Решение № 5208 от 19.09.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5208 гр. София, 19.09.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Станимира Иванова

Членове:

Райна Мартинова

Петър Милев при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от Петър Милев Въззивно гражданско дело № 20231100504642 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С решение № 1317 от 30.01.2023г. по гр.д. № 26812/2022г. на Софийски районен съд, 82 състав, ответникът К. М. А., ЕГН **********, е осъден да заплати на В. В. П., ЕГН **********, на основание чл.55, ал.1, предл. 3 от ЗЗД сумата от 2710,73 лева, ведно със законната лихва върху сумите от 11.07.2019 г. до окончателното плащане , представляваща принудително събрани суми по изп. дело № 20158490401689 на ЧСИ А.П. и получени на отпаднало правно основание, като искът е отхвърлен за сумата над 2710,73 лева до пълния претендиран размер от 7995,51 лева. Със същото решение К. М. А., ЕГН **********, е осъден да заплати на В. В. П., ЕГН **********, на основание чл.59, ал.1 от ЗЗД сумата от 545,50 лева, ведно със законната лихва върху сумите от 11.07.2019 г. до окончателното плащане, с която ответникът се е обогатил, спестявайки си разноски по изп. дело № 20158490401689 на ЧСИ А.П., което е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, като искът е отхвърлен за сумата над 545,50 лева до пълния претендиран размер от 1608,99 лева.

Подадена е въззивна жалба от ответника К. М. А., с която обжалва съдебното решение в частта, с която е осъден да заплати на основание чл.55, ал.1, предл. 3 от ЗЗД сумата от 2710,73 лева и на основание чл.59, ал.1 от ЗЗД сумата от 545,50 лева. Счита, че в тези части решението е недопустимо, тъй като съдът изследвал период от време, който не бил спорен между страните.

1

Ищецът твърдял, че последното валидно изпълнително действие по и.д. № 4024/2000г. било извършено на 09.11.2006г., като по делото не били наведени твърдения, че преди тази дата са настъпили предпоставките на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК и съответно погасяване на вземането по давност. Въпреки това, съдът разгледал период преди 09.11.2006г., за който нямало възражения от ищеца и изводите му били основани на невъведени в процеса обстоятелства. По същество въззивникът счита, че решението е неправилно, тъй като погрешно били приложени сроковете за настъпване на перемпция и за погасяване на вземанията по давност. Освен това, съдът неправилно не приел, че давността не тече докато трае изпълнителния процес. Наведени са оплаквания, че в процесния случай вземанията се погасяват с изтичането на петгодишен давностен срок, като в тази връзка се твърди, че изпълнителният лист е издаден въз основа на съдебно решение по чл.237, б. „а“ от ГПК /отм./, а не както приела първата инстанция – въз основа на несъдебно изпълнително основание. Позовал се е на съдебна практика, съгласно която давност за вземането не тече докато е налице висящо изпълнително дело до постановяване на ТР № 2/26.06.2015г. по т.д. № 2/2013г. на ВКС. Въззивникът не е съгласен и с извода на районния съд, че и.д. № 4024/2000г. е било перемирано преди 09.11.2006г., както и че вземанията са били погасени по давност преди тази дата. В тази връзка са посочени предприетите изпълнителни действия, които според въззивника прекъсват както давността, така и срока по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК. Счита, че от съставените от съдебния изпълнител протоколи, в които е удостоверено, че длъжникът ще погасява доброволно дълга си, се установявало признание на дълга, което отново прекъсва давността, като същото се отнасяло и за самите искания на взискателя с посочени изпълнителни способи. Изпълнителното дело не било прекратено по силата на закона на 24.03.2003г., като това било видно от мотивите на определение № 347 от 15.11.2010г. на ОС – Бургас, в които се сочело, че към 16.06.2010г. са извършвани редица изпълнителни действия по и.д. № 540/2010г. по описа на ЧСИ Е.Д.. Към момента на получаване на сумите съществувало основание за предприемане на изпълнителни действия, поради което не подлежали на възстановяване по реда на чл.55, ал.1 от ЗЗД. Не се установило с категоричност още, че постъпилата в полза на взискателя сума е в размер на 2710,13 лева. Установило се също, че сумата в размер на 545,50 лева не е постъпила в патримониума на взискателя по изпълнителното дело, поради което липсвало обогатяване за сметка на длъжника. Моли решението да бъде отменено в обжалваната част, а предявените искове – отхвърлени. Претендира и разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемият В. В. П. е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва нейната основателност. Счита, че решението е допустимо в обжалваната част. Посочил е, че съдът е бил сезиран с искове за заплащане на парични суми с твърдения, че същите тези суми са били събрани от ищеца след изтичане на срока по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК и след изтичането на тригодишния давностен срок, като в тежест на ответника 2 било да докаже наличието на основания, водещи до спиране или прекъсване на давностния срок. Правилно районният съд анализирал всички събрани доказателства и достигнал до извод, че след погасяване на вземането по давност ответникът неоснователно е получил парични суми по проведеното изпълнително производство. В нито един момент съдът не се произнесъл извън предмета на делото или по ненадлежно въведени твърдения на страните.

