Решение № 566 от 31.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 566 гр. София, 31.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Ивета Антонова

Георги Кацаров като разгледа докладваното от Георги Кацаров Въззивно гражданско дело № 20231100507971 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258– 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на В. И. Д.-Х. с вх. № 140980/19.05.2023 г. – ищец по гр. дело № 61863/2022 г., Софийски районен съд, 62 състав срещу постановеното по него Решение № 5401/05.04.2023 г., с което са отхвърлени като неоснователни предявените от ищцата срещу Национален осигурителен институт /НОИ/ искове за признаване за незаконно уволнението й, неговата отмяна и за възстановяването й на предишната работа, както и иск за обезщетение за незаконно уволнение в размер на 5 100, 00 лв.

В жалбата се твърди, че процесното решение е неправилно и незаконосъобразно. Съдът тълкувал абсолютно превратно цялата фактология по делото. Заповедта за прекратяване на трудовия договор никога не била връчвана на ищцата и по този повод съдът не е приложил императивните правила на Кодекса на труда досежно връчването на акта за прекратяване на трудовото прaвоотношение. Разпоредбата на чл. 325, ал. 1, т. 5 КТ предполагала реално завръщане на титуляра по трудовото правоотношение. Неправилен бил аргументът на съда, че ищцата е следвало реално да се завърне на работа за срок от пет дни. Не било взето предвид, че същата отглеждала дете до 2 годишна възраст, била в отпуск по майчинство и се ползвала със закрилата по чл. 333 КТ.

Насрещната страна НОИ редовно уведомена не е подала отговор на въззивната жалба.

Производството по гр. дело № 61863/2022 г., Софийски районен съд, 62 състав е образувано по искова молба на В. И. Д.-Х., в която се твърди, че ищцата е сключила на 31.01.2020 г. на основание чл. 70, ал. 1 КТ трудов договор с Национален осигурителен институт - ответник по делото. Срокът на изпитване бил 6 месеца, а договореното възнаграждение – в размер на 850 лв. На 02.07.2020 г. служителката уведомила по реда на чл. 313а, ал. 1 КТ работодателя си, че е бременна в четиринадесета гестационна седмица, като е представила и болничен лист. Раждането настъпило на 21.11.2020 г., а на 15.11.2021 г. е уведомен НОИ за ползването на отпуск за отглеждане на дете до две години. В исковата молба е посочено, че ищцата била направила справка чрез Интернет за осигурителния си статус, при която установила, че работодателят й е прекратил трудовия й договор на 1

14.01.2021 г. По този повод било заведено гр. дело № 14655/2021 г., СРС, 56 състав за изплащане на законоустановеното й обезщетение за отглеждане на дете. Производството по делото било прекратено, тъй като решаващият състав приел, че работодателят не връчил на служителката заповед за прекратяване на трудовия договор. Ответната организация продължила да изплаща обезщетението за отглеждане на дете до м. 11.2021 г., след което прекратил плащанията. Това дало повод за завеждане на второ гр. дело № 27004/2022 г., СРС, 179 състав, което обаче било прекратено поради недопустимост на исковата молба, предвид това че трудовият договор с ищцата бил прекратен на 14.01.2021 г. В исковата молба е посочено, че заповед за прекратяване на трудовия договор никога не била връчвана на служителката, едва на 19.09.2022 г. процесуалният й представител по цитираното гр. дело № 27004/2022 г., СРС, 179 състав при преглед на книжата разбрал за нея. Посочено е, че към датата на издаването й 14.01.2021 г. срокът на действие на договора, който бил обусловен от завръщането на титуляра на длъжността, не бил изтекъл, тъй като заместваната служителка не се била върнала, а трудовото й правоотношение било прекратено на същата дата 14.01.2021 г. Ищцата приемала, че едва ефективното завръщане на замествания служител могло да доведе до прекратяване на договор, сключен на основание чл. 68, ал.1, т.

3 КТ. Въз основа на изложеното е поискана отмяната на процесната заповед като незаконосъобразна и поради факта, че същата не била връчена на страната, възстановяване на предишната работа и осъждане ответника да заплати обезщетение в размер на 5 100 лв. за оставането й без работа за срок от шест месеца, считано от 14.01.2020 г., ведно със законна лихва до окончателното изплащане.

Ответникът НОИ е посочил, че трудовият договор с ищцата бил сключен на основание чл. 68, ал. 1, т. 3 КТ до завръщането на заместван служител. На 11.01.2021 г. заместваната служителка подала заявление за прекратяване на трудовия й договор с НОИ по взаимно съгласие, което се случило на дата 14.01.2021 г. Поради това ответникът приема, че не било необходимо ефективното завръщане на замествания служител за прекратяването на правоотношението със заместника. В отговора е посочено, че писмената форма за прекратяване на трудовия договор имала само констативно действие, т.е прекратяването е настъпило от момента изтичане на срока на договора, а не от връчване на заповедта.

