Решение № 24 от 05.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 24 гр. София, 05.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на пети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Дора З. Илиева при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Георги Ст. Чехларов Въззивно гражданско дело № 20251100506476 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С решение № 4547/17.03.2025 г., постановено по гр.д. № 58416/2024 г. на СРС, ГО, 69 състав, е отхвърлен предявеният от „Минолби“ ЕООД, ЕИК 201995159, срещу „А1 България“ ЕАД, ЕИК 131468980, иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 0,88 лв. ( осемдесет и осем стотинки ) с ДДС, представляваща платена при начална липса на основание, при неправилно начисляване от ответното дружество на непоискани услуги /начислени неправомерно такси/ по посочената фактура № 0442097397, с период на фактуриране 28.11.2021 г. – 27.12.2021 г., с която сума ответникът се е обогатил без правно основание за това за сметка на ищеца.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство „Минолби“ ЕООД. Въззивникът твърди, че решението е неправилно. Поддържа, че по делото е доказано ответникът да е получил процесната сума, като плащането е извършено от „Минолби“ ЕООД, поради което и доколкото не е налице основание за задържане на платената сума счита иска за основателен. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменени и искът да бъде уважен. Претендира разноски.

Ответникът по жалбата - „А1 България“ ЕАД счита, че първоинстанционното решение е правилно, поради което моли същото да бъде потвърдено. Претендира разноски.

1

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно.

По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира следното:

Не е спорно между страните наличие на договорни отношения между „А1 БЪЛГАРИЯ“ ЕАД в качеството му на мобилен оператор и „МИНОЛБИ“ ЕООД в качеството му на клиент относно електронно-съобщителни услуги, предмет на договор № ****, ведно с приложения към него, за ползване на мобилни електронни съобщителни услуги чрез мобилен телефонен номер ********** и телефонен номер ****. Безспорно е също така, че във връзка с договор № ****, ведно с приложения към него, за ползване на мобилни електронни съобщителни услуги чрез мобилен телефонен номер **** ответното дружество е издало фактура № 0442097397 с период на фактуриране /респективно потребление на услугите/ 28.11.2021 г. – 27.12.2021 г. за сумата 11,49 лв. /без ДДС/ лв., както и че сумата по фактурата е заплатена.

Не се спори също така, че сумата по фактурата е с 1,81 лв. (с ДДС) в повече от дължимата от страна на абоната месечна абонаментна такса за ползваните услуги по посочените мобилни номера, за което ответникът е издал кредитно известие № 652959436 за връщане по процесната сума, начислена в повече по фактурата. Основен спорен момент е по отношение твърдението на ответника, че процесната сума е заплатена в брой в магазин на „А1 България“ ЕАД от трето за спора лице в качеството му на ползвател на услугата, а не от „МИНОЛБИ“ ЕООД.

С иска по чл. 55 ЗЗД ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването. В тежест на ответника е да докаже на какво основание е получил дадената му сума.

Първата хипотеза на чл. 55 ЗЗД е налице, когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него основание. Втората и третата хипотеза на чл. 55 ЗЗД са налице, когато ищецът докаже даването, ответникът докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание не се е осъществило или е отпаднало / в този смисъл решения по гр. д. № 1583/2013 г. на ІV г. о., гр. д. № 2656/2016 г. на ІV 2 г. о., гр. д. № 973/2021 г. на ІІІ г. о. /.

В конкретния случай няма спор, че сумата е платена при изначална липса на основание, т.е. в хипотезата на чл.55,ал.1, пред.1 ЗЗД, но е спорно дали именно ищецът или трето за спора лице е заплатило процесната сума.

Разпоредбата на чл. 73 ЗЗД регламентира възможността за изпълнение на задължението от трето лице дори против волята на кредитора в случаите, когато кредиторът няма интерес задължението да бъде изпълнено лично от длъжника. Когато естеството на задължението е такова, че може да бъде изпълнено от всяко лице и страните не са сключили договора intuitu personae, задължението може да бъде изпълнено от трето лице. Тази възможност произтича от същността на изпълнението като осъществяване на дължимия резултат. Изпълнението на чужд дълг чрез трето лице може да се осъществи по няколко начина. Длъжникът може да упълномощи друго лице да извърши фактическите или правните действия по изпълнението и в този случай третото лице действа от името на длъжника и изпълнява като негов представител.

Допустимо е третото лице да изпълни чужд дълг по своя инициатива, без да е упълномощено от длъжника и да изпълни от свое име. За да има погасителен ефект изпълнението от трето лице съгласно чл. 73 ЗЗД, е необходимо последното да е знаело, че изплаща чужд дълг и да е извършило плащането с желание да освободи длъжника от задължението. Аргументи в тази насока могат да се намерят и в разпоредбата на чл. 56 ЗЗД, уреждаща изпълнението поради грешка. Извършеното от третото лице изпълнение на чужд дълг има погасителен ефект, еднакъв с този на изпълнението от длъжника, когато задълженията не са intuitu personae и изпълнението не е извършено поради грешка. За настъпването на погасителния ефект е без значение дали третото лице има или няма интерес от изпълнението на чуждия дълг. Законът не изисква наличието на правен интерес като предпоставка за изпълнението от третото лице. Правният интерес има значение само във вътрешното правоотношение между третото лице, извършило плащането, и длъжника, чието задължение се погасява, и се отнася до възможността на третото лице да се суброгира в правата на кредитора съгласно чл. 74 ЗЗД /Решение № 197 от 7.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 1043/2010 г., II т. о., ТК/.