При възражение за давност по делото се въвеждал самият факт на погасяване на вземането, като негов елемент съставлявало изтичането на период от време, а не самите дати, между които е течал срокът. По делото се доказало, че се е осъществил твърденият от ищеца факт – изтичането на погасителната давност, поради което не можело да се сподели тезата, че решението е недопустимо, ако съдът е приел, че срокът е изтекъл преди датата, посочена в исковата молба. Неоснователно било и оплакването, че приложила била петгодишната погасителна давност, тъй като по делото не били ангажирани никакви доказателства, че изпълнителният лист е издаден въз основа на влязло в сила решение. Приложим бил краткият срок, тъй като изпълнителния лист е издаден въз основа на несъдебно изпълнително основание – запис на заповед.

Правилно съдът приел също, че изпълнителното производство се е прекратило по силата на закона на 24.03.2002г. Съгласно ТР № 2/2013г. на ВКС новата погасителна давност започвала да тече от датата, на което е поискано или извършено последното валидно изпълнително действие. В случая последното изпълнително действие било извършено на 24.03.2000г. и давността е изтекла на 24.03.2003г. Моли решението да бъде потвърдено в обжалваните части.

Претендира и разноски.

Решението на районния съд не е обжалвано в частта, с която искът по чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД е отхвърлен за сумата над 2710,73 лева до пълния претендиран размер от 7995,51 лева, както и в частта, с която искът по чл.59, ал.1 от ЗЗД е отхвърлен за сумата над 545,50 лева до пълния претендиран размер от 1608,99 лева, поради което в тези части същото е влязло в сила и не подлежи на въззивна проверка за допустимост и правилност.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените доводи на страните, приема от фактическа и правна страна следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба с вх. № 201863/11.07.2019г. на ищеца В. В. П., с която е предявил срещу ответника К.

М. А. обективно съединени осъдителни искове по чл.55, ал.1 и чл.59, ал.1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 7995,51 лева, представляваща принудително събрани суми по изп. дело № 20158490401689 по описа на ЧСИ А.П., рег. № 849 на КЧСИ, като получени на отпаднало правно основание, както и сумата от 1608,99 лева, с която ответникът се е обогатил, спестявайки си разноски по същото изпълнително дело, ведно със законната лихва върху сумите от 11.07.2019 г. до окончателното плащане.

