Определение № 1360 от 27.05.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1360 гр. София, 27.05.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Иво Димитров Касационно търговско дело № 20238002900410 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството Т. Ц. С., ЕГН: **********, чрез процесуален представител адв. Г. Ю., против решение № 1081 от 21.07.2022 г., постановено от Апелативен съд – София по в.гр.д. № 836 по описа на съда за 2022 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 62 от 15.10.2021 г., постановено от Окръжен съд – Благоевград по гр.д.

№ 148 по описа за 2020 г. в неговите части, с които е прието за установено по отношение на касатора, че в качеството си на кредитополучател дължи на „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“ АД следните суми: 29796.95 лв., представляваща изискуема главница по договор за предоставяне на кредит за закупуване на недвижим имот от 27.11.2006 г. и допълнително споразумение от 18.11.2011 г.; сумата 617.95 лв. - обезщетение за забава на просрочени плащания за периода от 05.01.2017 г. до 05.01.2020 г.; сумата 256.59 лв. - обезщетение за забава на предсрочно изискуема главница за периода 06.01.2020 г. - 06.02.2020 г. включително; законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК - 07.02.2020 г. до окончателното изплащане на дължимото, както и в частта му, с която след частична отмяна на същото 1 първоинстанционно решение в неговите части, с които са отхвърлени предявените от „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“ АД против С. искове по чл. 422, ал. 1 от ГПК и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване задължение за заплащане на сумата 7488.46 лв. - договорна лихва за периода 05.12.2016 г. - 05.01.2020 г. и на сумата 207.92 лв. - просрочени такси по кредит, по същество е признато за установено, че С. дължи на банката – ищец и сумата 7488.46 лв. - договорна лихва за периода 05.12.2016 г. - 05.01.2020 г. по договор за банков кредит от 27.11.2006 г., и сумата 207.92 лв. - просрочени такси по кредита за подновяване на ипотека, на основание чл. 422 от ГПК вр. чл. 430, ал. 2 от ТЗ и чл. 79 от ЗЗД вр. чл. 5, ал. 1 и чл. 11 от договора за банков кредит от 27.11.2006 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК, постановена по ч.гр.д. № 277/2020 г. по описа на Районен съд - Благоевград, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като постановено при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и неправилно приложение на материалния закон. Оспорват се изводите на съда, че в процесните договор и споразумение не са налични други неравноправни клаузи, освен приетата от съда за неравноправна, съответно – нищожна такава, при което и съдът не е отхвърлил изцяло предявените искове в нарушение на императивни норми на ЗПК. Твърди се, че в нарушение на материалния закон съдът не се е произнесъл по заявеното възражение за изтекла погасителна давност. Сочи се, че решението е постановено по нередовна искова молба, като подробно се пресъздава съдържанието на същата и становището на касатора по твърденията и исканията в нея. Излага се и че приложеното към исковата молба извлечение от счетоводните книги и към датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК, а и към датата на депозирането на касационната жалба, по подробно изложени съображения, не удостоверява задължението на кредитополучателя към банката, тъй като не съдържа данни за това каква част от главницата и каква част от договорната лихва и кои задължения – индивидуализирани по вид, размер и като дата на падеж, не са погасени от длъжниците. Оспорват се като неясни и недостатъчно 2 конкретни, поредица от твърдения в исковата молба, основани на цитирани в нея разпоредби, съдържащи се в процесния договор за кредит, и сключеното допълнително споразумение към същия, съдържанието на които според касатора обаче, не потвърждава твърденията на ищеца.

Твърди се, че ищецът не е доказал дължимостта и изискуемостта /включително предсрочната такава/, на процесните задължения. Сочат се поредица от разпоредби от процесния договор за кредит и допълнителното споразумение към него и се критикуват, като формирани в нарушение на процесуалните правила и на материалния закон, изводите на съда в насока на това, че същите клаузи не са неравноправни, съответно – нищожни, с произтичащото от това уважаване на предявените срещу касатора искове. Твърди се и че съдът не се е произнесъл по заявено в срок възражение за анатоцизъм, както и атакуваното решение е постановено въз основа на доклад, несъответен на заявените от страните обстоятелства и възражения, което се отразило и на указаната за всяка от страните доказателствена тежест.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му в обжалваните му части и отхвърлянето на предявените срещу касатора искове в уважените им от инстанциите по същество, техни части, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК с позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, и чл. 280, ал. 2 от ГПК, се възпроизвеждат подробните оплаквания в касационната жалба с твърдения, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване, доколкото съдът се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и че допускането на касационно обжалване ще бъде от значение за точното прилагане на закона, и за развитие на правото. Общо се заявява, че обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като същото е и очевидно неправилно. Излага, се че постановеното решение противоречи на посочена практика на Съда на Европейския съюз. Като се възпроизвеждат оплакванията в 3 касационната жалба, че исковата молба е нередовна, тъй като не отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 – не е налице изложение на обстоятелствата, на които се основава искът и в какво се състои искането, независимо от формулирания установителен петитум, който обаче според касатора е неясен, се поддържа, че като постановено по такава, нередовна искова молба, решението е недопустимо. С възпроизвеждане на оплакванията в касационната жалба за непроизнасяне от страна на съда по възраженията на касатора за изтекла погасителна давност, анатоцизъм и за неравноправност, и произтичащата от нея нищожност на клаузата за заплащане на наказателна лихва с надбавка 20 % към договорната, както и непроизнасяне по всички доводи и възражения на страните, и по всички доказателства, се формулира всъщност единствения правен въпрос по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, а именно: Длъжна ли е въззивната инстанция да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, както и да обсъди всички доказателства? По този въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с решение № 76/22.07.2020 г. по гр.д.