С изпълнението от третото лице се погасява вземането на кредитора, поради това, че същият е удовлетворен, но изпълнението не погасява задължението на длъжника по отношение на третото, изпълнило неговия дълг лице. Това трето лице не е обвързано за дълга, който изпълнява, но тъй като го изпълнява на същото основание, същият има правото да репарира обратно всичко, с което се е обеднило. Това право на регрес на това трето лице разполага с обратния иск за връщане на платеното чрез иска за неоснователно обогатяване. Имуществото, с което третото лице е престирало вместо този длъжника е намалило патримониума му, докато това на длъжника е останало непроменено, т. е. налице е обогатяване под формата на намаляване на пасиви, които той е спестил чрез частичното плащане на дълга му от третото лице, без да е налице основание за това погасяване, т.е. при тази хипотеза в полза на 3 третото лице, а не длъжника, се поражда право да предяви искове за настъпило неоснователно обогатяване / в този смисъл и Решение № 1131 от 22.12.2006 г. на ВКС по т. д. № 717/2006 г., ТК, II о./. Институтът на неоснователното обогатяване цели да възстанови действително настъпило неоснователно имуществено разместване, като необходимо условие за уважаване на кондикционния иск по чл.55,ал.1 ЗЗД е доказване намаляване на имуществото на длъжника. Определящо за основателността на иска по чл.55,ал.1,пр. 1 ЗЗД е даване на нещо без основание от ищеца, а не това кой е задължено лице по фактурата, във вр. с която е извършено плащането.

Същевременно въззивният съд намира за недоказано твърдението на ответника, че не ответникът, а трето за спора лице е платило процесната сума.

Задължен по фактура № 0442097397 е бил именно ищецът, като доколкото безспорно сумата по фактурата е платена, с оглед формалната житейска логика презумтивно сумата е погасена със средства на задълженото лице.

Оспорването на ответника е абсолютно бланкетно и не е скрепено с конкретни фактически твърдения – не е посочено кое точно лице е погасило сумата и по каква причина, съответно липсват и всякакви доказателства в тази връзка. По отношение наведените доводи, че ищецът не е депозирал годишни финансови отчети от 2020 г., което доказвало, че не е извършвал никакви плащания, следва да се посочи, че това касае публично – правни задължения на ищцовото дружество, като тези обстоятелства сами по себе си не могат опровергаят извършването на плащания от дружеството на определени гражданско – правни задължения. По изложените съображения и съдът намира, че именно „МИНОЛБИ“ ЕООД е заплатило процесната сума, поради което и предявеният иск се явява основателен.

С оглед несъвпадането на изводите на двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде отменено, а предявеният иск уважен.

По разноските:

С оглед изхода на спора, право на разноски има само въззивника. Същият претендира адвокатско възнаграждение в размер от 200 лв. за първоинстанционното производство, но ответникът своевременно е направил възражение за прекомерност на основание чл.78,ал.5 ГПК. Съдът намира възражението за неоснователно с оглед ниския договорен и заплатен хонорар.

Ето защо и за първоинстанционното производство в полза на въззивника следва да се присъдят разноски в размер от общо 250 лв. /за д.т. и адвокатско възнаграждение/. За въззивното производство в полза на въззивника следва да се присъдят разноски в размер от 75 лв. /25 лв. за д.т. и 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение/.

Така мотивиран, съдът

4

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 4547/17.03.2025 г., постановено по гр.д. № 58416/2024 г. на СРС, ГО, 69 състав, и вместо него постановява:

ОСЪЖДА „А1 БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК 131468980, да заплати на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД на „МИНОЛБИ“ ЕООД, ЕИК 201995159, сумата от 0,88 лв., представляваща платена при начална липса на основание, при неправилно начисляване от ответното дружество на непоискани услуги /начислени неправомерно такси/ по посочената фактура № 0442097397, с период на фактуриране 28.11.2021 г. – 27.12.2021 г., с която сума ответникът се е обогатил без правно основание за това за сметка на ищеца, ведно със законната лихва от 03.10.2024 г. до изплащане на вземането.

ОСЪЖДА „А1 БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК 131468980, да заплати на основание чл. 78,ал.1 ГПК на „МИНОЛБИ“ ЕООД, ЕИК 201995159, разноски за първоинстанционното производство в размер от 250 лв., както иразноски за въззивното производство в размер от 75 лв.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5