Решение № 3536 от 14.06.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3536 гр. София, 13.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Петя Попова при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Петя Попова Въззивно гражданско дело № 20231100501497 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С Решение № 20069195 от 29.11.2022 г., постановено по гр. д. № 3069/2021 г. по описа на СРС, ГО 46-ти състав, Н. А. Х.а е осъдена да заплати на „Топлофикация София” ЕАД, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. е чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД сумата от 1691.54 л е в а - главница, представляваща стойност на незащитената топлинна енергия за топлоснабден имот с адрес: гр. София,общ. Искър, ж.к. ****, аб.№40003360009/329218 за периода м.12.2017 г. до м. 04.2019 г., ведно със законната лихва от 20.01.2021 г. до изплащане на вземането, сумата в размер на 284.82 лева, представляваща мораторна лихва за забава от 15.09.2018 г. до 04.01.2021 г., сумата от 13.60 лева, представляваща цена за дялово разпределение за периода от м.12.2017 г. до м.4.2019 г., ведно със законната лихва от 20.01.2021 г. до изплащане на вземането.

Със същото решение е отхвърлен искът, предявен срещу Н. А. Х.а, за главница за разликата над уважения размер от 1691.54 лева до пълния предявен размер от 2047.04 лева и за периода от м.05 до м. 11.2018 г., претенцията за законна лихва върху неоснователния размер на главницата, иска за мораторна лихва за разликата над уважения размер от 284.82 лева до пълния предявен размер от 351.56 лева и иска за мораторна лихва върху сумата за дялово разпределение за сумата от 2.78 лева за периода от 30.03.2018 г. до 04.01.2021 г..

Със същото Решение са осъдени Л. Е. Х. и С. Е. Т. , да заплатят на „Топлофикация 1

София” ЕАД, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД сумата от 2047.04 лева - главница, представляваща стойност на незаплатената топлинна енергия /ТЕ/ за топлоснабден имот е адрес: гр. София, общ. Искър, ж.к.****, аб.№40003360009/329218 за периода м.05.2017 г. до м. 04.2019г., ведно със законната лихва от 20.01.2021 г. до изплащане на вземането, сумата в размер на 351.56 лева - мораторна лихва за забава от 15.09.2018г. до 04.01.2021 г., сумата от 13.60 лева- цена за дялово разпределение за периода от м. 12.2017 г. до м.4.2019 г., ведно със законната лихва от 20.01.2021 г. до изплащане на вземането.

Със същото решение е отхвърлен искът, предявен срещу Л. Е. Х. и С. Е. Т., за мораторна лихва върху сумата за дялово разпределение за сумата от 2.78 лева за периода от 30.03.2018 г. до 04.01.2021 г..

С Решението си районният съд е разпределил отговорността за разноски.

Решението е постановено при участието на привлеченото в хода на първоинстанционното производство от ищеца трето лице-помагач „Техем сървисис“ ЕООД.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от Н. Х.а, депозирана чрез назначения особен представител, с която се обжалва съдебния акт в частта, с която исковите претенции са уважени спрямо въззивника Х.а. Оспорват се изводите на районния съд, че Н. Х.а е потребител на топлинна енергия. Наведени са доводи, че след прекратяване на брака между Н. Х.а и Е. Х. по взаимно съгласие по силата на постигнато между бившите съпрузи споразумение, жилището, придобито по време на брака, остава в обикновено съсобственост, като Н. Х.а е учредила вещно право на ползване в полза на бившия си съпруг върху собствената ½ от имота. Поддържа, че не е ползвател на имота, какъвто се явява бившият съпруг. Излага доводи за неправилност на изводите на СРС относно прилагане разпоредбите на чл. 56 СК и чл. 57 СК. С тези аргументи твърди, че единствен клиент на топлинна енергия за процесния имот е Е. Х., поради което моли решението на районния съд да бъде отменено в обжалваната част, като исковете срещу Н. Х.а да бъдат отхвърлени.

В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „Топлофикация София“ ЕАД. Излага доводи за правилност на решението, поради което моли то да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Третото лице-помагач „Техем сървисис“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба на ищеца.

От въззиваемия е представена писмена защита, с която оспорва доводите във въззивната жалба. Намира последната за бланкетна, като моли за потвърждаване на решението.

Софийският градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, приема следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя 2 от страните.

При извършена служебна проверка настоящият съдебен състав намира, че атакуваното решението е валидно, а в обжалваната част – допустимо.

По отношение правилността на решението и във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба съдът намира следното:

Предявен за разглеждане са кумулативно обективно съединени искове с правно основание. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. е чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД.

С оглед правната квалификация на предявените искове в тежест на въззиваемия ищец е да докаже възникването на облигационно отношение по договор за продажба между него и ответника, по силата на което е доставял топлинна енергия в твърдените количества и за конкретно посочения период, въз основа на което за ответника да е възникнало задължение за плащане на уговорената цена в претендирания размер, както и че през процесния период е извършвана услугата дялово разпределение, както и че въззиваемия ищец се явява легитимиран да претендира вземането за заплащане на възнаграждение за тази услуга в претендирания размер.

Спорно по делото се явява обстоятелството дали през процесния период страните са били обвързани от облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия, доколкото с исковата молба ищецът твърди, че ответникът Х.а има качеството на потребител на топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, а с отговора на исковата молба последният е оспорил да е налице валидно облигационно правоотношение, породено от договор за доставка на топлинна енергия за битови нужди за процесния недвижим имот.

