Решение № 4955 от 06.12.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4955 гр. Пловдив, 06.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Надежда Г. Славчева - Андонова при участието на секретаря Мартина Ат. Мишева като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева - Андонова Гражданско дело № 20225330109566 по описа за 2022 година

Предявените искове са с правно основание чл.55, ал.1, пр. първо ЗЗД.

В исковата молба от Х. Н. Х. против „Ай Ти Еф Груп” АД и в уточняваща молба от 28.07.2022г. се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит от 12.06.2018г., по силата на който била предоставена заемна сума в размер на 2500 лв.

Договорът бил потребителски по чл.9 ЗПК, както и бил недействителен на специалните основания по чл.22 ЗПК – на основание чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК. Договорената възнаградителна лихва била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави. В случая лихвата надвишавала както двукратния, така и трикратния размер на законната лихва. В нарушение на т.10 не бил посочен начин на начисляване на ГПР, липсвала яснота как е формиран същият, респ. общо дължимата сума по него. Определената в договора неустойка представлявала „скрито оскъпяване“ по кредита, тъй като ако била добавена към общата сума за плащане, потребителят щял да установи, че ГПР надвишава 50 %. С това се допускало нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК. Неустойката била нищожна, като уговорена в нарушение на добрите нрави и прекомерност. Била недействителна и на допълнително основание по чл.21, ал.1 ЗПК, противоречала и на материалния закон – чл.71 ЗЗД, чл.33 ЗПК. Поради това е направено искане за осъждане на ответното дружество за заплащане на заплатените суми за неустойка в размер на 50 лв. и възнаградителна лихва в размер на 50 лв., като платени при начална липса на основание, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното им изплащане. Претендирани са разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, със становище за 1 недопустимост на предявения иск, на основание чл.126 ГПК. Не се спори, че между страните е сключен договор за кредит № *** на дата 12.06.2018г., по силата на който бил отпуснат заем от 2500 лв. Оспорва се сключеният договор да е нищожен. В договора бил изрично установен ГПР – 41 %, както и условията за прилагането му. Не била налице законова норма, която да определя, че възнаградителната лихва не трябва да надхвърля трикратния размер на законната лихва. Клаузата за неустойката не била нищожна. Неоснователно било твърдението, че тя следва да се кумулира към възнаградителната лихва. Тя представлявала адекватно обезщетение за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да предостави обезпечение по договора за кредит. Тя била компенсаторна неустойка за неизпълнение на договорно задължение. Чл.71 ЗЗД бил диспозитивна норма, даваща възможност за предприемане на действия по предсрочна изискуемост на дадено вземане.

Направено е искане за прекратяване на делото, респ. за отхвърляне на предявените искове.

Претендирани са разноски.

Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

По делото е представен договор за потребителски кредит „Гет Кеш“ № *** от 12.06.2018г., сключен между „Ай Ти Еф Груп” АД и Х. Н. Х., както и погасителен план към договора за потребителски кредит. Представени са Общи условия на дружеството, приложими към договори за потребителски кредити, както и разписка за получаване в брой на сума по заема съгласно договора за потребителски кредит.

По делото е прието заключение на изготвената съдебно-техническа експертиза, според което основната страница от информационната система на ответното дружество представлява цялостно досие на съответния кредит, в случая № ***, в което са записани всички налични данни за заявката за кредит, самия кредит, лични данни на потребителя, вноски по кредита и др.

Приети са също основно и допълнително заключение на изготвената съдебно-счетоводна експертиза, според които с общо платената сума по договора за потребителски кредит № *** от 12.06.2018г. са погасени 778.85 лв. главница, 290.93 лв. договорна лихва, 18.22 лв. лихва за забава. Отразената в СТЕ сума от 1 387.13 лв. е сума, която „Ай Ти Еф Груп” АД е осъдено да заплати на Х. Х. по договор № ***, като част от сумата от 360 лв. е заплатена на *** с платежно нареждане от 04.05.2022г., а остатъкът от сумата е погасен чрез прихващане срещу дължими от Х. Х. суми, с изпращане на електронно писмо до адв.К. от 27.04.2022г.

