Решение № 1949 от 30.04.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1949 гр. Пловдив, 30.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Христо Г. Иванов при участието на секретаря Елица Ч. Колибаровска като разгледа докладваното от Христо Г. Иванов Гражданско дело № 20225330103576 по описа за 2022 година

Съдът е сезиран с искова молба от В. К. К., ЕГН ********** против „Аксес Файнанс“ ООД, ЕИК 202806978, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за паричен заем „Бяла карта“ от ***** г., сключен между страните и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.

1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца сумата от 1369 лева, представляваща недължимо платена по посочения договор сума, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба ***** г., до окончателното изплащане.

При условията на евентуалност е предявен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузите, уговорени в чл. 15, ал. 1 и ал. 4, чл. 20 и чл. 21, ал.

4 и ал. 5 от договора за паричен заем и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца сумата от 200 лева, представляваща недължимо платена сума за неустойка, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба в съда ***** г., до окончателното изплащане.

В исковата молба се твърди, че на ***** г. между страните бил сключен договор за паричен заем „Бяла карта“, по силата на който ответникът предоставил на ищеца револвиращ кредит в максимален размер на 200 лева, който се усвоявал чрез платежен инструмент - платежна карта с № *****.

Страните се договорили, че се дължи заплащане и на договорна лихва в размер на 43,20%, а приложимият ГПР бил в размер на 45,90%. Съгласно чл.

1

15, ал. 1 от договора било регламентирано обезпечение по кредита. В случай, че кредитополучателят не заплати текущото си задължение на падежната дата, следвало в срок от три дни след падежа да осигури поръчител, който да отговаря на предвидените в чл. 15, ал. 1, т. 1 - 5 критерии. Сочи се, че съгласно чл. 15, ал. 4 от договора задължението за предоставяне на допълнително обезпечение възниквало при всеки отделен случай на забава за плащане на текущото задължение на падежа. При неизпълнение на задължението за обезпечение, кредитополучателят следвало да заплати уговорената в чл. 20, ал. 1 от договора неустойка, която била в размер на 10% от усвоената и непогасена главница. Твърди се още, че при неизпълнение на задълженията по процесния договор за заем, в чл. 21, ал. 4 било предвидено заплащане на разходи за събиране на вземането по просрочен кредит в размер на 2,50 лева на ден, а в хипотеза на предсрочна изискуемост, в чл. 21, ал. 5 от договора се предвиждало заплащане на такса в размер на 120 лева за извънсъдебно събиране на вземането. Ищецът твърди, че е извършил плащания по договора, които възлизат на сумата от 1569 лева. Твърди, че процесният договор е нищожен, като излага подробни съображения в тази насока. С фиксирания годишен лихвен процент в размер на 43,20% се нарушавали добрите нрави, като трайната съдебна практика предвиждала, че уговорка за възнаградителна лихва, чийто размер надвишава трикратния такъв за законната лихва, е в противоречие с добрите нрави. Посочва, че вземането за неустойка по чл. 20 от процесния договор има характер на възнаградителна лихва, тъй като не притежава присъщите за неустойката обезщетителна и обезпечителна функции, като по този начин се заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Уговорената неустойка представлявала добавка към договорната лихва - скрита лихва и в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК кредиторът не оповестил на потребителя действителната цена на кредитния ресурс. Възнаградителната лихва била уговорена неравноправно по смисъла на ЗЗП, доколкото при сключване на договора потребителят не е могъл да прецени обхвата на поетото от него задължение. Изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК не били изпълнени и на още едно основание, доколкото липсвало посочване на условията за прилагане на лихвения процент.

Посоченият в договора фиксиран лихвен процент от 43,20% не отговарял на действително приложения, защото в него не се включвала неустойката по договора и по този начин не било спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото неустойката, като скрита лихва, следвало да бъде включена в размера на ГПР. Липсвало и ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита, което от своя страна било нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин на основание чл. 10, ал. 1 ЗПК. Поддържа, че кредиторът не е изпълнил изискването да посочи кои компоненти формират размера на ГПР, с което били нарушени разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 10, ал.

1, вр. чл. 19, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 21 и чл. 22 ЗПК. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, обуславяло невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира. Счита, че не дължи изпълнение на вземанията за неустойка и договорна лихва. Позовава 2 се на чл. 23 ЗПК, като счита, че дължи връщане само на чистата стойност на паричния заем, без лихва и други разходи по заема.

При условията на евентуалност се твърди, че са нищожни клаузите, касаещи вземането за неустойка при непредставяне на обезпечение и разходи за действия по събиране на вземането. Ищецът твърди, че неустойката е загубила присъщите си обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, доколкото не обезпечава изпълнението на главните задължения по договора и не кореспондира с конкретни вреди. Счита, че се явява и неравноправна по смисъла на ЗЗП. Сочи, че клаузата за неустойка предвиждала силно ограничени условия, препятстващи изпълнението, които създават предпоставки кредиторът да получи вземането. Твърди, че клаузите на чл. 21, ал. 4 и ал. 5 от процесния договор са неравноправни и нарушаващи разпоредбите на чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 1, ал. 2 и ал. 4 и чл. 33, ал. 1 ЗПК.

