Определение № 1544 от 24.06.2023, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1544 гр. Пловдив, 23.06.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Светлана Ив. Изева

Членове:

Радостина Анг. Стефанова

Светлана Анг. Станева като разгледа докладваното от Светлана Ив. Изева Въззивно частно гражданско дело № 20235300501375 по описа за 2023 година

Производство по чл.413,ал.2 във вр. с чл.275,ал.1 от ГПК.

Постъпила е частна жалба от “Профи Кредит България”ЕООД,ЕИК175074752,гр.София против разпореждане № 10331/24.04.23г.,постановено по ч.гр.д.№ 4606/23г.по описа на Пловдивски районен съд,19-ти гр.с.,с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК против К. Д. В. и И. Д. Р. за сумата от 314,85лв.главница; 172,11лв.договорна лихва за периода 08.02.21г.-08.03.21г.; 181,32лв.възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги;

24,64лв.лихва за забава за периода 08.03.21г.-29.03.21г.,както и законната лихва върху главницата от подаване на заявлението до изплащането и разноски.По изложени доводи в частната жалба се иска отмяна на обжалваното разпореждане и уважаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.

Пловдивският окръжен съд,като взе предвид представените доказателства, намира за установено следното:

Частната жалба изхожда от надлежна страна,подадена е в законоустановения съгл.чл.275, ал.1 ГПК едноседмичен срок и е процесуално допустима.

Разгледана по същество е неоснователна.

С разпореждането си въз основа на разпоредбата на чл.411,ал.2,т.2 от ГПК съдът е изложил мотиви,че в настоящото производство не е възможно да се извърши преценка относно това дали е налице хипотезата на чл.22 от ЗПК,но констатацията за евентуална неравноправност на дадена клауза е достатъчно основание за съда да откаже издаването на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК и да отхвърли заявлението.Конкретно по отношение на претендираните суми е изложил,че липсва посочване на методика за определяне на ГПР и базата,върху която се изчислява ГЛП.Допълните услуги касаят действия по отпускане и управление на кредита.Поради това съдът е намерил,че е налице обоснована вероятност за наличие на неравноправни клаузи в договора,което е пречка да се определи съществуването на претендираните вземания към момента на издаване на заповедта.Отказано е издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК и е отхвърлено заявлението на “Профи Кредит България”ЕООД и при наличието на твърдения за заплатена 1 от длъжника сума по договора в размер на 13 354,43лв.,която надхвърля общия размер на задължението по кредита.

С депозираната частна жалба се формулират следните възражения: заповедният съд не разполага с правомощия на този етап от производството да се произнася по валидността на сделката,от която заявителят черпи права,като това възражение се основава на посочена съдебна практика на ОС – Габрово; отчита се от жалбоподателя актуалната редакция на нормата на чл.411, ал.2, т.3 ГПК ( обн., ДВ, бр.100 от 2019г.),но независимо от това се счита,че заповедният съд не следва да извършва преценка за валидност на договора за потребителски кредит или отделни негови клаузи на основание нарушение на Закона или на добрите нрави, поради което заповедният съд бил превишил своите правомощия и нарушил съдопроизводствените правила.

Пак изхождайки от разпоредбата на чл.411,ал.2,т.3 от ГПК жалбоподателят излага възражението,че независимо от правомощието на заповедният съд да преценява дали искането се основава на неравноправна клауза в потребителския договор или има обоснована вероятност за това,то за обективиране на първата хипотеза клаузата следва да е обявена за неравноправна по предвидения процесуален ред,какъвто не е настоящия; заповедният съд бил длъжен да изследва не само представените доказателства,но и да ги подведе под нормата на чл.143 от ЗЗП,за да направи извод за обоснована вероятност за неравноправна клауза, което заповедният съд не бил сторил.

