Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 574 от 31.03.2023, Върховен касационен съд

Съд
Върховен касационен съд
Дело
Касационно гражданско дело 3910/2022
Вид
Определение № 574
Подписан
31.03.2023
В сила
31.03.2023
Състав
Веска Райчева, Анелия Цанова, Геника Михайлова

Други актове по делото

Цитирани разпоредби

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 574 гр. София, 31.03.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Веска Райчева

Членове:

Геника Михайлова

Анелия Цанова като разгледа докладваното от Анелия Цанова Касационно гражданско дело № 20228002103910 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадена от Й. Г. Б., чрез назначения особен представител адвокат А.

В., касационна жалба с искане за допускане на касационно обжалване на постановеното от СГС, ГО, ІV- А въззивен състав решение № 266973/15.12.2021 г. по в. гр. д. № 12520/2020 г., с което е отменено решение № 20202795/18.09.2020 г., постановено по гр. д. № 23363/2019 г. на СРС, І ГО, 166 с-в, в частта, с която са отхвърлени предявените от „Райфайзенбанк (България)” ЕАД срещу Й. Г. Б. искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал.

1 ЗЗД, вр. чл. 430 ТЗ за разликата над 3462,73 лева до размера от 5638,30 лева /т.е. за сумата от 2175,57 лева/ - дължима главница по договор за потребителски кредит № 1503170917883167 от 23.03.2015 г., ведно със законна лихва върху тази сума от 02.10.2018 г. до изплащане на вземането, както и в частта, в която е отхвърлен искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430 ТЗ и чл. 92 ЗЗД за наказателна лихва в размер на 196,14 лева за периода от 10.07.2017 г. до 01.10.2018 г., и вместо него е признато за установено, че Й. Г. Б. дължи на „Райфайзенбанк (България)” ЕАД разликата над сумата от 3462,73 лева до размера от 5638,30 лева /т.е. сумата от още 2175,57 лв./ - представляваща дължима главница по договор за потребителски кредит № 1503170917883167 от 23.03.2015 г., ведно със законна лихва за от 02.10.2018 г. до изплащане на вземането, както и сумата от 196,14 лева - наказателна лихва за периода от 10.07.2017 г. до 01.10.2018 г., и е потвърдено първоинстанционното решение в останалата му част, с която е признато за установено, че касаторът дължи на „Райфайзенбанк (България)” ЕАД сумата от 3462,73 лева, представляваща изискуема главница по договор за потребителски кредит от 23.03.2015 г., ведно със законна лихва от 02.10.2018 г. до изплащане на вземането, възнаградителна лихва 1 в размер на 478,37 лева за периода от 10.06.2017 г. до 06.09.2018 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 12.10.2018 г. по ч.гр.д. № 63892/2018 г. по описа на СРС, 166 състав, и са присъдени разноски.

В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което се иска неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявените искови претенции бъдат отхвърлени със законните последици.

С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което като основания за допускане до касационно обжалване се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност. Формулират се въпросите:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди самостоятелно всички твърдения и доводи на страните и да изследва кои са правнорелевантните за спора факти; длъжен ли е да направи съвкупна, всеобхватна, задълбочена и обективна преценка на събрания по делото доказателствен материал и да съобрази всички събрани по делото доказателства при преценката дали предсрочната изискуемост на кредита е обявена надлежно на ответника и дали това обявяване е достатъчно да се приеме, че предявените искове по чл. 422, ал. 1 ГПК са основателни и че клаузата за неустойка не е неравноправна и нищожна; необходимо ли е въззивният съд да обоснове доказателствените и правните си изводи и да изложи подробни и пълни мотиви към постановеното решение; следва ли въззивният съд при преценка на обстоятелствата по делото и събраните доказателства да съобрази правилата на логиката, науката и опита“; 2. „Изискуемо ли е, по смисъла и в хипотезата на иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вземането, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката - кредитор по реда на чл. 418 вр. чл. 417, т. 2 ГПК, а изявлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем се съдържа в исковата молба, препис от която не е връчван на ответника по делото, а единствено на назначен от съда особен представител“.

Ответникът по касационната жалба „Райфайзенбанк (България)” ЕАД излага становище за недопускане на касационното обжалване и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима- подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирано лице чрез упълномощен адвокат срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови решението си и да уважи изцяло исковите претенции, Софийският градски съд е приел за установено, че е сключен договор за потребителски кредит № 1503170917883167 от 23.03.2015 г. между ищеца „Райфайзенбанк (България)” ЕАД, в качеството на кредитодател, и ответника Й. Г. Б., в качеството на кредитополучател, по силата на който договор кредитодателят е предоставил на кредитополучателя кредит в размер на 7534,73 лева, с краен срок на погасяване - 10.04.2022 г. С чл. 4.1 от договора 2 страните са уговорили, че за първите 12 месеца, кредитополучателят заплаща на Банката фиксирана годишна лихва в размер на 8,50 %, а след изтичане на срока по чл. 4. 1 от договора- лихва в размер на 6-месечен Софибор+ 7,379 надбавка, като стойността на 6месечния Софибор е определена за 26.02.2016 г. - 2 работни дни преди 01.03.2016 г. При така определената лихва, годишният процент на разходите /ГПР/ за кредита към момента на сключване на договора за кредит е 10,52 %. В чл. 4.5 от договора страните са уговорили, че при забава в плащането на дължимата сума по кредита, кредитополучателят дължи и обезщетение за забава - наказателна надбавка към лихвата в размер на 10 пункта годишно върху забавената главница за времето на забавата до окончателното изплащане на забавените задължения. На датата на сключване на договора - 23.03.2015 г., уговорената между страните сума в размер на 7534,73 лв. е преведена от банката по сметка на ответника.

