Решение № 3330 от 28.06.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3330 гр. Пловдив, 28.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Весела П. Кърпачева при участието на секретаря Таня Г. Ангелова като разгледа докладваното от Весела П. Кърпачева Гражданско дело № 20255330114758 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от И. З. К., чрез адв. Р., против „Макроадванс“ АД, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 543,80 евро (с левова равностойност 1063,58 лева) – недължимо платена по договор за потребителски кредит № **** от****г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – *** г. до окончателното изплащане на вземането.

В исковата молба се излагат съображения, че между страните е сключен договор за паричен заем № **** г. със заемна сума от 1550 лева, при ГПР 49.65%, ГЛП 41%.

Съобразно чл. 10, ал.1 от договора ищецът дължал неустойка - в размер на 12,09 лева плюс 0.260 % от усвоения размер на кредита за първия ден на забава и 0.260 % от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който не е обезпечен, в случай, че не представи обезпечение – поръчител в тридневен срок от сключване на договора, отговарящ на изискванията на чл. 20, ал. 2. По договора ищцата била заплатила сума в общ размер от 2613,58 лева. В исковата молба се излагат съображения, че договорът за кредит е недействителен, доколкото е сключен в противоречие с разпоредбите на чл.

11, ал.1, т.10 ЗПК. Посоченият в договора размер на ГПР не отговарял на действителния такъв, тъй като в него неправилно не бил включен разходът за неустойка, доколкото същата представлявала сигурна печалба за кредитора. На основание чл. 23 ЗПК при недействителност на договора ищцата дължала плащане единствено на главницата по кредита, поради което всичко, платено над главницата подлежало на връщане. Предвид изложеното предявява исковата претенция.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „Макроадванс“ АД, с който признава исковата претенция по основание, но оспорва претендирания размер. Твърди, че задължението е погасено предсрочно, като ищцата платила на ответното дружество сумата в размер 1159,40 евро/ 2267,58 лева, поради което на възстановяване подлежала сумата в размер на 366,89 евро/ 717,58 лева. Моли за отхвърляне на иска за разликата над призната дължима сума от 366,89 евро (с 1 левова равностойност 717,58 лева) до пълния претендиран размер. Счита, че дружеството не е дало повод за завеждане на иска, поради което моли при постановяване на крайния си съдебен акт, съдът да възложи разноските изцяло в тежест на ищеца съгласно чл.78, ал.2 ГПК. Релевира възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на ищеца и моли същото да бъде в минимален размер. В случай, че се претендират разноски по чл. 38 ЗАдв. моли да се има предвид, че такива се присъждат в размер по преценка на съда, а не по представен списък на разноски.

С молба вх. № ***** г. ищецът признава получаването на сумата от 366,89 евро от ответника, заплатена в хода на делото и моли за постановяване на решение съобразно заявеното признание от ответника. Оттегля частично исковата претенция за разликата от 366,89 евро до пълния предявен размер. С протоколно определение на съда от **** г. прекратено частично производството по настоящото дело по предявения иск за разликата от 366,89 евро до пълния предявен размер от 543,80 евро.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Съдът е сезиран с осъдителен иск по реда на чл.55, ал.1 ЗЗД. чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание. За неговата основателност следва да са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил процесната сума на ответното дружество по процесния договор за кредит, който да е недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащанията са осъществени на валидно основание, т.е. че процесния договор за кредит е действителен.

С оглед заетата от ответното дружество процесуална позиция и заявено признание на исковата претенция на ищеца, съдът приема за безспорно установени правнорелевантните обстоятелства по делото. Поради това са налице всички обстоятелства за уважаване на иска. Ответникът обаче е заплатил на ищцата исковата сума от 366,89 евро, видно от преводно нареждане от **** г. (л.60 от делото), което се признава в изрична молба от ***г. Това обстоятелство, доколкото е настъпило в хода на делото следва да се съобрази от съда с оглед нормата от 235, ал.3 ГПК. Затова и предявеният иск следва да се отхвърли поради плащане в хода на процеса.

