г. дружеството “Сити кеш“ ООД е прехвърлило вземането си към ответника на ищеца „АПС Бета България“ ЕООД. Твърди, че до ответника било изпратено уведомление по чл. 99 ал. 4 ЗЗД за извършеното прехвърляне на вземането. Сочи, че общото задължение по кредита възлиза на сумата от 791,36 евро, от които 204,52 евро - главница, договорна лихва в размер на 6,14 евро, дължима за периода 22.09.2020 г. до 22.10.2020 г., законна лихва за забава в размер на 126,96 евро за периода 23.10.2020 г. до 15.09.2025 г., неустойка в размер на 453,74 евро, дължима на основание чл. 17 от Договора, ведно със законната лихва върху главницата, 1 считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед по чл.

410 ГПК до окончателното изплащане. Иска от съда да осъди ответника да му заплати горе-посочените суми. Претендира присъждане на сторените разноски в исковото и заповедното производство.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът не е депозирал писмен отговор.

Явява се в съдебно заседание. Признава, че през 2020 г. е изтеглил заем от „Стик кредит“, но не бил връщал парите по кредита.

СЪДЪТ, преценявайки събраните, по делото доказателства, по реда на чл. 12 от ГПК и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

На 22.09.2020 г. между „Стик кредит“ АД в качеството на кредитор и ответника Р. Г. Р. в качеството на кредитополучател е сключен Договор за потребителски кредит № 645993 за сумата от 400 лв., която следвало да се върне, заедно с начислената възнаградителна лихва в срок до 22.10.2020 г., на една погасителна вноска в размер на 400 лв. Страните уговорили годишен лихвен процент от 0 % и годишен процент на разходите в размер от 42,58 %.

Съгласно чл. 13 от договора, в случай че страните са договорили обезпечение /каквото в случая е договорено съгласно чл. 1, т. 11/, кредитополучателят следва в 3-дневен срок да предостави на кредитора банкова гаранция или да осигури поръчител. В случай, че в посочения срок кредитополучателят не предостави съответното обезпечение на кредита, същият дължи на кредитора неустойка в размер от 0. 9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден(чл.

23), през който не е представено обезпечение, платима заедно с всяка отделна погасителна вноска. Според представения по делото погасителен план по договора е начислена неустойка за непредставяне на обезпечение в размер на 120 лева.

Установява се също, че впоследствие вземанията по договор за потребителски кредит № 645993 / 22.09.2020г. били прехвърлени на ищеца „АПС Бета България“ ЕООД с договор за продажба и прехвърляне на вземания от 22.03.2024 г., като вземането е индивидуализирано в Приложение № 1, приложено към исковата молба. Към исковата молба е приложено и уведомително писмо за извършена цесия.

Въз основа на така установените факти, съдът намира следното от правна страна:

2

Предвид събраните писмени доказателства и признанието на неизгодния за ответника факт, направено в съдебно заседание, че е сключил договор за кредит, по който не е извършвал плащания, съдът приема, че между Р. Г. Р. и "Стик - Кредит" АД е сключен договор за потребителски кредит от разстояние, по силата на който кредиторът "Стик - Кредит" АД е предоставил на ответника сумата от 400 лева.

Сключеният между Р. Г. Р. и "Стик - Кредит" АД договор е потребителски, поради което същият намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, с оглед на което преценката относно действителността на договора следва да се извърши, както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на който е сключен договорът.

В случая от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства не може да се приеме, че процесният договор отговаря изцяло на изискванията, съдържащи се в разпоредбите на чл. 9 – 11 от ЗПК.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин.

Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В случая в договора за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 42. 58 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Въпросният размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно начислената неустойка за непредставяне на обезпечение, която се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, общ разход по кредита за 3 потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В случая посоченото вземане за неустойка е разход, свързан с предмета на договора, като същото на практика води до оскъпяването на кредита и представлява скрита възнаградителна лихва.

Така, въз основа на ангажираните доказателства, съдът приема, че уговорената неустойка за непредставяне на обезпечение представлява разход по договора, който е следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР като индикатор за общото му оскъпяване – аргумент от чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК.

