Решение № 133 от 31.03.2023, Окръжен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 133 гр. Плевен, 31.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ЕКАТЕРИНА Т. Г.А-ПАНОВА

Членове:

МЕТОДИ Н. ЗДРАВКОВ

ЖАНЕТА Д. Г.А при участието на секретаря ДАФИНКА Н. БОРИСОВА като разгледа докладваното от ЖАНЕТА Д. Г.А Въззивно гражданско дело № 20234400500142 по описа за 2023 година

Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.

Производството по делото е образувано въз основа на депозирана въззивна жалба от „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪН“ АД, ЕИК **********, гр.

София чрез пълномощника му старши юрисконсулт М. К. против решение № 1879/22.12.2022 г. по гр.д. № 4547/2021 г. по описа на Плевенския районен съд. Във въззивната жалба се иска отмяна на решението на ПлРС като неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Във въззивната жалба се твърди, че съгласно клаузата на чл.3 ал. 3 от Договора за поръчителство №3691274 въззивното дружество е овластено единствено да приеме плащане на договореното възнаграждение за поръчителство, поради което сумата е посочена като платена в представената по делото справка, но този факт не прави дружеството титуляр на вземането на дължимото възнаграждение.

Твърди се, че възнаграждението е договорено между потребителя и поръчителя без участието на въззивното дружество, което не е страна по договора за поръчителство и въззивното дружество не би могло да се обогати с постъпилата сума и не дължи връщането й. Въззивното дружество възразява, че дори да се приеме, че е налице нищожност на основението за плащане, то платеното по договора за поръчителство следва да се търси от поръчителя, а не от действалото като негов представител въззивно дружество, за което платецът е знаел. Позовава се на практика на ВКС в този смисъл – решение № 267/07.12.2018 г. по гр.д. № 2088/2018 г., ІV г.о. на ВКС.

1

Възразява в договора за паричен заем между страните да са налице нищожни клаузи, договорени в противоречие с чл. 11 ал. 1 т. 9, т. 10 и т. 11 от ЗПК, които да водят до недействителност на договора. Счита, че договореният между страните лихвен процент, дължим от заемателя е ясно договорен в чл.

2 т. 6 от договора, определен е на годишна база и с цифров израз в проценти, поради което не е налице нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК, като възразява законът да има изискване в погасителния план да се посочва разпределянето на възнаградителната лихва във вноските, респ. предоставяне на предварителна информация на потребителя в тази насока. Позовава се на практиката на съда на ЕС, обективирана в решение от 09.11.2016 г. по дело № С-42/15, с което се тълкува Директива 2008/48/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2008 г., цитирана във въззивната жалба. Възразява, че при договорен фиксиран лихвен процент за целия срок на договора не е налице нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 11 от ЗПК, като се поддържа, че не е необходимо представяне на подробен погасителен план, тъй като съгласно чл. 11 ал. 3 от ЗПК потребителят има право във всеки един момент да поиска безвъзмездно предоставяне на извлечение от сметката му във формата на погасителен план, от което да се установяват извършените и предстоящите плащания. Позовава се повторно на цитираното по-горе решение на СЕС и в тази насока, като се посочва, че нормите на ЗПК транспонират приетата Директива и тълкуването на Директивата обвързва националните съдилища. Възразява, че в договора е налице посочен ГПР и не е налице нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като се поддържа, че ГПР представлява възнаграждението на кредитора под формата на възнаградителната лихва и другите разходи, пряко свързани с договора за кредит и същият е изчислен на основание чл. 19 ал. 2 от ЗПК по формулата в Приложение № 1 от ЗПК като са взети предвид всички общи положения и допълнителни допускания. Поддържа се, че възнаграждението към поръчителя не е възнаграждение към въззивното дружество и не следва да се включва в ГПР, като наред с това потребителят е имал възможност да представи и някое от останалите посочени в договора обезпечения за изпълнение на задълженията си. Посочва се подробно предмета на договора за поръчителство и се поддържа, че се касае за второ, акцесорно облигационно правоотношение, което няма връзка с договора за заем и възнаграждението по същото не следва да се включва в ГПР по договора за заем, тъй като не представлява пряк разход по този договор. Позовава се и на обстоятелството, че към датата на сключване на договора за заем между страните заемодателят няма как да знае какво обезпечение ще предостави заемополучателя. Възразява, че законът изисква в договора да се посочи математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР, както и да бъдат изчерпателно изброени всички разходи включени в ГПР, като допусканията или предвижданията, включени в ГПР са изчерпателно изброени в чл. 19 от цитираната по-горе Директива, а от тях в конкретната хипотеза е приложимо това по т.3 б. „а“ от Приложение № 1 към ЗПК, което е допускане за валидност на договора до края на срока му и изпълнение на задълженията на 2 страните по договора. В заключение се иска от съда да отмени решението на ПлРС и да присъди в полза на въззивното дружество направените по делото разноски за двете инстанции, включително юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстаниция в размер на 360 лв.. С жалбата се прави и възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение заплатено от въззиваемата страна. Приложени са квитанция за внесена държавна такса и юрисконсултско пълномощно. Не се правят доказателствени искания.

