Решение № 38 от 25.02.2026, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 38 гр. Пловдив, 25.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Галина Гр. Арнаудова

Членове:

Мария П. Петрова

Румяна Ив. Панайотова-Станчева при участието на секретаря Стефка Огн. Тошева като разгледа докладваното от Мария П. Петрова Въззивно гражданско дело № 20255000500633 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С Решение №396 от 26.09.2025г., постановено по гр.дело №137/2025г. по описа на Окръжен съд-П., е отхвърлен предявения от Н. Н. А. с ЕГН:********** и адрес за призоваване: З.-гр. П. против Върховен касационен съд иск по чл.2в,ал.1,т.2 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение в размер на 30000лв. за причинените му поради нарушение на правото на Европейския съюз неимуществени вреди от постановеното Определение №50690/29.09.2022г. на ВКС по гр.дело №4355/2021г., IVг.о., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 18.02.2025г., до окончателното изплащане на сумата, и Н. Н. А. с ЕГН:********** и адрес за призоваване: З.-гр. П. е осъден да заплати на Върховен касационен съд сумата от 150лв. – разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение, на основание чл.10,ал.4 от ЗОДОВ.

1

Недоволен от така постановеното решение е останал жалбоподателят Н.

Н. А., който чрез преупълномощената адв.Т. Ж. го обжалва с подробни доводи за неправилност като постановено в нарушение на процесуалния и материалния закон и поради необоснованост, и претендира за отмяната му и решаване на спора по същество, евентуално, в случай, че се счете то да е постановено при съществени процесуални нарушения, претендира за връщане на делото за разглеждане от друг състав. Заявено е искане за присъждане на разноски.

Въззиваемата страна Върховен касационен съд е подала чрез пълномощника З. С. писмен отговор на въззивната жалба с развити в него конкретни доводи за неоснователност на същата и искане за потвърждаване на решението и за присъждане на разноски за двете съдебни инстанции, а именно юрисконсултско възнаграждение.

Контролиращата страна Апелативна прокуратура-Пловдив поддържа становище за неоснователност на въззивната жалба.

Съдът, след преценка на събраните в хода на производството доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното:

С подадената уточнена искова молба ищецът Н. А. твърди с Определение №50690/29.09.2022г. по гр.дело №4355/2021г. на ВКС, с което не е допуснато до касационно обжалване въззивното решение по в.гр.дело №7175/2020г. на СГС, с което е потвърдено решението по гр.дело №7513/2016г. на СРС за отхвърляне на предявените от него против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ искове по чл.71,ал.1,т.1 и т.2 от Закона за защита от дискриминация за установяване на извършено нарушение по чл.4 от закона, изразяващо се в дискриминация чрез неравно третиране по признак „лично положение“ поради липса на навес в з. в гр.П., където изтърпява наказание „доживотен затвор“, за защита при лошо време при престой на открито, и осъждане на дирекцията да преустанови нарушението, да е нарушено правото на Европейския съюз чрез нарушение на чл.14 от ЕКЗПЧ, чл.20 и чл.21 от ХОПЕС, установяващи равно третиране на всички лица и забрана за дискриминация, вследствие приетото, че лицата, изтърпяващи едно и също наказание в различни пенитенциарни заведения на територията на РБългария не се намират при „сравними сходни обстоятелства“, а при такива ищецът се 2 намира единствено с лицата, изтърпяващи същото наказание в същия затвор.

Поддържа да е налице дискриминация, доколкото ответникът е възприел формален подход при запознаване с изложението на основанията за допускане на касационно обжалване и с недопускането на такова е засегнал неговите права и го е дискриминирал по признак „лично положение“, с което му е причинил неимуществени вреди, изразяващи се в болка, страдание, унижение, непосилно отношение, изтезание, малоценност, главоболие, безсъние и чувство за отхвърляне от правосъдната система, за чието обезщетяване претендира чрез присъждане на сумата от 30000лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба.

Предявеният иск е с правно основание чл.2в,ал.1 от ЗОДОВ.

С отговора на исковата молба ответникът възразява по допустимостта на предявения иск, поради това, че посредством предявяването му се цели пререшаване на приключило с влязъл в сила съдебен акт спор. Оспорил е основателността на предявения иск. Поддържа да не е налице причинноследствена връзка между постановения съдебен акт и твърдените от ищеца негативни преживявания. Счита, че с този съдебен акт съдът е обсъдил изложението на касатора и съдържащите се в него оплаквания срещу въззивното решение, като не е длъжен служебно да установи наличието на сега наведеното от ищеца основание за допускане на касационно обжалване, тъй като мотивирането на предпоставките от състава му е в задължение изцяло на касатора. Оспорва да е допуснато нарушение на правото на ЕС, тъй като с постановеното определение ВКС е действал в рамките на правомощията си по чл.280,ал.1, чл.284,ал.3,т.1 и чл.288 от ГПК и въобще не е обсъждал по същество дали е налице дискриминация или не спрямо ищеца, каквото обсъждане би било извършено единствено, ако беше допуснато касационно обжалване, което не е сторено. Счита, че обжалваното пред ВКС въззивно решение на СГС е постановено в пълно съответствие с трайната съдебна практика на ВКС относно наличието на „сравними сходни обстоятелства“, преценявани между ищеца и лица в идентично лично положение, като при разлика в третирането, основаваща се на обективни обстоятелства, различни от защитените признаци на чл.4,ал.1 от ЗЗДискр., не е налице дискриминация. Навежда, че за посочените от ищеца оплаквания не се сочи конкретно приложимо право на ЕС – конкретна норма на общностното 3 право, уреждаща отношения във връзка с предявения иск, която да е нарушена. Оспорва размера на претендираното обезщетение като прекомерно.

