Решение № 1237 от 30.11.2021, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1237 гр. София, 24.11.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 10-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в закрито заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Цветко Лазаров

Членове:

Ралица Димитрова

Нина Стойчева като разгледа докладваното от Нина Стойчева Въззивно гражданско дело № 20201000503792 по описа за 2020 година

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение № 5308 от 08.09.2020г., постановено по гр.д. №9285/2018г. по описа на СГС, І-во ГО, 9-и състав, е осъдена ПРОКУРАТУРАТА на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ да заплати на М. П. Г. сумата от 25 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение на основание чл. 2 ал. 1, т. 3, пр.1 от ЗОДОВ, ведно със законната лихва от 13.02.2014г., като предявеният иск е отхвърлен до пълния претендиран размер от 100 000 лв.

Постъпила е въззивна жалба от М. П. Г., с която се обжалва съдебно решение № 5308 от 08.09.2020г., постановено по гр.д. № 9285/2018г. по описа на СГС, І-во ГО, 9-и състав, в отхвърлителната му част до пълния претендиран размер на иска за обезщетяване на претърпените неимуществени вреди от 100 000 лв.

Във въззивната жалба се твърди, че решението в обжалваната му част е постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

Жалбоподателката счита, че първоинстанционният съд не е обсъдил и преценил всички доказателства по делото при постановяване на обжалваното съдебно решение. Излага доводи за неправилност на решението поради неспазване на принципа за справедливост при обезщетяването на неимуществени вреди, заложен в чл. 52 ЗЗД.

По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени съдебното решение в обжалваната част, и да постанови решение, с 1 което да уважи в пълния размер от 100 000 лв. предявения иск за неимуществени вреди, ведно със следващата се законова лихва от датата на влизане в сила на оправдателната присъда до окончателното изплащане на сумата. Не се претендират разноски.

В законоустановения срок не е постъпил отговор от въззиваемата страна, ПРОКУРАТУРАТА на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ.

Постъпила е въззивна жалба от ПРОКУРАТУРАТА на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, с която се обжалва съдебно решение № 5308 от 08.09.2020г., постановено по гр.д. № 9285/2018г. по описа на СГС, І-во ГО, 9-и състав, в частта, в която е частично уважен предявеният от ищцата М.Г. иск, и ответникът е осъден да заплати сумата от 25 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, на основание чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ.

Жалбоподателят счита, че първоинстанционното решение, в обжалваната част, е постановено в нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както и че същото е необосновано. Излага съображения за недоказаност на претендираните от ищцата неимуществени вреди. Счита, че дори такива да са настъпили, то не е доказана причинната връзка между тях и повдигнатото и поддържано обвинение. Твърди, че при постановяване на обжалваното решение, първоинстанционният съд не е съобразил т.8 от ТР № 3/2004г. по т.д.№3/2004г. на ОСГК на ВКС.

Моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени съдебното решение в обжалваната му част, и да отхвърли предявения иск.

Алтернативно се прави искане за изменение на решението, като бъде намален размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, като твърди, че определеният размер на обезщетението е прекомерен и не отговаря на принципа за справедливо обезщетяване, предвид разп. на чл. 52 ЗЗД.

В законоустановения срок е постъпил отговор от ищцата, въззиваема настоящото производство М.Г.. Същата счита въззивната жалба на ПРОКУРАТУРА на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ за неоснователна и моли да бъде оставена без уважение.

В исковата молба ищцата твърди, че органи на ответника ПРБ са образували и водили срещу нея незаконно наказателно производство с обвинение в престъпление от общ характер, продължило 16 години, 7 месеца и 9 дни, като с тези си действия са причинили неимуществени вреди, изразяващи се в психически страдания, притеснения в личен и професионален план, накърнен авторитет сред близки и приятели, уронване на доброто име в обществото. Твърди също, че вследствие на психическото напрежение и стреса от повдигнатото и поддържано в продължение на около 17 години, на две инстанции обвинение и извършените процесуално-следствени действия от органи на ответника, се е влошило физиологичното и психологическото здраве: изпитвала е страх от бъдещето, дискомфорт, изпадала в негативни емоционални състояния. Твърди, че вследствие на наказателното преследване, здравословното състояние се е влошило драстично –

2 възникнали са депресивни състояния, безсъние, панически атаки. Била е поставена диагноза ендометриоза.

Ищцата твърди, че вследствие на наказателното преследване, не е успяла да завърши своето висше образование и да осъществи своето кариерно развитие.

По изложените съображения, ищцата моли съда да постанови съдебно решение, с което да осъди ответника да заплати сумата от 100 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди, причинени от незаконосъобразните действия и бездействия на органи на ответника.

Ответникът, ПРОКУРАТУРАТА на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, в постъпилия писмен отговор по реда на чл.131 от ГПК, изразява становище, че искът за неимуществени вреди е неоснователен, тъй като не са доказани твърдените неимуществени вреди, както и причинната връзка между тях и действията на ответника.

Счита, че продължителността на досъдебната фаза на наказателното производство е протекла в разумен срок, съобразно фактическата и правната сложност на делото и процесуалното поведение на всички обвиняеми. Счита, че размерът на претендираните неимуществени вреди не отговаря на принципа за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД.

СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД , като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира от фактическа и правна страна следното: пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК.