Съгласно чл. 153, ал. 1 от ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия. В § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.) е дадено определение на „битов клиент“, съгласно което това е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. В мотивите на Тълкувателно решение № 2/2018 г. по т. д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограничено вещно право на ползване са подразбраните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани и одобрените от ДКЕВР и публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. Съгласно разясненията, дадени в тълкувателното решение, в това си качество на клиенти на топлинна енергия собствениците и титулярите на ограничено вещно право са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет – доставка на топлинна енергия за битови нужди и дължат цената на доставената топлинна енергия.

Съобразявайки разпоредбите на ЗЕ и дадените разяснения на тълкувателното решение, се налага изводът, че законът приравнява придобиването на право на собственост 3 или вещно право на ползване върху топлоснабден имот със сключване на договор с топлопреносното предприятие, т.е. облигационното правоотношение възниква по силата на императивните законови норми. В случаите на учредено вещно право на ползване следва да се съобрази разпоредбата на чл. 57, ал. 1 от ЗС, съгласно която ползвателят е длъжен да плаща разноските, свързани с ползването на вещта, каквито се явяват разходите за използване на топлинна енергия в топлоснабден недвижим имот. Т.е. при наличието на учредено вещно право на ползване цената за доставена топлинна енергия се дължи от титуляра на вещното право. Изключения от последната хипотеза са допустими в случаите, когато правен субект, различен от носителя на право на ползване, е сключил индивидуален договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия директно с топлопреносното предприятие, при което положение топлопреносното предприятие ще бъде в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за даден обект с лицето, с което последно по време има сключен договор за същия обект.

В процесния случай от съвкупната преценка на писмо от Столична Община, район Искър от 24.10.2017 г. и Решение от 29.06.2010 г. по гр.д. №6594/2010 г. на СРС, с което е прекратен бракът между Е. Я. Х. и Н. А. Х.а се установява, че процесният апартамент №40, находящ се в гр. София. ж.к. **** е закупен от Е. Я. Х. и Н. А. Х.а на **** г. по време на брака, като след прекратяването му същият е останал в обикновена съсобственост между съпрузите при равно квоти и ще се ползва от мъжа, като жената го е напуснала.

Неоснователно се поддържа във въззивната жалба, че с прекратяването на брака по взаимно съгласие с решение на съда въззивникът Х.а е учредила право на ползване в полза на бившия съпруг Е. Х.. Съгласно чл. 330, ал.3 ГПК съдът одобрява постигнато споразумение между съпрузите за развод в случай, че същото не противоречи на чл. 51 СК (разпоредбата следва да се тълкува корективно, доколкото след приемане на Семейния кодекс от 2009 г. изменение на чл. 330, ал.3 ГПК не са правени, а чл. 101 от СК /отм./ е идентична с нормата на чл. 51 СК). Разпоредбата на чл. 51, ал. 1 СК регламентира, че при развод по взаимно съгласие съпрузите представят споразумение относно местоживеенето на децата, упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата, както и относно ползването на семейното жилище, издръжката между съпрузите и фамилното име. Т.е. споразумението включва постигнато между бившите съпрузи доброволно уреждане на въпроса относно ползване на семейното жилище по смисъла на чл.

56 СК. Липсата на взаимно съгласие по въпросите, посочени в чл. 51 СК, предполага прекратяване на брака с развод по исков ред, като по реда на чл. 56 СК съдът администрира отношенията между съпрузите, замествайки липсата на воля между тях те взаимно и доброволно да уредят този въпрос. Правните последици на решението, с което се прекратява брака по взаимно съгласие, и на решението, с което се прекратява брака с развод по исков ред, вкл. по решените въпроси за ползване на семейното жилище, са идентични, поради което правилно СРС е приел, че след прекратяване на брака по взаимно съгласие и предоставяне семейното жилище за ползване на Е. Х. ex lege между бившите съпрузи е възникнало наемно правоотношение по смисъла на чл. 57, ал. 1 СК относно собствената ½ идеална част на въззивника Х.а.

4

По делото не се установява Е. Х. да е сключил индивидуален договор с топлопреносното дружество за ползваната ½ идеална част по силата на бракоразводното решение. Съгласно задължителните разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 2/2018 г. по т. д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, възникналото наемно правоотношение по чл. 57, ал.

1 СК само по себе си не е достатъчно, за да може да се приеме, че само ползващият бивш съпруг дължи цената на доставената топлинна енергия за битови нужди, тъй като по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие клиенти на топлинна енергия продължават да бъдат и двамата бивши съпрузи по силата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ в качеството си на съсобственици. Когато ползващият бивш съпруг сключи писмен договор при публично известни общи условия с топлопреносното предприятие, например с откриването на индивидуална партида при последното за целия имот, тогава той става клиент на топлинна енергия за битови нужди, освен за своята идеална част от имота, и за другата притежавана от другия бивш съпруг идеална част, поради което дължи на топлопреносното предприятие цената на доставената топлинна енергия за битови нужди за цялото жилище. До този момент обаче и ако такъв договор не бъде сключен, какъвто е и настоящият случай, двамата бивши съпрузи като съсобственици дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съобразно с дяловете си в съсобствеността, независимо че ползването на топлоснабденото жилище е предоставено със съдебното решение само на единия бивш съпруг.