Решение № 2245 от 02.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2245 гр. София, 02.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Евгени Ст. Станоев Въззивно гражданско дело № 20241100510475 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 3973/05.03.2024 г., постановено по гр.д. № 51415/2022 г. по описа на СРС, 119 състав, са уважени изцяло обективно кумулативно съединени положителни установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл.

86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът Е. Б. С., ЕГН **********, дължи на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, по отношение на топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. ****, абонатен № 170458, суми, както следва:

171,93 лв., представляваща главница за незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 31.07.2020 г., до окончателното изплащане на вземането;

12,69 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2019 г. до 17.07.2020 г. върху главницата за топлинна енергия;

50,73 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение за 1 периода от 01.05.2017 г. до 30.04.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 31.07.2020 г., до окончателното изплащане на вземането;

10,67 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 01.07.2017 г. до 17.07.2020 г. върху главницата за дялово разпределение.

За горните суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 30.10.2020 г. по ч.гр.д. № 34610/2020 г. по описа на СРС, 119 състав.

С решението е разпределена и отговорността за разноски, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 350 лв. – за заповедното и за исковото производства.

Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца – „Техем Сървисис“ ЕООД.

Срещу така постановеното решение в частта, с която е уважен искът за присъждане на мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение, е депозирана въззивна жалба от Е. С..

Въззивникът поддържа, че решението в обжалваната част е неправилно.

Задължението за дялово разпределение нямало уговорен падеж, поради което изпадането в забава се предпоставяло от изпратена до длъжника покана. Така мотивиран, моли първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната част, а искът – отхвърлен. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна е подала отговор на въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна. Счита решението на районния съд за правилно и моли същото да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Третото лице помагач „Техем Сървисис“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.

Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

2

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/.

Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в частта, с която е уважен искът за присъждане на мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение. В останалата част решението е влязло в сила като необжалвано.

В случая постановеното от районния съд решение е валидно, тъй като е постановено от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав, актът е постановен в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в изискуемата от закона писмена форма и съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК, а волята на съда е ясна.

Въззивният съд приема, че обжалваното решение е допустимо, тъй като е постановено по допустим иск – налице са положителните процесуални предпоставки за предявяване на иска и отсъстват отрицателни такива.

По същество на спора съдът приема следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от 23.09.2022 г., с която са предявени обективно кумулативно съединени положителни установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът Е. Б. С., ЕГН **********, дължи на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, по отношение на топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. ****, абонатен № 170458, суми, както следва:

171,93 лв., представляваща главница за незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 31.07.2020 г., до окончателното изплащане на вземането;

3

12,69 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2019 г. до 17.07.2020 г. върху главницата за топлинна енергия;

50,73 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение (ДР) за периода от 01.05.2017 г. до 30.04.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 31.07.2020 г., до окончателното изплащане на вземането;

10,67 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 01.07.2017 г. до 17.07.2020 г. върху главницата за дялово разпределение.

За горните суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 30.10.2020 г. по ч.гр.д. № 34610/2020 г. по описа на СРС, 119 състав.

Предявени са искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл.

150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като основателността им е предпоставена от това по делото ищецът да установи при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти: 1) съществуването на договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия; 2) обем на реално доставената на ответника топлинна енергия за процесния период; 3) стойност на доставената топлинна енергия, отговаряща на претендираната сума; 4) през процесния период да е извършвана услугата дялово разпределение; 5) ищецът да се явява легитимиран да претендира вземането за заплащане на възнаграждение за тази услуга в претендирания размер; 6) стойност на извършената услуга за дялово разпределение. По исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже изпадане в забава на длъжника за заплащане на задълженията, както и размер на дължимата лихва.

При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже правоизключващите си възражения.

По направеното възражение за изтекла погасителна давност в тежест на ищеца е да установи обстоятелства, довели до спиране или прекъсване на давността.

Единственият спорен въпрос пред настоящата инстанция е дали претендираната мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение е дължима. Решението по останалите претенции на ищеца не е обжалвано и е влязло в сила.

4

В обжалваното решение първоинстанционният съд е формирал общи мотиви за дължимост на задълженията за мораторна лихва върху главниците за топлинна енергия и дялово разпределение, които мотиви в обжалваната част са неправилни.