Ищецът твърди, че срещу него е образувано изпълнително дело № 3

1689/2015г. по описа на ЧСИ А.П. въз основа на изпълнителен лист от 28.12.1999г., издаден по гр.дело № 4079/1999г. по описа на СРС, 67 състав. С този изпълнителен лист ищецът бил осъден да заплати на ответника сумата от 29 232,87 лева, представляваща главница по запис на заповед, сумата от 7867,43 лева, представляваща мораторна лихва и сумата от 742 лева разноски по делото. От удостоверение с изх. № 6352/04.07.2019г. на ЧСИ А.П. било видно, че в следствие на наложен запор върху банковата сметка на ищеца са били събрани в общ размер на 17 180,23 лева, като от тях 7995,51 лева били преведени на взискателя К. А., а 1608,99 лева били задържани от съдебния изпълнител за такси и разноски по изпълнението. Счита, че тези суми са събрани в хода на изпълнително дело № 1689/2015г. по описа на ЧСИ А.П. на отпаднало основание. Изложени са твърдения, че първоначално срещу ищеца и въз основа на същия изпълнителен лист е било образувано изпълнително дело № 4024/2000г. по описа на ДСИ към СРС, по което последното валидно изпълнително действие било извършено на 09.11.2006г., когато взискателятответник поискал извършването на последващи валидни изпълнителни действия. След тази дата и в течение на повече от две години не били извършвани никакви валидни изпълнителни действия, поради което на 09.11.2008г. изпълнителното дело се прекратило по силата на закона на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК. От 09.11.2006г. започнала да тече тригодишна погасителна давност, която изтекла на 09.11.2009г. Относно момента, от който започва да тече погасителната давност, ищецът се е позовал на постановките на ТР № 2/2013г. на ВКС – т.е. от момента, в който е предприето последното изпълнително действие. По въпроса относно приложимата давност – петгодишна или тригодишна, се е позовал на съдебна практика, съгласно която в случая вземанията се погасят за три години, тъй като изпълнителният лист е издаден въз основа на несъдебно изпълнително основание – запис на заповед. Всички изпълнителни действия, предприети след прекратяване на делото, били недопустими и не произвеждали правно действие. Допълнил е, че по искане на взискателя изпълнителното производство е било прехвърляно за продължаване на изпълнителните действия при ЧСИ Н.М., ЧСИ Е.Д. и ЧСИ А.П., както и че от трудовото му възнаграждение за правени удръжки по наложен запор, но всички тези действия не прекъсвали давността, защото били извършени по прекратено дело. Независимо че вземането по изпълнителния лист било погасено по давност, било образувано и процесното изпълнително дело № 1689/2015г. по описа на ЧСИ А.П.а и бил наложен запор върху трудовото му възнаграждение.

Това изпълнително дело било образувано при отпаднало основание и всички действия по него били незаконосъобразни. Счита, че сумата от 7995,51 лева, преведена на взискателя в рамките на изпълнително дело № 1689/2015г. по описа на ЧСИ А.П., е получена от него на отпаднало основание, тъй като удържана от длъжника след погасяване по давност на вземането по изпълнителния лист. Със сумата от 1608,99 лева ответникът се обогатил, като си спестил разноски по изпълнителното дело, а предвид погасяване на правото 4 на принудително изпълнение на вземането преди образуване на това дело тези разноски не следва да са за сметка на длъжника.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът К. М. А. е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове като неоснователни.

Посочил е, че вземането по изпълнителния лист произтича от запис на заповед, което се погасява с изтичането на давностен срок от три години.

Въпреки това, давността е била прекъсната с подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение, която е влязла в сила, След влизането на заповедта за изпълнение в сила, бил приложим петгодишния давностен срок на основание чл.117, ал.2 от ЗЗД. В хода на образуваното въз основа на процесния изпълнителен лист изпълнително дело № 4024/2000г. били извършвани редица изпълнителни действия, като неправилно ищецът твърдял, че последното такова е от 09.11.2006г. Счита, че не са настъпили последиците на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, предвид исканията на взискателя за извършване на изпълнителни действия. Допълнил е, че давност не тече докато трае изпълнителният процес, като освен това се е позовал на съдебна практика, съгласно която искането на взискателя за предприемане на изпълнително действие прекъсва давността. Сочи, че по и.д. № 4024/2000 г. по описа на ДСИ при СРС, 2 отделение, 9 участък на 17.07.2008 г. е съставен протокол, с който длъжникът е признал недвусмислено задължението. Взискателят поискал продължаването на изпълнителното дело при ЧСИ Н.М., рег. № 841, при когото било образувано ново такова - № 2122/2009г., по което били приложени изпълнителни способи. Впоследствие делото отново било изпратено за продължаване на действията при ЧСИ Е.Д., рег. № 751, където се образувало дело № 540/2010г. Срещу образуването на това дело възразил длъжникът и подал жалба, по която ОС – Бургас констатирал, че към 16.06.2010 г. не са настъпили последиците на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. В хода на изпълнителното производство при ЧСИ Е.Д. били извършени редица изпълнителни действия, като такива били извършвани и по и.д. № 1689/2015г. по описа на ЧСИ А.П., рег. № 849. Това обосновавало липсата както на предпоставките по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, така и на предпоставките за погасяване на вземането по давност. Оспорва сумата от 7995,51 лева да е събрана на отпаднало основание, доколкото не е изтекъл погасителния давностен срок. Не се установявало сумата от 1608,99 лева да представлява разноски по изпълнителното дело.