Решение № 63 от 09.02.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 63 гр. София, 09.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 13-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Христо Лазаров

Членове:

Женя Димитрова

Жана Ив. Маркова при участието на секретаря Пролетка Асенова като разгледа докладваното от Христо Лазаров Въззивно търговско дело № 20251001000290 по описа за 2025 година

Производството е по реда на глава двадесета ГПК – Въззивно обжалване.

Образувано е по въззивна жалба от ответника – „Ромекс инс“ ЕООД/в несъстоятелност/, чрез адв. Д. срещу решение № 11 от 03.04.2023 г., постановено по т.д. № 6/21 г. по описа на Видински окръжен съд, с което на основание чл. 647, ал.1, т. 3 от ТЗ е обявено по отношение на „Билиив“ ЕООД и на всички кредитори в несъстоятелността за относително недействителна заповед № 2/19.1.2016 г., издадена от управителя на „Ромекс инс“ ЕООД – П. Б., в частта, с която е определено допълнително материално стимулиране на А. П. Х. в размер на 687 000 лева и ответниците са осъдени да заплатят разноски за първоинстанционното производство.

Въззивникът/ответникът - „Ромекс инс“ ЕООД/в несъстоятелност/ счита, че обжалваното решение е недопустимо, защото исковете по чл. 647 ТЗ можели да бъдат завеждани само от синдика и в двугодишен срок, който бил изтекъл от датата на издаване на заповедта за начисляване на допълнително материално стимулиране. Според този въззивник, решението на ВдОС е неправилно поради нарушения на материалния закон, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Твърди, че ищецът „Билийв“ ЕООД не е кредитор на „Ромекс инс“ ЕООД/в несъстоятелност/ и не е включен в списъка на кредиторите, тъй като двете цесии не били съобщени на длъжника и са нередовни, освен това нямало данни да са заплатени от ищеца. На следващо място твърди, че по първата цесия от 23.07.2020г. е заплатена на цесионера сумата от 10 000 лева/9 1

700 + 300/, поради което липсвала активна процесуална легитимация за водене на процесния иск. Искът бил погасен с изтичането на пет годишна давност, която започнала да тече от момента на сключване на увреждащата сделка – 12.2016г. и е изтекла през 2021г., за което своевременно е направил възражение по чл. 110 ЗЗД. В този смисъл били решение № 147 по гр.д. № 645/2016г. на ВКС, ІІІ гр. о. и решение № 311 по гр.д. № 308/2009г. на ВКС, ІV гр. о.

На следващо място твърди, че начисляването на допълнително материално стимулиране не било нито възмездна сделка, нито безвъзмездна такава. Начисляването на допълнително материално стимулиране било предвидено в закона и трудовия договор, като не било оспорено полагането на труд по трудовото правоотношение. На следващо място твърди, че с влязло в сила съдебно решение, първият ответник е осъден да заплати на втория ответник сумата от 687 000 лева, представляваща допълнително материално стимулиране и е формирана сила на пресъдено нещо. Моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявения иск. Претендира направените разноски за двете инстанции.

Постъпили са и две въззивна жалби от 19.04.2023г. и допълнение към тях от А. П. Х., чрез адв. Б. срещу решение № 11 от 03.04.2023 г., постановено по т.д. № 6/21 г. по описа на Видински окръжен съд, с което на основание чл. 647, ал.1, т. 3 от ТЗ е обявено по отношение на „Билиив“ ЕООД и на всички кредитори в несъстоятелността за относително недействителна заповед № 2/19.1.2016 г., издадена от управителя на „Ромекс инс“ ЕООД – П. Б., в частта, с която е определено допълнително материално стимулиране на А. П. Х. в размер на 687 000 лева и ответниците са осъдени да заплатят разноски за производството пред ВдОС.