На следващо място се излагат съображения по същество на искането относно отхвърленото заявление за договорното възнаграждение,свързани с предоставените на длъжника Стандартен европейски формуляр по искането за отпускане на потребителски кредит,като дружеството предоставило преддоговорна информация на длъжника с посочени параметри,включени в договора,същият декларирал неговото получаване,изготвен бил погасителен план,като процесният договор отговарял на всички законови изисквания,а запознавайки се с договора длъжникът не изразил желание да се откаже от сключването му,каквато възможност му давали Закона и ОУ към договора; счита се,че в процесния договор ясно е посочена методиката на формиране на годишния процент на разходите,като в случая била спазена разпоредбата на чл.19,ал.4 от ЗПК,като такова изискване кредиторът имал само при наличието на референтен лихвен процент по арг. от чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК; по отношение на възнаграждението по сключено между страните Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги се счита,че се касае за услуга по смисъла на чл.14 от ДР на ЗЗП,както и се извършва позоваване на § 1 от ДР на ЗПК с довода, че сключването на споразумение за допълнителни услуги не е задължително условие за получаването на кредита или за получаването му при предлаганите условия.

Преценката на съда за наличие на визираните в чл.410,ал.1 от ГПК основания за издаване на исканата заповед за изпълнение се основава на представените към заявлението приложения съобразно изискването на чл.410, ал.3 от ГПК.С действащата към момента на постановяване на обжалваното разпореждане разпоредба на чл.411,ал.2,т.2 и т.3 (нова – ДВ, бр.100 от 2019г., в сила от 24.12.2019г.) изрично е уредено правомощието на заповедния съд да откаже издаването на заповед за изпълнение,ако искането е в противоречие със закона или с добрите нрави или ако искането се основава на неравноправна клауза в договор,сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това.

В тази насока принципно е неоснователно възражението на жалбоподателя,че заповедният съд не разполага с правомощия на този етап от производството да се произнася по валидността на сделката,от която заявителят черпи права,каквито правомощия с посочената разпоредба законодателят е обвързал съда със задължението за извършване на служебна проверка и преценка относно наличието на клаузи,противоречащи на Закона или добрите нрави,както и ако искането се основава на неравноправна клауза в договора,когато е сключен с потребител,какъвто безспорно е настоящия случай,вкл. и в случаите на 2 обоснована вероятност за това.Възражението на жалбоподателя се основава на съдебна практика-цитираните от жалбоподателя определения на ОС-Гарово от 09.05.2019г и от 21.05.2019г.,но видно от датите,на които са постановени тези съдебни актове,разпоредбата на чл.411,ал.2,т.3 от ГПК в новата редакция,(в сила от 24.12.2019г.),не е била действаща.

За това и правилно е отчетено от жалбоподателя,че към момента на постановяване на разпореждането на заповедния съд е действаща актуалната редакция на нормата на чл.411,ал.2,т.3 ГПК (обн.,ДВ, бр.100 от 2019г.),затова заповедният съд е обвързан от задължението да извършва преценка за валидност на договора за потребителски кредит или отделни негови клаузи на основание нарушение на Закона или на добрите нрави и поради което заповедният съд не е превишил своите правомощия и не е нарушил съдопроизводствените правила.

Преценката на заповедния съд в производството по чл.410 от ГПК не изключва преценката на гражданския съд,ако претенцията на кредитора е предявена по общия исков ред, в каквато насока са следващите възражения на жалбоподателя във връзка с процесуалния ред за разглеждане и обявяване на определени клаузи в договора за неравноправни.Независимо от това обаче,както се посочва по-горе,с изричната и специална разпоредба на чл.411,ал.2,т.3 от ГПК заповедният съд основава преценката си относно основателността или неоснователността на заявлението на кредитора в заповедното производство въз основа на проверката в посочената от нормата насока.

