Решение № 434 от 24.07.2023, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 434 гр. С., 21.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на десети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Георгиев

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Лилия М. Руневска Въззивно гражданско дело № 20221800500922 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и следв. ГПК.

С решение № 144 от 21.08.2022 г., постановено по гр. д. № 925/2021 г. по описа на РС – Ихтиман, е признато за установено по предявените от „Е.М.“ ЕООД частични установителни искове с правно основание чл. 422, ал.

1 ГПК, че Ю. Й. П. дължи на „Е.М.“ ЕООД следните суми, за които е издадена заповед № 145/02.07.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 639/2021 г. по описа на РС - Ихтиман: сумата от 2500 лв., представляваща част от главница, дължима за периода от 09.07.2016 г. до 09.09.2018 г., от общ размер от 11626.44 лв. на главницата, дължима по договор за потребителски кредит № FL456228/09.09.2008 г., сключен между „Ю. И Е. Д. Б.“ АД, чийто частен правоприемник е „Е.М.“ ЕООД, и Ю. Й. П., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата на главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК - 30.06.2021 г., до окончателното плащане; сумата от 334.45 лв., представляваща мораторна лихва върху сумата на главницата за периода от 15.08.2018 г. до 30.06.2021 г. С решението акцесорният иск досежно мораторната лихва е отхвърлен за разликата над уважения му размер до пълния предявен размер от 644.45 лв. и са присъдени разноски за исковото и заповедното производство съобразно изхода на делото.

Решението е обжалвано от ищеца в първоинстанционното производство в отхвърлителната част и в съответната част за разноските с оплаквания за 1 неправилност, като се иска отмяната му и уважаване на акцесорния иск изцяло, съответно присъждане на пълния размер на претендираните разноски.

Въззиваемият – ответник в първоинстанционното производство, е депозирал отговор на въззивната жалба, в който оспорва същата, като са изложени съображения за правилност на решението в обжалваната част и се иска потвърждаването му в същата част.

След преценка на доказателствата по делото и доводите на страните настоящият въззивен състав намира следното от фактическа и правна страна:

Жалбата е процесуално допустима, а разгледана по същество – неоснователна, съответно решението следва да бъде потвърдено в обжалваната част по следните съображения:

За да отхвърли частично акцесорния иск, първоинстанционният съд е приел, че клаузата на чл. 5, т. 2 от договора за дължима от кредитополучателя такса „отпускане на кредит“ в размер на 2.5 % върху размера на кредита /в случая - 310 лв./ е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 20 ЗЗП и съответно нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Въз основа на горния извод плащането в размер на 310 лв., направено от кредитополучателя и отнесено за погашение на задължение, основано на тази клауза, е отнесено по реда на чл. 76, ал. 2 ЗЗД към задължението за мораторна лихва, при което е направен крайният извод, че размерът на непогасената мораторна лихва е 334.45 лв. Изводите на първоинстанционния съд са правилни, споделят се от настоящата инстанция, поради което и на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите, изложени в първоинстанционното решение..

Следва да се добави и следното във връзка с изложените във въззивното производство доводи от страните:

Доводите във въззивната жалба относно началния момент, от който започва да тече погасителната давност по отношение на всички вземания, произтичащи от договора, са неоснователни – фактът, че уговореното задълженията по договора да се погасяват на анюитетни вноски, при което става дума не за периодични платежи, а за изпълнение на задължението на части, не води до извод, че погасителната давност по отношение на всички вноски, независимо кога е настъпил техният падеж, започва да тече от датата на уговорения краен срок. С оглед обаче обстоятелството, че направените от първоинстанционния съд изводи относно началния момент на погасителната давност не рЕ.лектират негативно в правната сфера на въззивника /частичното отхвърляне на акцесорния иск е по съвсем други съображения/ и решението в частта, основано на тези изводи /което е в полза на ищеца/, не се обжалва, съдът не следва да излага подробни съображения в тази насока.

Във въззивната жалба е изложен абсолютно банков довод, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че клаузата на чл. 5, ал. 2 от договора е нищожна. Направеният от първоинстанционния съд извод е правилен и се споделя и от въззивната инстанция, при това по същите съображения, съответно, както се посочи и по-горе, на основание чл. 272 ГПК въззвиният съд препраща към мотивите на първоинстанционното решение /в 2 тази насока съдебната практика е константна, вкл. на настоящия въззивен състав/. Въззиваемият не навежда конкретни фактически или правни твърдения, които да оборят този извод или поне да доведат до необходимост от излагане на съображения защо не го оборват /дори не твърди, че клаузата е индивидуално уговорена, поради което и съдът не изследва този въпрос/, поради което този довод не следва да се обсъжда по-задълбочено.

Изложен е и също абсолютно бланков довод, че първоинстанционният съд неправилно е отнесъл направеното плащане от 310 лв. по реда на чл. 76, ал. 2 ГПК. Първоинстанционният съд правилно е отнесъл сумата съгласно поредността на чл. 76, ал. 2 ЗЗД и вида на претендираните задължения.

Въззиваемият отново не навежда конкретни фактически или правни твърдения, които да оборят извода, че сумата, платена въз основа на нищожна клауза, следва да бъде отнесена за частично погашение на задължението за мораторна лихва или поне да доведат до необходимост от излагане на съображения защо не го оборват, поради което и този довод не следва да се обсъжда по-задълбочено. Само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че това отнасяне на сумата е извършено при съобразяване с практиката на СЕС /цитираното решение С-171/21 от 30.06.2022 г./ по тълкуването на чл. 6, § 1 от Директива 93/13ЕИО на Съвета при очевидно направена от първоинстанционния съд преценка относно спазването на принципите на равностойност и Е.ективност.

Неоснователен е и единственият конкретизиран довод във въззивната жалба, а именно, че с оглед обстоятелството, че плащането на сумата от 310 лв. е било извършено към цедента, то прихващане по отношение на цесионера не следва да се извършва. В тази насока са основателни доводите, изложени в отговора на въззивната жалба – в случая е приложимо правилото на чл. 103, ал. 3 ЗЗД /в този смисъл е не само цитираната от въззиваемия съдебна практика, но и теорията - вж. Ангел КалайД.ев – „Облигационно право – обща част“/. Същевременно в случая, както е изложено и в отговора на въззивната жалба, съгласие на длъжника за цесията не е дадено /съгласието следва да е изрично, а не просто да липсва противопоставяне/, съответно възраженията на длъжника са противопоставими и на цесионера.

Съобразно всичко гореизложено и с оглед съвпадане на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд решението следва да бъде потвърдено в обжалваната част.

С оглед изхода на делото на въззивника не следва да се присъждат разноски.

На въззиваемия следва да се присъдят разноски с оглед изхода на делото. Същият е направил разноски само за адвокатско възнаграждение, което е в размер на 1450 лв. Тези разноски следва да се присъдят на страната.

Воден от горното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 144 от 21.08.2022 г., постановено по гр.

3 д. № 925/2021 г. по описа на РС – Ихтиман, в обжалваната част, в която е отхвърлен предявеният от „Е.М.“ ЕООД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. С., р-н „В.“, ж. к. „М.Д.”, ул. „Р.П. - К.“ № 4-6, сграда Матрикс Тауър 6, представлявано от управителя Р.М. – Т., срещу Ю. Й. П. с ЕГН **********, с адрес: гр. К., ул. „М.” № 41 акцесорен установителен иск досежно задължение за мораторна лихва за разликата над уважения размер от 334.45 лв. до пълния предявен размер от 644.45 лв.

В останалата част решението е влязло в сила като необжалвано.

ОС Ъ Ж Д А „Е.М.“ ЕООД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. С., р-н „В.“, ж. к. „М.Д.”, ул. „Р.П. - К.“ № 4-6, сграда Матрикс Тауър 6, представлявано от управителя Р.М. – Т., да плати на Ю. Й.

П. с ЕГН **********, с адрес: гр. К., ул. „М.” № 41 сумата от 1450 лв., представляваща направени по делото пред въззивната инстанция разноски за възнаграждение на адвокат.

Решението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4