Установено е от заключението на вещото лице в първоинстанционното производство, че за периода от 10.07.2017 г. до датата, на която се твърди от ищеца, че е настъпила предсрочната изискуемост на кредита - 07.09.2018 г., ответникът не е заплатил на падежа 14 броя месечни погасителни вноски, с падеж от 10.07.2017 г. до 10.08.2018 г. Прието е, че ищцовото дружество не е доказало предсрочната изискуемост да е била обявена на твърдяната дата - 07.09.2018 г., тъй като не е доказано получаването от ответника на посочения в договора адрес на уведомление. Изложил е обаче, че обявяването на кредита за предсрочно изискуем може да бъде извършено в хода на исковото производство, образувано по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, като изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем може да бъде инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, представен като приложение към исковата молба. В тези случаи изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника - кредитополучател, ако са налице предвидените в договора за кредит обективни предпоставки за загубване преимуществото на срока. Прието е, че връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено и на особения представител по чл. 47, ал. 6 ГПК и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици. По делото са безспорно установени обективните предпоставки за превръщане на кредита в предсрочно изискуем, поради което претендираната главница е изцяло дължима от ответника, който нито е твърдял, нито е установил, тя да е заплатена на банката, съгласно правилото на правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК. По отношение на иска за дължимата възнаградителна лихва, е прието, че същият е основателен изцяло, доколкото приетата в първоинстанционното производство експертиза установява, че към 07.09.2018 г. е била начислена сумата от 478,37 лв., представляваща лихва върху редовна главница, дължима за периода от 10.06.2017 г. до 06.09.2018 г., какъвто е и размерът на исковата претенция на ищеца. Прието е, че искът за дължимата наказателна лихва също е изцяло основателен. По отношение на релевираното възражение за нищожност поради противоречие с добрите нрави и неравноправност на клаузата на чл. 4.5 от договора, е прието, че в договора по ясен и недвусмислен начин е уговорен начинът на начисляване и размерът на наказателната лихва. Изложени са съображения, че добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното 3 нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал.1 ЗЗД).

Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани в правни норми правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях (ТР № 1/15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK). Посочено е, че постигната договорка за наказателна лихва изцяло покрива характеристиките на неустойка за забава, респективно и същата има за предназначение да компенсира вредите от неизпълнението, като има и обезпечителен характер. Именно за да изпълни придадените й от закона функции /обезпечителна, обезщетителна и санкционна/, се налага завишеният й размер като за да постигне визираните специфични свои цели, размерът на неустойката следва да надхвърля предвидимите вреди за кредитора, поради което е допустимо договарянето и на по – висок неин размер.

Констатирано е, че съгласно договорът, размерът на лихвата е 10 пункта над договорения лихвен процент и не може да се счита за необосновано високо обезщетение, несъответено на комплекса от трите функции на неустойката, отчитайки размера на законната лихва по чл.

86 ЗЗД, възлизаща на 10 пункта над основния лихвен процент. Ето защо е уважен изцяло предявения иск за заплащане на сумата от 196,14 лева – дължима наказателна лихва.

По основанията за допускане на касационно обжалване:

Не е налице основание за допускане на касационното обжалване по първия от формулираните от касатора правен въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди самостоятелно всички твърдения и доводи на страните и да изследва кои са правнорелевантните за спора факти; длъжен ли е да направи съвкупна, всеобхватна, задълбочена и обективна преценка на събрания по делото доказателствен материал и да съобрази всички събрани по делото доказателства при преценката дали предсрочната изискуемост на кредита е обявена надлежно на ответника и дали това обявяване е достатъчно да се приеме, че предявените искове по чл. 422, ал. 1 ГПК са основателни и че клаузата за неустойка не е неравноправна и нищожна; необходимо ли е въззивният съд да обоснове доказателствените и правните си изводи и да изложи подробни и пълни мотиви към постановеното решение; следва ли въззивният съд при преценка на обстоятелствата по делото и събраните доказателства да съобрази правилата на логиката, науката и опита?“.

Така формулирания въпрос обуславя изхода на делото и изводите в обжалваното решение, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие със съдебната практика на ВКС. Относно правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото е налице задължителна практика на ВКС- ТР № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По въпроса е формирана и постоянна практика на ВКС, в която е прието, че въззивният съд е задължен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, като фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите 4 към решението, изпълнението на които задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В случая въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, въз основа на които се установяват правнорелевантните факти, като е изложил свои мотиви по направените във въззивната жалба доводи и възражения. Общите доводите за необсъждане на всички представени доказателства се свеждат до оплакване за неправилност на крайния извод на въззивната инстанция, като доколкото се касае до оплакване за твърдяно неточно интерпретиране на факти, а не за същинска липса на мотиви, настоящият състав на ВКС счита, че не е налице основанието по см. на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационен контрол по същество на въззивното решение.