Безспорно е между страните по делото, а и от доказателствата по делото се установява, че с Постановление от 04.07.1997г по сл.д. 220/1997г. по описа на НСлС, ищцата е привлечена като обвиняема за извършено престъпление по чл. 203, ал.1, вр.чл. 202, ал.1, т. 1 и 2, вр. чл. 201, вр. чл. 20, ал. 2, 3 и 4, вр. чл.

26, ал.1от НК- квалифициран състав на престъпление длъжностно присовяване в особено големи размери, и представляващо особено тежък случай, извършено в условие на продължавано престъпление и в съучастие с други лица. Със същото постановление е взета и мярка за неотклонение „задържане под стража“.

Мярката за неотклонение „задържане под стража“ е изменена с Постановление от 04.08.1997г. по сл.д. 220/1997г. по описа на НСлС, като е определена мярка „парична гаранция“ в размер на 3 милиона лева. Спрямо ищцата е била наложена и мярка „забрана за напускане пределите на страната“.

С Присъда по НОХД № 226/2005г. на СГС, НК, 35 с-в, постановена на 09.12.2010г., ищцата е призната за невиновна по повдигнатите от ПРБ обвинения.

С Решение № 30/ 13.02.2014г. по ВНОХД № 1279/2011г. на САС, НК, 8 3 с-в., оправдателната присъда е потвърдена. Решението на въззивния съд е окончателно.

По делото са разпитани трима свидетели – В. Х., дългогодишен приятел на ищцата, Д. П. – във фактическо съжителство с ищцата, и И. Л. – приятелка на ищцата и неин адвокат в наказателното производство. Съдът кредитира показанията на свидетелите изцяло, като съобразява и разп. на чл.172 от ГПК.

Въззивните жалби са допустими – подадени са в срока по чл.259, ал.1, респективно от ГПК, от легитимирани страни в процеса срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледат по същество.

Съгласно чл.269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от наведените в жалбите възражения.

Обжалваното решение е валидно (не е постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание), както и е допустимо.

Настоящият състав следва да обсъди доводите на жалбоподателите досежно законосъобразността на обжалваното решение.

Разгледана по същество въззивната жалба на

М.Г. е

НЕОСНОВАТЕЛНА, а тази на ПРБ е ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА.

Предявеният иск с правно осн. чл. 2 ал.1 т.3 предл. 1 от ЗОДОВ е основателен.

Фактическият състав на посочената правна норма за ангажиране отговорността на държавата, за вреди, причинени от действията на правозащитните органи, включва вреда (имуществена или неимуществена), претърпяна от гражданин (физическо лице); незаконна дейност на някой от изброените органи и причинна връзка между незаконната дейност и вредата.

Съгл. разп. на чл.4 ал.1 от ЗОДОВ държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице.

Предвид изложената и приета за доказана по-горе фактическа обстановка, съдът намира, че предявеният иск за неимуществени вреди е основателен и доказан до размера на 15 000 лв.

Предвид влизането в сила на окончателен съдебен акт – Решение № 30/ 13.02.2014г. по ВНОХД № 1279/2011г. на САС, с което е потвърдена оправдателната Присъда от 09.12.2010г., постановена по НОХД № 226/2005г. по описа на СГС, воденото срещу ищцата наказателно производство е приключило с оправдателна присъда, и следва да се приеме, че действията на органите на ответника срещу нея относно образуване на предварителното производство, вземане мярка за неотклонение “задържане под стража”, и 4

„парична гаранция“, ПАМ „забрана за напускане пределите на страната“, и извършваните процесуални действия във връзка с проведеното разследване и повдигнатото и поддържано на две инстанции обвинение, са били незаконни по см. на чл.2 от ЗОДОВ.

Тези незаконни действия са довели до търпени от ищцата страдания, изразяващи се в ограничаване на личната свобода, чрез препятстване правото на свободно придвижване, довели са до изпитвани негативни емоции и субективно чувство на притеснение и страх от неоснователно осъждане.

Съдът приема за доказан факта, че наказателното производство, образувано и водено от органи на ответника срещу ищцата, е продължило общо около 17 години, който срок, въпреки тежестта на разследването, е бил неприемлив, ищцата е била обвинена в извършването на тежко престъпление, по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК.

Съдът приема за доказан факта, че посочените по-горе действия на органи на ответника, са довели до дискредитиране доброто име на ищцата в различни кръгове на обществото: професионалните среди, в широк семеен кръг и сред приятели.

Несъмнено, процесното наказателно производство, продължило около 17 години, е довело до негативни последици за психиката и емоционалността на ищцата, които съставляват претърпени вреди по см. на ЗОДОВ, но тези вреди не са били тежки и с непреодолим характер.

Съдът приема за доказан факта, че ищцата е била поставена в условия на повишен стрес за продължителен период от време, което обстоятелство е довело до повишена тревожност и безсъние, които от своя страна са дали негативно физиологично отражение, но същото не би могло да се квалифицира като болестно състояние, доколкото не са ангажирани доказателства в тази насока.

В исковата молба ищцата твърди, че вследствие на наказателното преследване е била диагностицирана със заболяване ендометриоза. В хода на първоинстанционното производство, ищцата не е ангажирала доказателства, че е диагностицирана с това заболяване и за евентуалната причинно – следствена връзка между него и незаконните действия на органи на ответника.

Ищцата твърди, че е страдала от депресивни състояния и от панически атаки, но предвид обстоятелство, че посочените страдания съставляват разстройства на психичното здраве, то същите следва да бъдат доказани с надлежни доказателства, съставляващи медицински документи.