Решение № 103 от 02.12.2021, Районен съд - Тетевен

РЕШЕНИЕ

№ 103 гр. Тетевен, 02.12.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ТЕТЕВЕН, I - СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Ани Б. Георгиева при участието на секретаря Виолета Й. Монова като разгледа докладваното от Ани Б. Георгиева Гражданско дело № 20214330100647 по описа за 2021 година

Производството по делото е образувано по повод предявен иск от С. М. П. от гр. Тетевен срещу „Профи Кредит България”ЕООД . В исковата молба се твърди ,че ищцата е страна п о Договор за потребителски кредит № 3032317588, подписан с ответното дружество „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, като съгласно договора същата трябва да върне на ответника сумата по кредита в размер на 2107.80 лева., при месечна вноска в размер на 58.55 при срок кредита от 36 месеца.Наред с това съгласно договора за потребителски кредит № 3032317588, ищцата следва да заплати възнаграждение за закупена допълнителна услуга в размер на 1056.96 лева, разпределени на 36 месечни вноски по 29.36 лева.По този начин общата сума, която ищцата следва да заплати е в размер на 3164,76 лева, разпределени на 36 месечни вноски по 87.91 лева. Ищеца счита , че клаузата от Договор за потребителски кредит № 3032317588, сключен между ния и ПРОФИ КРЕДИТ България ЕООД която предвижда заплащането на възнаграждение за закупена/ни допълнителна/ни услуга/ги в размер на 1056.96 лева е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, от ЗЗД и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.10, чл.11, чл.19 ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП. Твърди ,че за събиране от потребителя на такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, е регламентирана в разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК (нов - ДВ, бл.35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.). Законът не допускал кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита - чл.10а, ал.2 ЗПК. Допълнителните услуги по процесния договор за кредит, по своето естество, са част от възнаграждението за предоставения заем, като същите водят до заобикаляне ограничението на чл. 19, ал.4 от ЗПК, установяващ лимит на годишния процент на разходите и са в явно противоречие с разпоредбата на чл10а от ЗПК. Твърди ,че допълнителните услуги предвидени в Договора за кредит представляват по своята същност "такси за усвояване и управление на кредита". Услугите с възможност за отлагане/намаляване на вноски и за смяна на падежа по своята същност са дейности по управление на кредита. Твърди ,че улеснената процедура за получаване на допълнителни парични средства, реално, не е предоставяна допълнителна услуга, тъй като липсва конкретно задължение за кредитора, а отпускането на нови суми, съответно предоставянето на следващ кредит и условията по него, става по съгласие на страните.Така уговореният 1 допълнителен пакет от клаузи от Договор за потребителски кредит; които предвижда заплащането на възнаграждение в размер на 1056.96 лева бил нищожен като противоречащ на добрите нрави и неравноправен по смисъла на чл.143 от ЗЗП.позовава се на чл. 21, ал. 1 ЗПК съобразно който всяка клауза в договор за потребителски кредит; имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Предвидената клауза била и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като съшита е необосновано висока.

Твърди ,че в четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл било съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити. Твърди ,че посочения начин се заобикаля чл. 33, ал. 1 от ЗПК, тъй като с процесията клауза предвиждаща заплащането на допълнителни услуги в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително възнаграждение в размер близък до размера на отпуснатия кредит. По този начин, клаузите предвиждащи заплащането на допълнителни услуги били неравноправни по смисъла на чл.143,т.5 от ЗЗП, ,същите били необосновано високи. Твърди ,че с предвиждането за заплащане на допълнителни услуги в размер на 1056.96 лева се заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Позовава се на чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя , настоящи и бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В иска се твърди ,че е заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по допълнителните услуги се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014г. Твърди се ,че същевременно с посочването на по - нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означавало, че клаузата за допълнителни услуги е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО. Счита ,че е нарушена Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, транспонирана в българското законодателство с § 13 а т. 9 от ДР на ЗЗП. Съгласно чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. В Директива 93/13/ЕИО е регламентирано, че не се счита за индивидуално уговорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание, каквато е клаузата за заплащане на допълнителни услуги. В тази насока била и практиката на Съда на Европейския съюз- Решение по дело С-618/10, Решение по дело С415/11, и цитираната в него практика.Счита ,че е нарушен чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като разпоредбата сочела , че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит; като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.Годишният процент на разходите следвало да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителнага лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. В процесния договор била посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсвала ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. 1272.18 лева, поради неспазване на изискването на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК.Твърди ,че счита ,че клаузата от Договор за потребителски кредит № 3032317588, сключен между ищцата и ПРОФИ 2

КРЕДИТ България ЕООД която предвижда заплащането на възнаграждение за закупена/ни допълнителна/ни услуга/ги в размер на 1056.96 лева е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, от ЗЗД и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.10а, чл.11, чл.19 ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП и в тази връзка сумата която доверителната ми е заплатила за възнаграждение за закупена/ни допълнителна/ни услуга/ги в размер на 1056.96 лева на ответната страна, следва да и бъде върната на основание чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД, като получена без правно основание. Твърди ,че от извлечение по сметка към Договор за потребителски кредит № 3032317588, издадено от „Профи Кредит България“ ЕООД е видно, че ищцата е заплатила цялата сума по Договор за потребителски кредит № 3032317588, включително и сумата по закупена/ни допълнителна/ни услуга/ги в размер на 1056.96 лева.