Счита, че кредиторът недобросъвестно и в ущърб на потребителя е уговорил предварително установени по размер вземания, които не кореспондират с реално извършвани от него действия по събиране на вземането.

Предвид изложеното, моли да бъдат уважени предявените искове.

Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, с който оспорва исковата претенция. Сочи, че на ***** г. между страните е сключен договор за кредит „Бяла карта“ № *****, по силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца револвиращ кредит в максимален размер от 200 лева, под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез платежен инструмент - платежна карта. Твърди, че ищецът не е изпълнявал редовно задълженията си по договора. Счита за неоснователни твърденията, че договореният размер на фиксирания годишен лихвен процент противоречи на добрите нрави. Изтъква, че възнаградителната лихва представлява цената на предоставяната от кредитора услуга, поради което е свободен да определи какъв да е нейният размер.

Позовава се на чл. 9 ЗЗД. Посочва, че е спазено единственото ограничение, предвидено в закона, а именно това на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според което ГПР не може да е по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Твърди, че неустойката не следва да се включва при договорната лихва, тъй като посоченото в чл. 20 от договора задължение е условно и възникването му зависи изцяло от действията на потребителя. В стандартния европейски формуляр, който потребителят получавал преди сключване на договор за кредит, били описани подробно изискванията към обезпечението, както и размера на неустойката и възнаградителната лихва, респ. бил информиран предварително за всички условия по кредита, като имал възможността да прецени дали да се обвърже с тях. Сочи, че преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Счита, че не е налице противоречие с добрите нрави, когато една услуга не е задължителна за ползване и потребителят сам решава дали иска да я ползва или не при посочената цена.

Акцентира върху факта, че кредиторът не е банка, за задълженията на 3 кредитополучателя не са дадени обезпечения, а повишеният риск оскъпява финансовия ресурс. Твърди, че за ответника съществува по-голям риск отколкото при банковите институции, доколкото не се изисква предоставяне на обезпечение преди сключване на договора и усвояване на кредита.

Изтъква, че единствено заемодателят може да прецени какво възнаграждение следва да изиска, за да развива дейността си, като потребителят няма как да разполага с информация относно разходите за извършване на подобна търговска дейност. Навежда доводи за недобросъвестност от страна ищеца и опит за злоупотреба с права, с цел да избегне плащане на задълженията и с цел неоснователно обогатяване. В случай, че се приеме, че клаузата за заплащане на възнаградителна лихва е уговорена в нарушение на добрите нрави, излага съображения, че не следва да бъде обявявана за нищожна в целия уговорен размер на лихвения процент, а до допустимия, според ищеца, трикратен размер на законната лихва. Твърди, че са спазени разпоредбите на ЗПК и изискуемата информация фигурира в договора. Посочен бил и размерът на годишния лихвен процент - 43,20%, като допълнително било уточнено, че той е фиксиран. ГПР бил правилно изчислен съобразно математическа формула и в изпълнение на разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК. В него не се включвала неустойката, защото не била предвидена от законодателя като елемент на ГПР. Сочи, че уговореното вземане за неустойка представлявало разход, дължим само при неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение, което към момента на сключване на договора било бъдещо, несигурно събитие. Твърди, че предвидената неустойка за неизпълнение на договорно задължение има обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като цели да дисциплинира кредитополучателя с цел последният да предприеме действия по осигуряване на обезпечение в рамките на договорения срок. Изложени са съображения, че разходите за събиране на вземането не представляват действия по управление на кредита, доколкото разходите се начисляват само на клиенти, допуснали да изпаднат в забава, поради което включват допълнителни действия. Заявява, че разходите за събиране на вземането и условията, при които се начисляват, били посочени в договора.

С оглед изложеното, моли за отхвърляне на исковете. Претендират се разноски.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК – като безспорно и ненуждаещо се от доказване е отделено обстоятелството, че: между страните е възникнало правоотношение по повод сключен на ***** г. договор за кредит „Бяла карта“, по силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца револвиращ кредит в максимален размер от 200 лева, който се усвоявал чрез платежен инструмент - платежна карта /вж.

Определение № ***** от ****/.

Съдът приема това обстоятелство за доказано, включително като го 4 съпостави с приобщените по делото доказателства – Договор за кредит „Бяла карта“ от ***** г.; Приложение № 1 към договора и Общи условия.

По делото са приети като писмени доказателства и: Платежно нареждане от ***** г. за сумата от 150 лв.; Платежно нареждане от ***** г. за сумата от 70 лв.; Платежно нареждане от ***** г. за сумата от 30 лв.;

Платежно нареждане от ***** г. за сумата от 30 лв.; Платежно нареждане от ***** г. за сумата от 30 лв.; Платежно нареждане от ***** г. за сумата от 30 лв.; Платежно нареждане от ***** г. за сумата от 30 лв.; Платежно нареждане от ***** г. за сумата от 30 лв.; Платежно нареждане от ***** г. за сумата от 30 лв.; Платежно нареждане от ***** г. за сумата от 30 лв.; Платежно нареждане от ***** г. за сумата от 190 лв.; Платежно нареждане от ***** г. за сумата от 30 лв.; Платежно нареждане от ***** г. за сумата от 30 лв.;