В първата въззивна жалба от А. П. Х. са преповторени доводите от въззивната жалба на несъстоятелния длъжник. Въззивна жалба с вх. № 260332/19.04.2025г. и допълнението към нея са подадени лично от А. П. Х.. Счита, че обжалваното решение е недопустимо, неправилно поради противоречие с материалния закон и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необосновано и в разрез със задължителната практика на ВКС. Твърди, че първоинстанционният съд не е изготвил подробен доклад и не е разпределил доказателствената тежест между страните, както и какви главни и евентуални искове са предявени. На следващо място твърди, че нейното вземане за допълнително материално стимулиране в размер на 687 000 лева е включено в списъка с неприети вземания на „Ромекс инс“ ЕООД и не е прието, поради което не намаляло масата на несъстоятелността. Вземането на „Билиив“ ЕООД в размер на 10 000 лева било погасено чрез плащане и не било прието като лихвоносно в производството по несъстоятелност.

Според този въззивник, предявеният иск не попадал в нито една от хипотезите на чл. 647 ТЗ, защото начисленото ДМС не било безвъзмездна или възмездна сделка, сключена в сроковете преди подаване на исковата молба по чл. 625 ТЗ. Начисленото ДМС било предвидено в трудовия договор на А. Х. и многократно й се начислявало ДМС, което било част от трудовото възнаграждение. На последно място твърди, че начисленото ДМС било за участие в група за създаване на продукт по Научно-изследователска и опитно-конструкторска разработка/НИОКР/ на „Приемно-предаваща транспортна система за работа с взривоопасни 2 товари тип „Амонит““. Не бил отчетен приносът на Ал. Х. в дейността на дружеството назад в годините за определяне на ДМС. Наблегнато било на реализирания нетен приход, но не било отчетено вземанията от контрагенти и създадени активи НИОКР, които са увеличили масата на несъстоятелността с 3 000 000 лева. Не бил отчетен и равностойността на престациите към момента на сключване на сделката, изразяваща се в повишена ефективност в дейността на дружеството, намерила изражение в постигнатите финансови резултати на „Ромекс инс“ ЕООД. Моли въззивния съд да обезсили решението в обжалваната част като недопустимо, в условията на евентуалност да го отмени като неправилно и да отхвърли като неоснователен иска по чл. 647, ал. 1, т. 3 от ТЗ. Не претендира разноски по делото.

Въззиваемият/ищецът – „Билиив“ ЕООД е подал в срок писмени отговори на двете въззивни жалби с идентично съдържание, чрез адв. Д.. Твърди, че има качеството кредитор, което се извеждало от цесия от 23.07.2020г. за сумата от 10 000 лева, по което не било погасено цялото вземане съгласно чл. 76, ал. 2 ЗЗД и което е включено в списъка на приети вземания под № 4. Вземането по договора за цесия от 18.03.2021г. и за сумата от 100 000 лева, му е прехвърлено от „Си Финанси Груп“ ЕООД, което е включено в списъка с приети вземания под № 9 за сумата от общо 237 632,71 лева. Цената по втората цесия в размер на 60 000 лева, била изискуема след събиране на процесното вземане. Според ищеца, възражението за изтекъл преклузивен срок било наведено за първи път с въззивната жалба и било недопустимо. Освен това, възражението било абсолютно неоснователно, защото преклузивните срокове започвали да текат от момента на възобновяване на делото, съгласно Тълкувателно решение № 2 от 13.07.2020г. по тълкувателно дело № 2/2018г. на ОСТК на ВКС. Възражението за давност било наведено за първи път с въззивната жалба и било преклудирано, на основание чл. 133 от ГПК. Освен това, и това възражение било неоснователно, защото погасителна давност не тече в периода от постановяване на решение по чл. 632, ал. 1 ТЗ до възобновяване на производството с решение по чл. 632, ал. 2 ТЗ, тъй като нямало назначен синдик. Моли въззивния съд да потвърди решението в обжалваната част като допустимо и правилно.

Препис от решението, въззивните жалби и допълнението към нея са връчени на синдика – Р.

В. Р., която не е подала писмен отговор, не се явява в открито съдебно заседание и не изпраща представител.

Въззивният съд като взе предвид събраните по делото доказателства, оплакванията в жалбата и доводите на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивните жалби са подадени в законния срок от надлежни страни по делото против подлежащо на въззивно обжалване решение, поради което са допустими и подлежат на разглеждане по същество.

На основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд след служебно извършена проверка на обжалваното решение установи, че то е валидно, но недопустимо в обжалваната част.