Следва да бъде отбелязано, че районният съд е коментирал неприложими към процесното правоотношение Общи условия на ищцовото дружество – тези от 2008 г. и тези от 2014 г. Доколкото претендираният период е от 2018 г. насетне, приложимите Общи условия са тези от 2016 г., одобрени от ДКЕВР на 27.06.2016 г. и в сила от 11.08.2016 г., надлежно приложени към исковата молба.

В приложимите Общи условия не е уговорен конкретен падеж на задължението за плащане на цена за дялово разпределение. При това положение, за да изпадне в забава, длъжникът следва да е поканен от кредитора съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД. По делото не са представени никакви доказателства, от които да се установи, че ищецът е отправил подобна покана до ответника за плащането на цената за дялово разпределение, поради което и последният не е изпаднал в забава по отношение тези плащания и не дължи обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

В обжалваната част първоинстанционното решение е неправилно и следва да бъде отменено.

По отношение на разноските:

Пред първата инстанция:

В Определение № 224/09.05.2016 г. по ч.гр.д. № 5263/2015 г. на IV Г.О. на ВКС е посочено, че „при постановяване на решението си въззивният съд трябва, при спазване на правилата на чл. 78 от ГПК, да определи дължимите се между страните разноски пред първата инстанция с оглед на измененото решение и да присъди същите, заедно с направените пред втората инстанция разноски“.

При този изход от настоящото производство право на разноски имат и двете страни.

Решението следва да бъде отменено в частта за разноските, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата над 71,75 лв. до присъдените 75 лв. за заповедното производство, и над 263,07 лв. до 5 присъдените 275 лв. за исковото производство.

Адв. С.Д. е претендирала присъждането на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. По делото е представен договор от 22.06.2023 г. с ответника – л. 94 от делото на СРС.

С Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. Съдът на ЕС прие, че наредба от национално ниво, която определя минимални размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер, противоречи на чл. 101, § 1 ДФЕС. СЕС е категоричен, че националният съд следва да откаже да приложи такова национално право, дори то да отразява реалните пазарни цени на услугите в страната. Следователно НВАР има само ориентировъчен характер и съдът не е задължен да се съобразява с посочените в нея минимални размери.

Съгласно Определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. на I Т.О. на ВКС „нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото“. В този смисъл са и Определение № 1954/19.04.2024 г. по ч.гр.д. № 3695/2023 г. на III Г.О. на ВКС, Определение № 892/10.04.2024 г. по ч.т.д. № 954/2023 г. на I Т.О. на ВКС, Определение № 638/18.03.2024 г. по ч.т.д. № 757/2023 г. на I Т.О. на ВКС, Определение № 2199/08.08.2024 г. по т.д. № 1884/2023 г. на I Т.О. на ВКС, Определение № 3149/20.06.2024 г. по ч.гр.д. № 2221/2024 г. на III Г.О. на ВКС, Определение № 4107/18.09.2024 г. по ч.гр.д. № 3089/2024 г. на II Г.О. на ВКС и много други.

Като прецени фактическата и правната сложност на делото, както и положените от процесуалния представител на ищеца усилия в първоинстанционното производство, като съобрази, че съдът е сезиран с четири оценяеми иска, съдът приема, че справедливо овъзмездяване на 6 адвокатския труд възлиза на 200 евро за исковото производство. Съобразно отхвърлената част от исковете ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от 8,67 евро.

За разноските в заповедното производство съдът приема следното:

Подаването на възражение по чл. 414 ГПК представлява формална пречка за влизане в сила на заповедта за изпълнение. Процесуалният закон не е поставил изисквания относно съдържанието на същото, като то следва да бъде обосновано само при възражение по чл. 414а ГПК – плащане на претендираното задължение в срока по чл. 412, т. 8 ГПК. Възражението може да бъде абсолютно немотивирано, което е в унисон със същността на заповедното производство като такова по предварителна проверка дали вземането, претендирано в заявлението за издаване на заповед за изпълнение, е спорно или не.

Разпечатката съдържа 59 от 81 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/eb342870-6d6a-40a8-8d23-c62047d7a989