По отношение на съображенията на жалбоподателя по същество на искането относно отхвърленото заявление за договорното възнаграждение:

Обстоятелствата,изложени от жалбоподателя в насока на това,че на длъжника дружеството е предоставило Стандартен европейски формуляр по искането за отпускане на потребителски кредит и преддоговорна информация с посочени параметри,включени в ДПК,че длъжникът е декларирал неговото получаване,че е бил изготвен погасителен план,както и че запознавайки се с договора длъжникът не е обективирал желание да се откаже от сключването му,каквато възможност му дава Закона и ОУ към договора,са непряко относими към изрично уреденото законово задължение на съда за извършване на преценката налице ли е противоречие на клаузи от договора със Закона или добрите нрави или налице ли е неравноправна клауза или обоснована вероятност за това.В тази насока следва да се има предвид наличието на условие за приложението на разпоредбата на чл.143 от ЗЗП.

А за пълнота на изложението следва да се посочи още,че с разпоредбата на чл.143 от ЗЗП,към която изрично и пряко препраща чл.24 от ЗПК,е уредена т.нар.генерална (обща) клауза за неравноправност на уговорките в потребителските договори,вкл.и за потребителския кредит.Неравноправна клауза в договор,сключен с потребител, представлява 1) всяка неиндивидуално определена уговорка в негова вреда, която 2) не отговаря на изискването за добросъвестност и 3) води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя,при кумулативно проявление на тези предпоставки.Клаузите не са индивидуално определени, когато са предварително изготвени от търговеца,респ.потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им (арг.чл.146,ал.2 от ЗЗП); уговорени са във вреда на потребителя, а именно накърняват се уредени в закона права на потребителя,респ.увреждат се негови законни интереси (арг.чл.20 ЗПК); не отговарят на изискванията за добросъвестност,респ.на добросъвестната търговска практика.В ЗЗП и ЗПК не се съдържа законово определение на понятието “добросъвестност”,но от общите правила на гражданското право,уреждащи изискванията за добросъвестност в преддоговорните отношения (чл.12 ЗЗД),тълкуването на действителната обща воля на страните при породено договорно правоотношение (чл.20 ЗЗД) и при изпълнение на действително възникнало договорно задължение (арг. чл.63, ал.1 от ЗЗД),може да се изведе дефиниция за използвания в ЗЗП термин “добросъвестност”,на чието 3 изискване следва да отговарят уговорките в договорите за потребление.Те трябва да са съответни на установената и наложила се в съвременното общество нравствена норма на честно,почтено поведение на всеки участник в гражданския и търговския оборот при сключване и изпълнение на сделки за потребление,като чрез техните проявни форми се изгражда понятието за добросъвестната търговска практика-съвкупност от правила,определящи пазарното поведение,които произтичат от законите и обичайните търговски отношения и не нарушават добрите нрави,не създават опасност за изменение на икономическото поведение на средния потребител и са в противовес на наложилите се нелоялни търговски практики,които са забранени от закона (чл.68в от ЗПК); уговорката да води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, като тази несъразмерност е значителна,когато е налице съществено несъответствие в насрещните престации на страните по договора,водеща до тяхната нееквивалентност,както и в несъответствие във възможността им да упражнят своите права за защита по договора.В този смисъл,за да се обезпечат субективните права и законни интереси на икономически по-слабата страна, “цената” на услугата,вкл. по договора за кредит относно възнаградителната лихва и другите разходи,трябва последните да са уговорени ясно и разбираемо за средния потребител съгласно чл.147,ал.1 от ЗЗП чрез тяхната детайлизация в договора.

Действително разпоредбата на чл.19,ал.1 от ЗПК определя съдържанието на годишния процент на разходите по кредита да изразява общите разходи по кредита за потребителя,настоящи или бъдещи( лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,дължими на посредниците за сключване на договора),изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.На следващо място действително съгласно чл.19,ал.4 от ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България.В случая към момента на сключване на договора (24.01.2018г.)е действащо Постановление № 426 на МС от 18.12.2014г. за определяне размера на законната лихва по просрочени задължения (ДВ,бр.106 от 23.12.2014г., в сила от 01.01.2015г.),съобразно което би могло да се приеме, че така определеният с договора годишен процент на разходите (49,89 %) формално не надвишава петкратния размер на законната лихва, при уговорен годишен лихвен процент по заема в размер на 41,17%. Действително не са налице императивни разпоредби в Закона по отношение размера на възнаградителната лихва.