Решение № 5476 от 30.10.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5476 гр. София, 27.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Румяна М. Найденова

Гюлсевер Сали при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело № 20221100504509 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.

С решение от 16.02.2022 г., постановено по гр. дело №50591/2020 г. по описа на Софийския районен съд, 36 състав са отхвърлени предявените от А.

М. – Ф.а и А. Ф. срещу ответника „Б.“ ЕООД обективно и субективно кумулативно съединени осъдителни искове по чл. 89,ал.6,вр. ал. 5 от Закона за туризма за заплащане на всеки един от тях сумата от 397,50 лв., представляваща заплатен депозит по договор №5000235118/21.01.2020 г. за туристически пакет за програма „Почивка в Испания-Мурсия-Ла Манга Дел Мар Менор“, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на вземането и иск по чл. 86 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава за периода от 06.08.2020 г. до 18.10.2020 г. в размер на 8,28 лв.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищците А. М. – Ф.а и А. Ф. с оплаквания за неправилност и необоснованост. Поддържа се, че неправилно първоинстанционният съд е отхвърлил иска на А. Ф. поради липса на материалноправна легитимация, тъй като процесният договор бил сключен от ищцата, но и от негово име и за негова сметка и като негов пълномощник. Излага се становище, че същият е имал качеството на „пътуващ“ по смисъла на легалната дефиниция, предвидена в Закона за туризма. На следващо място се заявява, че съдът неправилно е отхвърлил предявените искове като преждевременно заведени и поради плащане, извършено в хода на процеса. Поради неправилност на решението в тази част 1 поддържат и неправилност на решението в частта, в която са отхвърлени акцесорните искове на ищците за обезщетение за забава, както и претенциите им за разноски. Поддържа се, че процесният договор е бил прекратен от ищците преди пътуването да е било отменено от страна на туроператора.

Поради липса на облигационно отношение между страните към момента на отмяна на пътуването от страна на ответника се поддържа, че в случая не следва да намери приложение уредбата на чл. 25 ЗМДВИППП, както и т.64 от ДР на ЗТ. Ищците претендират последиците от прекратен договор на основание чл. 89, ал. 5 ЗТ. По изложените съображения се иска отмяна на първоинстанционното решение в частта, в която са отхвърлени акцесорните искове за заплащане на обезщетение за забава, както и ревизиране на същото в частта за разноските, като въззивният съд приеме, че ответникът е дал повод за завеждане на иска. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.

В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника „Б.“ ЕООД, с който оспорват същата като неоснователна и молят въззивния съд да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.

Оспорват аргументите на въззивниците относно материалноправната легитимация на ищеца А. Ф. и твърденията, че ищцата А. М. се явява негов пълномощник, както и изложеното становище относно наличието на изискуемо задължение към датата на предявяване на процесната искова молба. Предвид изложеното молят въззивната жалба да бъде отхвърлена като неоснователна, както и да им бъдат присъдени разноски за въззивното производство.

Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо съдът дължи произнасяне по същество на спора в рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, съгласно нормата на чл. 269, предл. 2-ро от ГПК.

Предявени са обективно и субективно кумулативно съединени осъдителни искове по чл. 89,ал.6,вр. ал. 5 от Закона за туризма за заплащане на всеки един от тях сумата от 397,50 лв., представляваща заплатен депозит по договор №5000235118/21.01.2020 г. за туристически пакет за програма „Почивка в Испания-Мурсия-Ла Манга Дел Мар Менор“, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на вземането и иск по чл. 86 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава за периода от 06.08.2020 г. до 18.10.2020 г. в размер на 8,28 лв.

На първо място спорно между страните е наличието на материалноправна легитимация на ищеца А. Ф. по предявения осъдителен иск, наред с ищцата А. М.. Видно от приложените по делото писмени 2 доказателства, а именно договор №5000235118/21.01.2020 г. за туристически пакет за програма „Почивка в Испания-Мурсия-Ла Манга Дел Мар Менор“, страни по договора са от една страна „Б.“ ЕООД в качеството му на туроператор – изпълнител и А. М. в качеството й на възложител. Договорът е с предмет организиране и провеждане на почивка за двама в периода от 05.09.2020 г. до 13.09.2020 г. в Испания-Мурсия-Ла Манга Дел Мар Менор.

Съгласно т. 82 от Допълнителните разпоредби на Закона за туризма, „Пътуващ" е всяко лице, което се стреми да сключи договор за туристически пакет или за свързани туристически услуги или което има право да пътува въз основа на такъв договор. Тази дефиниция изцяло съответства на дефиницията, дадена в Директива (ЕС) 2015/2302 на Европейския парламент и на Съвета от 25 ноември 2015 година относно пакетните туристически пътувания и свързаните пътнически услуги.

Член 79а, ал. 1 от ЗТ предвижда, че туроператорът пряко или чрез туристическия агент сключва договор за туристически пакет преди започването на изпълнението на туристическия пакет.