В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна Х. И. И. чрез пълномощника му адвокат Г. Ч. от САК, с който се оспорва основателността на въззивната жалба. Излагат се подробни доводи относно нищожността на клаузата на договора за заем за поръчителството, както и за наличие на тристранно правоотношение, в което участват заемодателя, поръчителя и и кредитополучателя, което води до заплащане на таксите към поръчителя на заемодателя. Поддържа се, че при отчитане на възнаграждението на поръчителя като разход по кредита ГПР многократно надвишава максималния размер на ГПР, установен с императивната разпоредба на 19 ал. 4 от ЗПК и се позовава на заключението на приетата ССчЕ в този смисъл. Излагат се доводи за нарушаване на цитираната от въззивното дружество Директива, като се твърди, че неправилното изчисляване на ГПР е самостоятелно основание за нищожност на договора за заем. Позовава се също на практиката на съда на ЕС, обективирана в решение от 15.03.2012 г. по дело № С-453/10, с което се тълкуват разпоредби на няколко цитирани Директиви на ЕП и Съвета, имащи отношение към нелоялни търговски практики на търговци спрямо потребители. Прави се и възражение относно липсата на основание за присъждане на разноски в полза на въззивното дружество при уважаване на въззивната жалба, като се позовава на чл. 6 §1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори и прави извод, че липсата на норма в националното право, която да е аналогична е в пряко противоречие с правото на ЕС и на основани принципи на правото,поради което разпоредбата на чл. 78 от ГПК не следва да бъде прилагана в частния случай, в който е частично е уважен иск на потребител за връщане на платеното без основание, какъвто е настоящия спор, тъй като вземането е основано на неравноправна клауза. Позовава се на практика на СЕС и ВКС в този смисъл, като от последната се сочат решение № 217/17.03.2021 г. по т.д. № 2364/2019 г., ІІ т.о. на ВКС и определение № 366/16.08.2022 г. по ч.т.д. № 1085/2022 г., І т.о на ВКС. Моли се въззивният съд да отхвърли като неоснователна въззивната жалба като присъди на пълномощника на въззиваемия направените по делото във въззивната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА. Прави се алтернативно и възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско/юрисконсултско възнаграждение от въззивната страна. Не се правят доказателствени искания.

В о.с.з. въззивното дружество не се представлява, но депозира писмени 3 бележки чрез пълномощника си старши юрисконсулт М. К. и поддържа подадената въззивна жалба. Претендират се направените по делото разноски и се представя списък на разноските по чл. 80 от ГПК.

Въззиваемата страна не се явява и не се представлява, но чрез пълномощника си адвокат Г. Ч. от САК депозира писмено становище, в което оспорва основателността на въззивната жалба. Претендира се направените по делото разноски по реда на чл. 38 от ЗА и представя списък на разноските по чл. 80 от ГПК.