3

Неоснователни са доводите във въззивнте жалби, че предявените искове са недопустими.

Налице са всички положителни материални и процесуални предпоставки за съществуването и упражняването на правото на иск по чл. 649, ал. 1, ал. 2 и ал 3. вр. с чл. 647, ал. 1, т. 1, т. 3 и т. 6 от ТЗ.

Валидността на обявената за относително недействителна сделка не може да бъде оспорена от страните в последващо производство по чл. 694 ТЗ (в което участват лица, спрямо които силата на пресъдено нещо на уважен иск по чл. 647 ТЗ разпростира действието си) и не може да бъде преценявана от съда. В този смисъл са решение № 67/18.08.2020 г. по т. д. № 465/2019 г. на ВКС, II т. о. и решение № 283/08.10.2025 г. по т. д. № 2274/2024 г. на ВКС, II т. о., в което е разяснено, че исковете по чл. 647 ТЗ са конститутивни, като чрез тях се търси съдебна защита на преобразуващи субективни права. С уважаването им настъпва правна промяна, изразяваща се в обявяване от съда на относителната недействителност (непротивопоставимост) на разпоредителната сделка или действие, спрямо посочени в разпоредбата на чл. 649, ал. 5 ТЗ лица - синдика, длъжника и всички кредитори в производството по несъстоятелност (включително кредитори с прието по смисъла на чл. 693 ТЗ вземане, както и кредитори с предявени в сроковете по ТЗ, но оспоР. вземания, за които се разглеждат искове по чл. 637 ТЗ или са предявени искове по чл. 694 ТЗ, като е без значение дали предявяването на вземанията е преди или след влизане в сила на решението по чл. 647 ТЗ ).

С решение № 50044/27.09.2023 г. на ВКС по т. д. № 470/2022 г., II т. о. и решение № 283/08.10.2025 г. по т. д. № 2274/2024 г. на ВКС, II т. о., се приема, че целта на успешното предявяване на иска по чл. 647 ТЗ е да се попълни масата на несъстоятелността с имуществото на длъжника, като разпоредбата на чл. 649, ал. 1 ТЗ предвижда легитимираните да предявят този иск лица - синдикът, а при негово бездействие всеки кредитор на несъстоятелността и срока за предявяването му - в двугодишен срок от откриване на производството. В тази разпоредба не се съдържа изискване при бездействие на синдика легитимираните да предявят иска кредитори на несъстоятелността да са кредитори с „приети” по смисъла на чл. 693 ТЗ вземания. Не е налице отношения на преюдициалност между исковете по чл. 649, ал. 1 ТЗ , вр. с чл. 647 ТЗ и иск за установяване на не/съществуване на прието или неприето вземане по чл. 694 ТЗ. Самостоятелната активна легитимация на синдика по иска и участието му като съищец в производството по чл. 649, ал. 1 ТЗ гарантира провеждане на производството и защитата на всички кредитори на несъстоятелността и в случаите, в които кредиторът-ищец, предявил вземанията си, впоследствие не установи качеството си на кредитор. Материалноправното действие на уважения отменителния иск по чл. 647 ТЗ е относителен – недействителността на оспореното разпореждане или действие е по отношение на кредиторите на несъстоятелността, като спрямо страните по сделката и техните правоприемници тя е действителна, поради което изходът на спора по иска по чл. 647, ал. 1 ТЗ е без значение за правната легитимация на предявилия иск с правно основание чл. 694 ТЗ ищец - ответник по отменителния иск по чл. 647 ТЗ. Както предметът, така и целта на исковете по чл. 647 ТЗ и 4 по чл. 694 ТЗ е различен. При уважаване на отменителен иск по чл. 647, ал. 1 ТЗ със сила на пресъдено нещо по отношение на синдика, длъжника и кредиторите на несъстоятелността ще бъде установено и че оспорената сделката е породила правни последици между сключилите я страни, поради което валидността на обявената за относително недействителна сделка не може да бъде оспорена от страните в последващо производство по чл. 694 ТЗ.

На основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд след служебно извършена проверка на обжалваното решение установи, че то е валидно, но недопустимо в обжалваната част.