№ 1011/2019 г. по описа на ВКС – твърдение за наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

На основание чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 от ГПК вр. с чл. 113, изр. 2 от с.з., касационната жалба, като подадена срещу въззивно решение в частта му по искове с цена под 5000 лв. е недопустима в частта срещу въззивното решение в неговите части, с които е потвърдено първоинстанционното решение в неговите части, с които е установена дължимостта на сумата 617.95 лв. - обезщетение за забава на просрочени плащания за периода от 05.01.2017 г. до 05.01.2020 г.; сумата 256.59 лв. - обезщетение за забава на предсрочно изискуема главница за периода 06.01.2020 г. - 06.02.2020 г. включително, и в частта му, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение в неговата част, с която е отхвърлен иска за установяване задължение за 4 заплащане на сумата 207.92 лв. - просрочени такси по кредит, по същество е признато за установено, че Т. Ц. С. дължи на банката – ищец и сумата 207.92 лв. - просрочени такси по кредита за подновяване на ипотека.

В останалата й част касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да постанови решението си в обжалваните му части въззивният съд е изложил в относимите си към оплакванията в касационната жалба и съдържанието на изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към същото, че възражението на касатора за нередовност на исковата молба е неоснователно. Според съда твърденията на ищеца са ясни и искането му им съответства, а дали същите твърдения са верни, включително в частта им дали ищецът е обявил вземането си като изцяло предсрочно изискуемо и какъв е размерът му, са обстоятелства, относими към основателността, а не към допустимостта на производството.

По съществото на спора съдът е приел за безспорно сключването на процесния договор за кредит и допълнителното споразумение към него; договореният лихвен процент по кредита в размер на 7.95 % годишно, като първата година главницата се олихвява с лихвен процент от 0.9 %; уговореното в чл. 5, т. 3 от договора право на банката да променя лихвения процент в зависимост от инфлацията, основния лихвен процент на БНБ и пазарните условия; уговореното в чл. 6, т. 1 от договора обезщетение за забавено изплащане на вноските – 5 пункта над договорената лихва; предвидената в т. 2 наказателна добавка при предсрочна изискуемост; правото на банката, предвидено в чл. 19 от договора, при пълно или частично неплащане на две погасителни вноски, да обяви кредита за предсрочно изискуем.

Посочено е, че е представен погасителен план към договора за банков кредит, подписан от касатора и установяващ поетите според договора задължения на кредитополучателя за погасяване на кредита, а с допълнително споразумение от 18.11.2011 г. страните са се съгласили, че към посочената дата задълженията на кредитополучателя са в размер на 34394.82 лв. и са договорили издължаването на кредита на посочени вноски.

5

Възпроизведено е съдържанието на заключението на изслушаната в първоинстанционното производство ССчЕ, от което се установява, че приложимият лихвен процент за възнаградителна и наказателна лихва по договора от 27.11.2006 г. е изменян съобразно таблица № 1. Установява се, че кредитната сума е усвоена чрез превод на продавача на недвижим имот, закупуван от ответника, на 19.12.2006 г., налице е заключение за внесените суми от ответника за погасяване на главница и лихва и констатация, че няма погасявания на суми след обявяване на кредита за предсрочно изискуем.

Приета е неприложимост към процесния договор, на Закона за потребителския кредит /ДВ, бр. 53/2006 г., в сила от 01.10.2006 г., отм., но действащ към момента на подписване на договора/, доколкото съобразно чл.

3, ал. 5 от този закон разпоредбите на ЗПК, с изключение на чл. 15 - реклама на договори за потребителски кредит, не се прилагат за договори за кредит, обезпечени с ипотека върху недвижим имот, какъвто е и процесният, и по това не се спори.

Прието е за основателно възражението на ответника – касатор, за нищожност поради това, че са неравноправни, на част от клаузите на процесните договор и допълнително споразумение, като е изложено, че страните по договора са търговец и потребител по смисъла на съответните разпоредби на ЗЗП, както и че договорните клаузи, уреждащи правото на банката да променя лихвения процент едностранно, като по този начин едностранно променя размера на обезщетението за забава, наказателната лихва и на анюитетната вноска, са неравноправни, тъй като са неясни и с това накърняват правата на икономически по-слабата страна по договора – кредитополучателя, поради което и доколкото не са индивидуално уговорени, са нищожни, в какъвто смисъл е цитирана практика на ВКС по сходни случаи.