С първоинстанционното решение предявеният иск е приет за допустим като насочен срещу процесуално легитимирано лице, основаващ се на твърдени от ищеца обстоятелства по смисъла на чл.2в от ЗОДОВ и предявен пред компетентния, съгласно чл.2в,ал.1,т.2 от ЗОДОВ във връзка с чл.104,т.4 от ГПК, да го разгледа съд. По същество е прието, че процесното определение е съобразено с т.1 на Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. по тълк.дело №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, поради липса на формулиран въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение, доколкото такъв не се съдържа в подадената от ищеца касационна жалба. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, ВКС е прилагал норми от вътрешното право – чл.280 и сл. от ГПК, а не от правото на ЕС, поради което ХОПЕС не се прилага, съгласно чл.51 от Хартата. Твърдението за нарушение на ЕКПЧОС е извън приложното поле на чл.2в от ЗОДОВ, тъй като Конвенцията не е част от правото на ЕС. Предмет на спора е посоченото от ищеца противоправно поведение – определение на ВКС, а не и изследваното по същество с произнесените решения твърдяно дискриминационно третиране на ищеца по признак „лично положение“, изразяващо се в липса на навес в з. в гр.П., доколкото недопускането на касационно обжалване не е равнозначно на потвърждаване на решението на въззивната инстанция. Прието е от събраните гласни доказателства да не се установява търпените от ищеца болки и страдания като негативни преживявания да са в причинно-следствена връзка с процесното определение.

Настоящата инстанция, с оглед служебните си правомощия по чл.269 от ГПК, намира обжалваното първоинстанционно решение за валидно и допустимо.

Твърдяното от жалбоподателя съществено процесуално нарушение, изразяващо се в липса на мотиви защо не следва да се ценят свидетелските показания, само по себе си не представлява порок на първоинстанционното решение, който да налага връщане на делото за ново разглеждане от друг състав, както се претендира. Въззивната инстанция има правомощие да върне делото за ново разглеждане само при нищожност и недопустимост на съдебното решение, но не и при неправилност на същото, при каквато е 4 длъжна сама да разреши спора по същество, съгласно чл.270,ал.1 и ал.3 и чл.271,ал.1 от ГПК. Събирането и преценката на доказателствата касаят изясняването на фактическата страна на спора и правилното му решаване, поради което имат отношение именно към правилността на решението.

Въззивната инстанция, макар и да действа в условията на ограничен въззив, според чл.269,изр.2 от ГПК, е също такава по същество на спора, поради което при оплаквания относно фактическата установеност, каквито са изложените в случая, дължи самостоятелна преценка на събраните доказателства и формиране и излагане на самостоятелни мотиви относно нея.

Видно е от приложеното гр.дело №7513/2016г. по описа на Софийски районен съд, че с постановеното по него Решение №72393 от 14.04.2020г. са отхвърлени предявените от Н. Н. А. против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ искове по чл.71,ал.1,т.1 и т.2 във връзка с чл.4 от Закона за защита от дискриминация за установяване на извършено нарушение, изразяващо се в дискриминация чрез неравно третиране по лично положение, изразяващо се в липса на навес на з. в П. за защита при лошо време при престой на открито, и за осъждане на Дирекцията да преустанови това нарушение. Прието е фактът, че в з. в гр.П. няма изграден навес за предпазване от дъжд при престой на открито да не свидетелства за дискриминационно отношение на основа лично положение/качество, тъй като разликата в сградите на затворите и липсата на построен навес не е противоправен резултат, не накърнява права на затворника и е в нормативните рамки, като по-неблагоприятното третиране на лишените от свобода в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпяват наказанието си не е сред предвидените от чл.4,ал.1 от ЗЗДискр или в друг закон признаци и не представлява дискриминация по признак лично или обществено положение, за да се обоснове наличието на каквато по някой от тях трябва и да се направи сравнение между ищеца и други лица, които са в същото или сходно положение, а в случая всички лишени от свобода в з. в гр.П. са поставени при едни и същи условия, тъй като липсата на навес на сградата на з. е за всички лишени от свобода, независимо при какъв режим изтърпяват наложените им наказания, личното им обществено или имуществено състояние. Така постановеното първоинстанционно решение е потвърдено с Решение №264985 от 23.07.2021г. по в.гр.дело №7175/2020г. на СГС по идентични съображения, като е прието, че по-неблагоприятното третиране на лишени от 5 свобода в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпяват наказанието си не е сред предвидените в чл.4,ал.1 от ЗЗДискр или друг закон признаци, поради което не представлява дискриминация по признак лично /при установяване във всеки конкретен случай на обективен, същностен за личността белег, позволяващ да бъде прилаган еднакво/ или обществено положение. Прието е и, че, за да е налице дискриминация, по някой от тези признаци, следва да се направи сравнение между начина, по който ищеца е третиран, и начина на третиране на други лица, които са в същото или сходно положение. Когато, обаче, разликата се основава на обективни обстоятелства, които са различни от защитените признаци, не е налице дискриминация. В случая всеки затвор осигурява различни условия на осъдените в зависимост от различни обективни обстоятелства – местоположение в страната, обуславящо и разлика в климатичните условия; различна архитектура на сградите, строени в различни периоди, различен брой обитатели и други, поради което не може да се приеме, че изтърпяващите наказание в даден затвор лица се намират при „сравними сходни обстоятелства“ с изтърпяващите наказание в друг затвор и следва сравнението да бъде единствено с лицата, изтърпяващи същото наказание в същия затвор, като липсата на навес в з. в гр.П. засяга всички тях и ищецът не е третиран по-неблагоприятно от останалите лишени от свобода.