Окръжният съд, като обсъди оплакванията, изложени в жалбата, взе предвид направените доводи, прецени събраните пред първата инстанция доказателства в тяхната съвкупност и по отделно и съобрази изискванията на закона, намира за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259 от ГПК, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

С исковата молба /ИМ/, уточнена с молба от 11.02.2022 г., Плевенския районен съд е сезиран от ищеца Х. И. И. с иск против „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪН“ АД, ЕИК **********, гр. София с правно основание чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да върне на ищеца сумата от 25 лв. /като искът е предявен като частичен от иск за сумата от 1049 лв. /платена от него без правно основание по договор за паричен заем № 3691274/25.11.2019, сключен между страните. В ИМ се излагат доводи за получен кредит в размер на 1 250 лв. от кредитодателя, сключване на договора за кредит в нарушение на чл. 10, ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7, 9, т. 10, т. 11, т. 20, чл. 19 ал. 1 вр. чл. 10 ал. 2 и чл. 10а ал. 2 и 4, чл. 19 ал. 4 от ЗПК и др., водещо до нищожността както на отделни клаузи на договора, така и на договора като цяло при условията на чл. 22 от ЗПК и чл. 143 ал. 2 т. 19 и чл.

147а от ЗЗП. Твърди се, че ищецът е получил кредит в размер на 1 250 лв., но е заплатил на ответника на сумата от 2 299 лв., поради което разликата в размер на 1 049 лв. се явява платена без правно основание по недействителния договор и за ответника е възникнала отговорност да ги върне като платени без правно основание.

С отговора на ИМ ответникът „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪН“ АД, ЕИК **********, гр. София чрез пълномощника си юрисконсулт Д. Н. оспорва твърденията и доводите в ИМ относно действителността на договора или отделни клаузи от него. Излагат се подробни доводи за действителността на договора като сключен при спазване на изискванията на чл. 10 ал. 1 от ЗПК относно задължителните реквизити на договора , чл. 11 ал. 1 т. 7 от ЗПК при ясно посочване на размера на задължението по договора в общ размер на 1 452,66 лв., ясно посочване на общо дължимата сума и размера на всяка от 22 – те погасителни вноски в размер на 66,03 лв. платими за срок от 44 седмици, чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК при посочване на ГПР, формиран съгласно Приложение № 1 към ЗПК и в рамките на размера, определен в чл. 19 ал. 4 от ЗПК, чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК при ясно посочени условия за прилагане на 4 договорения лихвен процент, уговоряне на размера на възнаградителната лихва по кредита в съответствие с добрите нрави, съставяне на погасителен план в съответствие с чл. 11 ал. 1 т. 11 от ЗПК, спазване на чл. 11 ал. 1 т. 20 от ЗПК чрез информиране на потребителя за възможността да упражни правото си на отказ от договора в 14 дневен срок от сключването му. Излагат се доводите за действителността на договора за поръчителство, като според ответника плащането по него на възнаграждение е избор на ищеца и резултат от постигнато съгласие между ищеца и поръчителя, като ищецът доброволно е сключил договора по предоставяне на тази неблагоприятна като последици за поръчителя услуга, който се ангажира солидарно с него по договора за кредит да изпълни задълженията му. Според ответника ищецът не е бил задължен да сключи договора за поръчителство единствено с дружеството – поръчител, а е имал възможност да избере друг от предложените му варианти да обезпечи кредита, както и да се откаже от сключения договор за кредит в 14 – дневен срок или да ползва услугите на друга кредитна институция. Наред с това се посочва, че сумата, представляваща възнаграждение по договора за поръчителство е заплатена от ищеца на кредитодателя, но за сметка на дружеството – поръчител. Възразява се срещу включването на възнаграждението по договора за поръчителство към ГПР, както и относно начина на изплащането му, като се твърди, че се касае за еднократно платимо възнаграждение. Възразява се, че договорът е бил сключен от потребителя поради измама или грешка, както и за сключването поради крайна необходимост и при явно неизгодни условия, като твърди, че липсват доказателства в тази насока, като наред с това договорът не е унищожен по съдебен ред в срока предвиден в закона. Възразява се, че клаузите на договора за заем са неравноправни, както и че не са индивидуално договорени, като се твърди, че договорът е сключен по предложение на потребителя и същият е имал възможност да влияе на неговото съдържание, т.е. договорът е сключен при индивидуални уговорки между страните, а не при общи условия /ОУ/. С отговора на ИМ се претендират направените по делото разноски и се прави възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение.