Решение № 2862 от 05.06.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2862 гр. Пловдив, 05.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Анна Д. Дъбова при участието на секретаря Петя Г. Карабиберова като разгледа докладваното от Анна Д. Дъбова Гражданско дело № 20265330100061 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 237 и сл. ГПК.

С исковата молба ищецът Н. Ю. И. е предявил против „Кредит Инс“ АД осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 1 789, 72 лв. (след прието с Определение от 08.05.2026 г. изменение на иска на основание чл. 214 ГПК чрез намаляване на неговия размер), представляващи заплатени без наличие на правно основание за това суми по недействителен Договор за потребителски кредит № ***** г., ведно със законна мораторна лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 06.01.2026 г., до окончателно изплащане на задължението.

Ищецът твърди, че между него и ответника е сключен Договор за потребителски кредит № ***** г., по силата на който в полза на ищеца е предоставена сумата от 2 200 лв. срещу насрещното му задължение да върне сумата на 12 месечни вноски. Твърди, че в договора е установен годишен лихвен процент от 36 %. Твърди, че при сключване на договора е допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото годишният процент на разходите не отговаря на действително приложения, тъй като в последния не са включени всички разходи по кредита. Сочи, че за периода от 26.03.2021 г. до 05.04.2022 г. е заплатил сумата от общо 4 469, 72 лв. Поддържа, че следва да намери приложение разпоредбата на чл. 23 ЗПК, поради което се дължи единствено чистата стойност по кредита от 2 200 лв., а заплатената над последната сума от 2 269, 72 лв. подлежи на връщане. По така изложените съображения се моли за уважаване на предявения иск.

В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът 1 „Кредит Инс“ АД, е депозирал отговор на исковата молба. Признава исковата претенция до размер на сумата от 1 789, 72 лв., като за разликата от 480 лв. оспорва предявения иск. Твърди, че сумата от 480 лв., заплатена на 26.03.2021 г. е постъпила към кредитора за погасяване на предходно сключен между страните договор, а не по процесния Договор за потребителски кредит № ***** г. Твърди, че разноските по делото следва да бъдат възложени в тежест на ищеца на основание чл. 78, ал. 2 ГПК. При условията на евентуалност релевира възражение, че не са налице предпоставките по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАд.

Възразява и по отношение на размера на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Районен съд – Пловдив е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД.

В случая са налице предпоставките, установени в разпоредбата на чл.

237, ал. 1 ГПК, поради което и съдът е прекратил съдебното дирене и е постановил, че следва да се произнесе с решение съобразно заявеното от ответника признание на иска.

Признанието на иска е процесуално действие на ответника, с което той заявява, че се отказва от защита срещу иска, защото искът е основателен, като за прилагане на разпоредбата на чл. 237, ал. 1 ГПК следва да е налице и кумулативно изявление на ищеца, за постановяване на решение по чл. 237 ГПК.

Признанието на иска е свързвано със специфични правни последици.

Съгласно разпоредбата на чл. 237 ГПК признанието на иска е основание за прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение с оглед признанието, при такова искане от ищеца. Т.е. съдът преустановява извършването на по-нататъшни действия по събирането и преценката на доказателствата, установяващи въведените твърдения, и следва да постанови съдебен акт, без да изследва основателността на иска и да прави собствени фактически и правни изводи по предмета на спора. Искът следва да бъде уважен така, както е предявен.

В случая така установените от законодателя кумулативно изискуеми предпоставки за постановяване на решение при признание на иска са налице, доколкото с отговора на исковата молба ответникът е заявил, че признава предявения иск до намаления размер съгласно приетото в открито съдебно заседание на 08.05.2026 г. изменение на иска чрез намаляване на неговия размер до сумата от 1 789, 72 лв. и прекратяване на производството на основание чл. 232 ГПК за разликата до пълния му предявен размер от 2 269, 72 лв. Ищецът, чрез процесуалния му представител, е поискал постановяване на решение при признание на иска, което е заявено в последното по делото съдебно заседание.