След прихващането остава задължение на Х. Х. по договор № *** в размер на 1 368.10 лв.

При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

Не се спори между страните, установява се и от представените писмени доказателства, че между тях е бил сключен договор за потребителски кредит „Гет Кеш“ № *** на 12.06.2018г., по силата на който кредитодателят предоставя на кредитополучателя потребителски кредит под формата на кредитна линия с максимално разрешен лимит. В рамките на срока на договора кредитополучателят може, съгласно Общите условия и договора, многократно да 2 усвоява суми по кредита /“Траншове по кредита“/ до максимално разрешения лимит, като необходимо условие за усвояване на следващ транш по кредита е кредитополучателят да е погасил изцяло всички свои задължения по усвоен предходен транш по кредита. Няма спор, че на дата 13.06.2018г. страните са сключили анекс към договор за потребителски кредит „Гет Кеш“ № *** по транш с пореден номер ***, по силата на който кредитодателят е предоставил нов транш на кредитополучателя при следните параметри – сума от 2500 лв., със срок на погасяване 9 седмици, размер на погасителната вноска – 327.35 лв., при ГПР:

49.65 %. Предвидена е неустойка за непредоставяне на обезпечение съгласно т.6.6 от договора за кредит: 2 517.12 лв. за целия срок на погасяване на транша по кредита.

Няма спор, установява се и от представената по делото разписка, че заемната сума в размер на 2500 лв. е получена в брой от Х. Х., на дата 13.06.2018г.

В исковата молба се твърди недействителност на договора на основание чл.22 ЗПК. В процесния случай твърденията за недействителност на договора на основание чл. 22, вр. чл.

11, ал. 1, т.9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани в светлината на процентната стойност на ГПР, разписана в договора, доколкото са неразривно свързани. Разпоредбата на чл. 6.1 от договора възлага в тежест за заемателя да осигури в срок до края на следващия ден, считано от деня на предоставяне на сумата по кредита, обезпечение чрез поръчителство на две физически лица - поръчители или банкова гаранция в размер на 2 946.15 лв. със срок на валидност 30 дни след крайния срок на погасяване на всички задължения по договора.

Прочитът на съдържанието на клаузите от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора (което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка). Изискванията, които клаузата на чл. 6.3 и чл. 6.4 и чл. 6.5 от договора въвеждат за потребителя, са на практика неосъществими за него. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция или поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава като „неустойка“.

Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор разсрочва вземането за неустойка при липса на обезпечение като при формирането на всяка анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума за неустойка. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното съдът счита, че вземането за неустойка на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв 3 вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест в ГПР следва да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 65 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече - както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва изначално да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Включена към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за кредитора. Така, както е уговорена, тя е предназначена единствено да санкционира потребителя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на предоставената сума. Видно е, че такава уговорка изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, тъй като нарушава принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя. Предвид гореизложеното, то следва да се акцентира върху факта, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора, съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР и неясната методика на формирането му, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, което следва да се окачестви като нелоялна и по – специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост. Недействителността на договора произтича и от нищожността на клаузата за възнаградителна лихва, тъй като в съдебната практика се приема, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителната лихва е действително, е, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава, за обезпечени – два пъти. В настоящия случай договорената между страните лихва - в размер на 41 % годишно, както и годишен процент на разходите от 49,65 %, надхвърлят законната, което представлява нарушение на добрите нрави, тъй като надхвърлят трикратния размер на законната лихва, като същевременно предвиждат и повече от едно възнаграждение при ползване на финансовия ресурс. Клаузата на договора, установяваща размера на договорната лихва, накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което се явява нищожна. Следователно договорът е недействителен на 4 основание чл.22, във връзка с чл. 11, ал. 1, т.9 и т. 10 ЗПК.