В производството пред СРС e представен Трудов договор № 194/31.01.2020 г., сключен между ищцата и ответника на основание чл. 68, ал. 1, т. 3 КТ за длъжност „главен специалист“ отдел „Изплащане на пенсии по договори“, дирекция „Европейски регламенти и международни договори“ със срок до завръщане на титуляра П.В.П. при основна месечна заплата от 850 лв., ведно с длъжностна характеристика. С заявление получено от работодателя на 15.11.2021 г. служителката го е уведомила, че ще ползва правото си на отпуск за отглеждане на дете до две годишна възраст, предвиден в чл. 164, ал. 1 КТ за периода 27.11.2021 г. – 27.11.2022 г. В декларация по реда на чл. 164 КТ ищцата В. Х. е декларирала на 12.11.2021 г. пред своя работодател, че детето, което е родила на 27.11.2020 г. е живо и не е дадено за осиновяване, не е настанено в детско заведение и че не е давала съгласие отпускът да бъде ползван от бащата. По делото е представено и Удостоверение за раждане № 1307150122, издадено от Столична община, район Витоша, в което е посочено, че В. Д.-Х. е родила на 23.02.2015 г. детето М. Х.. В Удостоверение № 1307200849/27.11.2020 г., издадено от Столична община, район Витоша е посочено, че на 27.11.2020 г. В. Х. е родила детето П. Х.. Във връзка с твърдението на процесуалния представител на ищцата – адв. П., че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е узната на по-късна дата от издаването й, конкретно на 19.09.2022 г. е представена цветна снимка на обходен лист, в който е вписано неговото име като на първия запознал се с делото на дата 19.02.2022 г. На същата дата е направена снимка на Заповед № 147/14.01.2021 г. за прекратяване на трудовия договор с ищцата на основание чл. 325, ал. 1, т. 5 КТ считано от същата дата, която е представена по делото. По делото е представена и снимка на заявление от 11.01.2021 г. до управителя на НОИ, подадено от П.В.П. за прекратяване на трудовото й правоотношение. В делото е представено и Определение № 23197/09.09.2022 г., постановено по гр. дело № 27004/2022 г., СРС, 179 състав, с което производството по делото било прекратено, тъй като предявеният иск за установяване 2 съществуването на трудовото правоотношение, макар и принципно допустим от законодателството в конкретния случай целял да заобиколи общия ред за оспорване законността на уволнението, тъй като и на двете страни по делото била известна заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение. Определението в тази му част е потвърдено с Определение № 2154/17.02.2023 г. по в. гр. дело № 10693/2022 г., СГС, IV-Б състав, в което било прието, че спорът следвало да се разреши в производството по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ.

За да постанови процесното Решение № 5401/05.04.2023 г. СРС, 62 състав приел, че времетраенето на срочния трудов договор се определяло от времето на отсъствие на замествания служител. Прекратителното основание по чл. 325, ал. 1, т. 5 КТ настъпвало не само при завръщане на титуляра на длъжността, но и при прекратяване на трудовото правоотношение с него. Аргумент за тази теза била и разпоредбата на чл. 69, ал. 2 КТ.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, като въззивният състав споделя изцяло подробните мотиви на същото и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

На основание чл. 68, ал. 1, т. 3 КТ между страните е сключен срочен трудов договор за заместване на отсъстващата служителка Пенка Петрова, която на 11.01.2021 г. е подала заявление за прекратяване трудовото й правоотношение с НОИ.

Спорните по делото въпроси са: дали трудовото правоотношение на ищцата е прекратено без да й е връчена заповед за това и дали то може да се прекрати без заместваният служител да се завърне на работа фактически.

Трудовият договор се прекратява писмено и в хипотезата на прекратяване без предизвествие, каквато е процесната, това става от момента на получаването на писменото изявление за прекратяване на договора – чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ. Касае се за едностранно изявление, което се подчинява на общите правила на ЗЗД, конкретно чл. 13 и чл. 14, изискващи волеизявлението да достигне до адресата. В КТ не е посочен начин за връчване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение в хипотезата на чл. 325, ал. 1, т.

5. Това може да стане с всички възможни средства. Когато ищецът изложи в исковата молба твърдения за обстоятелства по връчването или узнаването й, то следва да се приеме, че той заявява, че се е запознал със заповедта и нейното съдържание. В конкретния случай това е станало на 19.09.2022 г., когато процесуалният представител на ищцата адв. В. П. се е запознал с отговора на исковата молба по гр. дело № 27004/2022 г., СРС, 179 състав, по което ответник е НОИ и което е образувано по повод иск за съществуването на трудовото правоотношение. Това е твърдение на самата ищца в исковата молба по настоящото производство с приложени от нея доказателства за това, които не са оборени от останалите ангажирани по делото доказателства, поради което следва да се приеме, че на 19.09.2022 г. тя е узнала за прекратяването на трудовото й правоотношение.

Неоснователно във въззивната жалба се твърди, че първоинстанционният съд не взел предвид, че заместваният служител не се е върнал фактически на работа, поради което и не би могло да се приеме, че е възникнало основанието за прекратяване на трудовия договор.

Съществен елемент на трудовия договор за заместване на работник или служител, който отсъства от работа е неговият срок. Той се прекратява, когато се завърне служителят по 3 основното трудово правоотношение, което предполага то да съществува. Тази законодателна идея се съдържа имплицитно и в разпоредбата на чл. 69, ал. 2 КТ, където е посочено, че срочния трудов договор за заместване на отсъстващ служител се превръща в безсрочен ако след изтичане на срока заместващият служител продължи да работи пет или повече работни дни без противопоставянето на работодателя. От това следва изводът, че този вид договор се прекратява не само когато титулярът се завърне, но и когато трудовото правоотношение с него се прекрати. Трудовият договор за заместване може да съществува само дотогава, докогато има заместван работник или служител.