Съгласно действащото материално гражданско право, обективирано в чл. 20а от Закона за задълженията и договорите, договорите имат сила на закон за тези, които са ги сключили. Договорът поражда действие между страните, а спрямо трети лица - само в предвидените в закона случаи. Такъв случай е предвиден в чл. 22 от цитирания закон, съгласно който може да се договаря и в полза на трето лице. При сключен двустранен договор между възложителя и изпълнителя, описани по-горе, ищецът А. Ф. се явява трето ползващо се лице, а не страна по него. Императивната разпоредба на чл. 79а от ЗТ изисква Договорът за туристически пакет или потвърждението за сключване на такъв да бъде обективирано на траен носител, което означава, че договорът за туристическа услуга по действащото законодателство е формален договор и спазването на формата е условие за неговата действителност. Предвид събраните по делото доказателства не може да се направи извод, че ищецът А. Ф. е участвал в сключването на формален договор с ответника, поради което такъв между тях не се установява да е налице. Същият има единствено качеството на трето ползващо се лице в изяснения по-горе смисъл, поради което в тази част въззивния съд изцяло споделя мотивите на първата инстанция. Този извод не се променя и от приложеното по делото пълномощно в полза на ищцата, тъй като наличието на пълномощно дава право, но не задължава упълномощеното лице да упражнява правата си по пълномощното.

От друга страна обаче, както националното законодателство /Законът за туризма/, така и европейското законодателство /Директива (ЕС) 2015/2302/ целят гарантиране на максимална защита на потребителите като икономически по – слаба страна, независимо от това дали са пряк контрагент или са член на група от чието име друго лице е сключило договор за туристически пакет. В този смисъл лицата, които не са страни по смисъла на чл. 9 от ЗЗД, но имат качеството на трети ползващи се лица по смисъла на чл.

22 ЗЗД могат да получат потребителска защита на техните права, 3 произтичащи от договори като процесния. Именно поради това както европейската правна уредба, така и националната предвиждат редица права за пътуващите по смисъла на т. 82 от Допълнителните разпоредби на Закона за туризма, а не единствено за страните по договора за туристическа услуга, в това число правото да прекратят договора за туристическа услуга и да получат платеното по договора, както е по чл. 89 ЗТ. Тази уредба не противоречи на правилата на общото гражданско право. Напротив, такава уредба е позволена по аргумент от чл. 21 ЗЗД.

Предвид изложеното следва да се приеме, че материалноправно легитимиран да получи защита при прекратяване на договор за туристически пакет по реда на чл. 89 ЗТ е всеки потребител - пътуващ въз основа на такъв договор по смисъла на т. 82 от ДР на ЗТ, а не само лицето, страна по договора.

На следващо място спорно между страните са правните последици от прекратяване на сключеният между тях договор и по-конкретно срокът, в рамките на който туроператорът дължи възстановяване на получената от него сума на пътуващите и дали този срок следва да се определи по правилата на Закона за туризма или по правилата на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците.

От приложените по делото писмени доказателства се установява, че с уведомление, получено от изпълнителя на 23.07.2020 г., ищците са уведомили ответното дружество, че, предвид съществуващата епидемиологична обстановка в дестинациите, за които е сключен договорът за туристическа услуга и предупрежденията на официалните власти и на основание чл. 89, ал.

5 от Закона за туризма, упражняват правото си на едностранно прекратяване на договора, считано от датата на получаване на уведомлението и са поканили дружеството да възстанови заплатената от тях сума в размер на 795 лв. в 14дневен срок. Ответникът от своя страна се е позовал на разпоредбата на чл. 25 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, който в редакцията си към тази дата е предвиждала, че туроператор, който трябва да възстанови заплатена сума от пътуващ за туристическо пътуване, когато е било отменено поради обявеното извънредно положение, може да предложи на пътуващия ваучер за заплатената сума. Ако пътуващият не приеме ваучера и при липса на друго споразумение за туристически пакет – заместител, между туроператора и пътуващия, туроператорът възстановява до 12 месеца, считано от датата на отмяната на извънредното положение, всички плащания, които е получил от пътуващия или от негово име.

По този пункт настоящата въззивна инстанция намира следното:

На първо място буквалният прочит на разпоредбата на чл. 25 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците налага извод, че се отнася за „туристическо пътуване, когато е б и л о отменено поради обявеното извънредно положение“, какъвто не е 4 настоящият случай, тъй като ищците са упражнили правото си по чл. 89, ал.6 и ал. 8 от ЗТ преди организираното от туроператора пътуване да е било отменено от страна на същия.

По-съществен обаче е въпросът дали, ако се приеме, че разпоредбата на чл. 25 ЗМДВИППП се отнася и до случаите по чл. 89, ал. 5 ЗТ, когато договорът е едностранно прекратен от страна на пътуващия поради наличието на обективни и непреодолими причини, и че предоставя възможност на туроператора да отложи възстановяването на сумите, получени по договора за срок от 12 месеца, то това положение е съвместимо с европейското право и по-конкретно с предвидената широка защита на правата на потребителите на национално и наднационално равнище като икономически по-уязвими страни.

По този въпрос настоящата въззивна инстанция намира следното:

Съгласно чл. 89, ал. 5 ЗТ, пътуващият има право да прекрати договора за туристически пакет преди започването на изпълнението на туристическия пакет, без да заплаща никаква такса за прекратяване в случай на непреодолими и извънредни обстоятелства, настъпили или случващи се в мястото на дестинацията или в непосредствена близост до него, които засягат значително изпълнението на туристическия пакет или превоза на пътници до дестинацията. Ал. 6 предвижда, че при прекратяване на договора за туристически пакет съгласно ал. 5 пътуващият има право на пълно възстановяване на всички направени плащания за туристическия пакет, но няма право на допълнително обезщетение. Съгласно чл. 89, ал. 8, изр. 2 ЗТ, дължимите суми или плащания се възстановяват на пътуващия без необосновано забавяне и при всички случаи не по-късно от 14 дни след прекратяването на договора за туристически пакет.