Моли съдът въз основа на гореизложеното, да приеме, че клаузата от Договор за потребителски кредит № 3032317588, сключен между ищцата и „ПРОФИ КРЕДИТ“ България ЕООД, предвижда заплащането на възнаграждение за закупена/ни допълнителна/ни услуга/ги в размер на 1056.96 лева, е нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.10а, чл.11, чл. 19 ЗПК., какго и по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, чиято невалидност да бъде прогласена.На основание чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД, да осъди „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД да заплати на ищцата , сумата в размер на 1056.96 лева, недължимо платена по недействителна клауза за възнаграждение за пакет допълнителни услуги по договор за потребителски кредит № 3032317588, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда, до окончателното изплащане на сумата.Претендира разноски .

В законово установеният срок е постъпил отговор от ответника. Ответника счита ,че така предявения установителен иск за недопустим по следните съображения:Законът обвързвал допустимостта на установителния иск с наличието на правен интерес от предявяването му. В процесния казус ищецът нямал правен интерес да установява действителността на процесния договор за кредит с отделно предявен установителен иск, тъй като накърненото му материално право можело да бъде защитено с осъдителен такъв, какъвто е предявен в настоящото производство. Предявяването на установителен иск било допустимо, само ако лицето не можело да защити правото си чрез осъдителен или конститутивен иск, а видно от петитума на депозираната искова молба ищецът е предявил такъв осъдителен иск.С евентуалното уважаване на осъдителния иск ищецът ще постигнел правни последици, за които предпоставка не е наличието или липсата на уважаване на така предявения установителен иск.

Още повече, че кредитът бил изплатен от ищцовата страна и нямал правен интерес да установява недействителност на процесната клауза с оглед евентуално искане на бъдещи плащания или друго. Твърди ,че наличието на правен интерес по предявения установителен иск е процесуална предпоставка от категорията на абсолютните, т. к. обуславя правото на иск

С оглед на горното моли да се прекрати производството в тази му част като образувано по недопустим иск.Твърди ,че в депозираната искова молба били посочени множество неверни твърдения, множество неточности, множество бланкови абзаци, останали очевидно по грешка в исковата молба, които противоречат както на представените от смия ищец доказателства, така и съгласно предоставените с настоящия отговор такива.

Относно предявената в петитума на исковата молба претенция, че с допълнителните услуги, се целяло заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като възнаграждението за „допълнителни услуги“ следвало да бъде включено в изчисляването на годишния процент на разходите, като счита ,че ищецът е обосновал своите твърдения, че възнаграждението, дължимо на основание закупении допълнителни услуги, следвало да бъде включено в изчисляването на възнаграждението по договора за потребителски кредит. Тези твърдения на ищеца били изцяло неоснователни и същите противоречали на ЗПК. В обхвата на общите разходи по кредита, които следва да се отчетат при формирането на ГПР, попадат разходи за допълнителни услуги, но само в случаите, когато получаването на такива 3 допълнителни услуги е задължително условие за сключването на договора за кредит /по аргумент от § 1, т. 1 от ДР на ЗПК/, какъвто настоящият случай очевидно не е. Тоест дължимото по процесиите допълнителни услуги възнаграждение се дължало от кредитополучателя отделно и независимо от цената на самия кредит, при което не представлявало разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, респективно не следвало да се включва при изчисляването на ГПР.Допълните услуги по кредита са заявени като възможност, на базата на които кредитополучателят да се ползва с преференции, но не били задължително условие за отпускане на потребителския кредит, поради което същите не попадат под дефиницията на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Твърди се ,че възнаграждението за закупените допълнителни услуги не следвало да бъде включвано в изчисляването на ГПР, респективно и при изчисляване на възнаградителната лихва, която е част от този ГПР .Твърденията на ищцовата страна били и неоснователни и на чисто формално основание. Това е така, тъй като заобикалянето на закона според чл. 26, ал. 1 ЗЗД е отделно основание за нищожност. Твърди ,че за да има заобикаляне на закона страните трябва да съзнават това, да искат една цел, която законът им забранява и за постигане на тази цел използват друга сделка, която не е забранена. Допълнителна особеност на заобикалянето на закона било , че страните използват една или повече сделки, за да постигнат резултат. който не е характерен за тези сделки и който е недопустим от закона , който обективен елемент също не е налице в процесния случай. В процесния случай страните били постигнали съгласие за сключване на договор с включени допълнителни услуги, с което, по искане на ищеца. Кредиторът се задължавал да предостави на кредитополучателя определен набор от услуги, с които могат да се променят първоначално договорените падеж, размер на вноска и ежемесечно плащане на вноски, срещу възнаграждение за кредитора, за което задължение ищецът се е задължил да отговаря.