Не са налице и отрицателните предпоставки, установени в разпоредбата 2 на чл. 237, ал. 3 ГПК, а именно – признатото право да противоречи на закона или на добрите нрави или да е признато право, с което страната не може да се разпорежда. Исковата претенция не е от категорията на тези искове, за които законодателят изрично е постановил изключение за приложението на разпоредбата на чл. 237 ГПК - по брачни искове - чл. 324 ГПК; по искове за гражданско състояние - чл. 334 ГПК и по иск за поставяне под запрещение чл. 339 ГПК.

По така изложените съображения предявения иск следва да бъде уважен.

Относно отговорността за разноските:

Отговорността за разноските е обусловена от защитата на материалното субективно право, предмет на делото. Ето защо, тя е функция от изхода на спора относно предмета на делото – спорното материално право.

Разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК възвежда изключение от този принцип само, ако са налице две предпоставки: с поведението си ответникът не е дал повод за завеждане на делото и същият е признал иска. В случая втората установена от законодателя предпоставка за възлагане на разноските в тежест на ищеца, така както са били сторени, не е налице. Това е така, доколкото чрез сключване на договор за потребителски кредит със съдържание в противоречие с разпоредбите на ЗПК, ищецът със своето извън процесуално поведение е претендирал суми, дължима на основание недействителен договор за кредит.

В този смисъл е и практиката на Върховния касационен съд – така Определение № 420 от 16.11.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3300/2018 г., III г. о. и Определение № 709 от 28.12.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 592/2018 г., III г. о, с която се приема, че когато обаче сезирането на съда е условие за упражняване на субективни права на ищеца, признанието на иска не е достатъчно, за да се освободи ответника от отговорността за разноски, защото липсва първата предпоставка на чл. 78 ал. 2 ГПК.

Следователно и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени сторените от последната разноски в размер на сумата от 46, 42 евро за заплатена държавна такса.

В производството по делото ищцата е защитавана на основание чл. 38, ал.

1, т. 2 ЗАдв. от адв. Р. Р., като с представения на л. 36 (гръб) по делото списък на разноските се претендира адвокатско възнаграждение от 293, 87 евро с ДДС.

Ответникът с оглед разпределената от съда доказателствена тежест не установи възражението си, че ищецът няма качеството материално затруднено лице.

Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и 3 несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

В този смисъл с Определение № 50015/16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, І т. о., е извършена преценка на съответствието на нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., която препраща към Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения и задължава съда да определи адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в нея в случаите, когато адвокатът е осъществил безплатно адвокатска помощ на материално затруднено лице, с правото на ЕС съгласно Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд. Прието е, че решението на Висшия адвокатски съвет за приемане на Наредба за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения представлява съгласуване на цените от всички участници на пазара на адвокатски услуги и преследваните цели, дори и същите да са легитимни за този сектор, не могат да се постигат чрез възлагане на задължение на съда при безплатно процесуално представителство възнаграждението да бъде в посочения в наредбата минимален размер. Въведеното с чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 4

1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C438/22 на СЕС. По тези съображения нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв., препращаща към Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е счетена за несъответстваща на правото на ЕС, поради което не е приложена. Изложени са съображения, че посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда при определяне цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.

В този смисъл е и Определение № 712 от 21.03.2024 г. на ВКС по т. д.

№ 175/2023 г., I т. о., ТК.

Съобразявайки практиката на Съда на ЕС и на Върховния касационен съд съдът намира, че следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в полза на адв. Р. в размер на сумата от 150 евро. Това е така, тъй като при поемане на безплатната адвокатска защита от страна на процесуалния представител на ищеца са осъществени правни действия, който не се характеризират с правна сложност. При определяне на адвокатското възнаграждение съдът съобрази цената на иска и липсата на фактическа сложност на делото, чието разглеждане е приключило в две съдебно заседание - с постановяване на решение при признание на иска.