Съобразно императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери, са нищожни /арг. от чл. 19, ал. 5 от ЗПК/. В настоящия случай сумата по договора е в размер на 400. 00 лева, като ако при изчисляване на ГПР се вземе в предвид размерът на всички дължими от ищцата суми, в това число начислената неустойка от 887,44 лева(453,74 евро), то ГПР е в размер много по-висок от нормативно определения максимум.

Уговорената неустойка има характер на скрита възнаградителна лихва, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Това от своя страна, обуславя нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение /арг. от чл. 19, ал. 5 от ЗПК/ и липса на основание за дължимост на вземането.

Съвсем друг е въпросът, че клаузата за неустойка при непредставяне на обезпечение се основава на нищожна уговорка, доколкото същата влиза в противоречие с добрите нрави. В случая уговорката е предвидена да санкционира неизпълнението на задължението за представяне на обезпечение, което обаче има вторичен характер и неизпълнението му не засяга пряко 4 същинското задължение за връщане на дадената в заем сума. Т. е. в случая кредиторът се "обезпечава" и "обезщетява", а длъжникът се санкционира не затова, че не е изпълнил основното си задължение по договора /за връщане на заетата сума/, а за това, че не е предоставил обезпечение на задължението си.

От друга страна, задължението на длъжника очевидно е уговорено по начин относно изискванията към вида обезпечение и относно срока за изпълнението му така, че да възпрепятства последния да изпълни същото, а самото непредставяне на обезпечение не води до вреди за кредитора /същият остава без обезпечение на вземанията си, но след изтичането на 3-дневния срок длъжникът все още не е в просрочие/ - следователно типичните функции на неустойката в случая стоят вън от неустоечната клауза. Противно на уговореното, учредяването на надлежно обезпечение следва да се вземе предвид към момента на сключване на договора и неизпълнението на това задължение да има за последица отказ от отпускане на заема, а не начисляване на допълнителни суми. Т. е. щом длъжникът не е в състояние да представи исканото обезпечение, кредиторът е разполагал с възможността да му откаже отпускането на заема, а не да санкционира липсата на обезпечение с неустойка.

С оглед гореизложеното, макар формално договорът за кредит да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 от ЗПК, вписаните в него параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя.

Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 от ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителния размер на ГПР в договора за кредит, кредиторът е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от сключена сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит, на основание чл.

22 от ЗПК, поради неспазването изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 от ЗПК.

5

Поради установената недействителност на договора, на основание чл.

23 от ЗПК ответникът е дължал само чистата стойност на предоставения финансов ресурс. В случая искът за главница е основателен за сумата 204,52 евро (400 лв.).

По отношение на обективно съединения иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава за периода от 23.10.2020 г. – 15.09.2025 г., съдът намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата, като когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му /чл. 84, ал. 1 от ЗЗД/, а когато няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен /чл. 84, ал. 2 от ЗЗД/. В тази връзка, макар съгласно чл.

23 ЗПК да се дължи връщане само на чистата стойност на заема, без лихва или други разходи по кредита, то тази разпоредба не обхваща обезщетението за забава по смисъла на чл. 86 ЗЗД. Последното се дължи по силата на закона, независимо от валидността на договора. Обезщетението произтича от факта на забавата и от уговореното между страните, което е разписано в чл. 2, раздел X от ОУ към договора, посочващ, че обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва се дължи при забавяне на плащането на погасителна вноска. По договора е уговорена една погасителна вноска с падеж 23.10.2020 г., не е извършено плащане на същата, поради което иска за обезщетение за забава е основателен. По отношение на размер на същия, съдът чрез използване на софтуерен продукт https://www.calculator.bg/1/lihvi_zadaljenia.html, изчисли, че за процесния период 23.10.2020 г. до 15.09.2025 г. размера на иска възлиза на 117,94 евро, като за остатъка до 126,96 евро, следва да се отхвърли, като неоснователен.