Спорен остава въпроса за разноските.

По отношение на разноските:

При отхвърляне на исковете поради плащане в хода на процеса, при констатирана дължимост на платените суми, право на разноски има ищецът. Така изрично определение № *** от ****г. по ч.пр. д. № ******г. на ВКС, определение № **** г., ч. гр. дело №*** по описа за *** г. на ВКС, IV г.о., определение № *** от *** г. по ч.пр. д. № 2****г. на ВКС.

Ответникът от своя страна, счита, че в случая приложение намира нормата на чл.78, ал.2 ГПК и моли да не му се възлагат в тежест разноски, а ищецът да бъде осъден да заплати сторените от него разходи в процеса.

Съдът намира, че в случая не е приложима разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК, съгласно която ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца. За да може ответникът да се екскулпира от отговорността за разноски, следва двете посочени предпоставки да са налице в своята кумулативна даденост. В случая, макар и ответникът да признава правопораждащите факти, той с поведението си е дал повод за завеждане на делото, доколкото изпълнението е след завеждане на делото. В този смисъл е практиката на ВКС – определение №**** г., постановено по ч.гр.д. № **** по описа за **** г., ВКС, III г.о. По общо правило разноските се дължат от страната, която с поведението си е причинила възникването на правния спор, като задължението за заплащане на 2 направените по делото разноски е задължение за заплащане на понесените от съответната страна вреди и в духа на закона се присъждат разноски в полза на ищеца и в случаите при отхвърляне на иска, когато след предявяването му, ответникът доброволно е изпълнил задължението си, изцяло или отчасти – върнал е дадените му в заем пари – така Тълкувателно решение № 119/01.12.1956 г. по гр.д. № 112/1956 г. на ОСГК на ВС.

Поради това в полза на ищцата следва да се присъдят разноски за внесена ДТ в размер на 25,57 евро. Процесуалният представител на ищцовата страна претендира адвокатско възнаграждение от 245,42 евро с ДДС. Ответникът е релевирал възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар. Съдът намира същото за основателно.

Съгласно разясненията, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16, установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Тези постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C- 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

В духа на така цитираните задължителни за националните съдилища постановки, съдът намира, че следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 60 евро с ДДС в полза на процесуалния представител на ищеца. Посоченият размер е справедлив с оглед фактическата обстановка по делото. Предявен е един осъдителен по реда на чл.55, ал.1 ЗЗД, който е признат от ответника и е заплатена исковата сума, проведено е едно съдебно заседание, събраният доказателствен материал не е с голям обем и фактическа сложност. Ето защо, в полза на адв. Р. Р. следва да се присъди възнаграждение от 60 евро с ДДС.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ предявения от И. З. К., ЕГН:**********, адрес: гр. П., бул. „Б.“ № *, вх.*, ет.*, ап.*, против „Макроадванс“ АД, ЕИК: 201127485, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Г.С. Раковски“ № 147, ап.14, осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 366,89 евро (триста шестдесет и шест евро и осемдесет и девет евроцента) – недължимо платена по договор за потребителски кредит № *** от **** г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – **** г. до окончателното изплащане на вземането, поради извършено плащане в хода на 3 процеса.

ОСЪЖДА „Макроадванс“ АД, ЕИК: 201127485, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Г.С. Раковски“ № 147, ап.14 на основание чл.78, ал.1 ГПК да заплати на И. З. К., ЕГН: **********, адрес: гр. П., бул. „Б.“ № *, вх.*, ет.*, ап.* сумата от 25,57 евро (двадесет и пет евро и петдесет и седем евроцента) – разноски за ДТ.

ОСЪЖДА „Макроадванс“ АД, ЕИК: 201127485, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Г.С. Раковски“ № 147, ап.14 да заплати на основание чл.

38, ал.2 ЗА на адвокат Р. Р., вписан в АК - Пловдив, адрес на кантората: гр. П., ул. „Й.

Г.“ № ** сумата от 60 евро с ДДС (шестдесет евро) - адвокатски хонорар за процесуално представителство в производството по делото.

Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________

4