Решение № 806 от 14.07.2023, Районен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 806 гр. Перник, 14.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Нина М. Коритарова при участието на секретаря САШКА ИЛ. МАРКОВА като разгледа докладваното от Нина М. Коритарова Гражданско дело № 20231720101812 по описа за 2023 година

Производството е образувано въз основа на депозирана искова молба от А.

А. П., ЕГН: ********** от гр. ******, ул. „***** ******* , бл.**, вх.*, ет.*, ап.* чрез адв. Б.

Б. от САК срещу „СИТИ КЕШ“ ООД, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Средец, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7, с която обективно и евентуално са съединени следните искове, които следва да бъдат разгледани от съда в следната поредност посочена от ищеца:

Иск за прогласяване на нищожност на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД на клаузата на чл.11 във вр. с чл. 5 от Договор за потребителски кредит № 753909 от 25.10.2022 г. , поради накърняване на добрите нрави; Иск за прогласяване на нищожност на чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД на клаузата на чл.11 във вр. с чл. 5 от Договор за потребителски кредит № 753909 от 25.10.2022 г, поради противоречие със закона; Иск за прогласяване на нищожност на чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД на клаузата на чл.11 във вр. с чл. 5 от Договор за потребителски кредит № 753909 от 25.10.2022 г , поради заобикаляне на закона.

Процедурата по размяна на книжа е спазена.

В срока по чл.131 ГПК писмен отговор е постъпил от ответника, с който заявява, че на основание чл. 237 ГПК признава иска и моли съдът да постанови решение при признание на иска, като приложи разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК и не възложи в тежест на ответното дружество сторените от ищцата разноски, тъй като не било дало повод за образуване на делото.

В исковата молба ищецът твърди, че, в случая потребителят се санкционирал за непредставяне на обезпечение за неизпълнение на задълженията си, за което дължи неустойка с възможност само на 25.10.2022 г. бил сключил Договор за потребителски кредит № 753909 с ответника по силата на който последният в качеството на кредиторът му бил предоставил сумата в размер на 800,00 лв. със задължение за връщането й в срок от 21 седмици на 21 погасителни вноски, при фиксиран годишен лихвен процент по заема от 40.05%, като общата сума, подлежаща на връщане била 960,96 лв. В договора било посочено, че годишният процент на разходите - ГПР бил равен на 49.63%. Имало приложен и погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на 1 плащане на погасителните вноски. В чл. 5 от договора за потребителски кредит № 753909 било предвидено, че същият ще бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител, отговарящ на чл. 23 от ОУ „Поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на минималната работна заплата за страната;в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната...“. В чл. 8 от договора пък било предвидено, че при неизпълнение на условието за предоставяне на обезпечение в тридневен срок от сключването му, Кредитополучателят дължи на Кредитора неустойка в размер на 887,04 лева, с начин на разсрочено плащане посочен в погасителния план. По този начин се получавало, че общата сума подлежаща на връщане била 1848 лв. В случая с договора бил отпуснат заем на физическо лице, поради което се касаело за предоставяне на " финансова услуга" по смисъла на параграф 13. т. 12 от ДР на Закона за защита на потребителите / ЗЗП/. Това физическо лице имало качеството потребител и се ползвало от защитата срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава VI на ЗЗП. за които съдът трябвало да следи служебно. Съгласно чл. 143 от Закона за защита на потребителите за „неравноправна клауза“ в договор с потребител се считала всяка уговорка в негова вреда, която не отговаряла на изискването за добросъвестност и водила до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.

В този смисъл неустоечната клауза в чл. 11 във връзка с чл. 5 от договора била в отклонение на закона, както и на основния принцип за добросъвестност и справедливост в търговските отношения и съответно се явявала нищожна на основание чл. 26 ЗЗД. Счита, че клаузата по чл. 11 във връзка с чл. 5 от договора за заплащане на неустойка за непредоставено обезпечение била нищожна и съответно не била породила правно действие. Трайната и последователна съдебна практика приемала, че неустойката представлява обезщетение за претърпените от неизпълнението на договорното задължение вреди и имала санкционен характер. В случая обаче чрез неустойката кредиторът обезпечавал неизпълнение на договорно задължение което не било нито пряко, нито косвено обвързано с основното задължение на потребителя по връщане на заемната сума. Неустойката изпълнявала роля на обезпечаване неизпълнението на длъжника да обезпечи отпускания му кредит, което било недопустимо. Съгласно чл. 71. пр. последно ЗЗД при неизпълнение на задължението длъжникът да обезпечи вземането на кредитора, последният имал право да поиска изпълнение на срочното задължение и преди срока. Законът допускал единствено възможност за кредитора да обяви вземането за предсрочно изискуемо и да пристъпи към събирането му. ведно с уговорените в договора разходи. Уговарянето на неустойка, което принципно било допустимо за всяко неизпълнение на договора, в този случай надхвърляло законовите рамки, както и нейния обезпечителен и санкционен характер и представлявало типична проявна форма на нарушение на нарушаване на закона и на добрите нрави. По начина, по който била уговорена неустойката за това неизпълнение на договора, представлявала сериозна санкция за длъжника и неоснователно обогатявала кредитора, на когото било известно, че в краткия срок и при тези условия, за длъжника било обективно невъзможно да осигури исканото обезпечение. Кредиторът, макар да бил само кредитна институция и без възможностите на банковите институции, разполагал с достатъчно правни средства да обезпечи отпускания кредит по начин, че да не злепоставя драстично интересите на потребителя до степен на неразумно оскъпяване на кредита за икономически по слабата страна. Макар да не съществувала договорна и законова пречка да бъде уговорена неустойка при неизпълнение на задължението за връщане на заемната сума от страна на длъжника на това основание за предсрочно прекратяване на договора дори и да заплаща редовно главницата и лихвите в уговорените срокове и размери съгласно погасителните вноски.

Неустойката в случая надхвърляла рамките на чисто санкционния си характер и представлявала начин за неоснователно обогатяване на кредитора, което било недопустимо, 2 а от друга страна натоварвала длъжника с допълнителни разходи само поради формалното неизпълнение на задължението си да даде исканото от кредитора обезпечение, което по начина, по който било регламентирано било обективно неизпълнимо. Другото обезпечение се явявало безпредметно тъй като длъжникът не бил имал интерес да иска заем от кредитната институция, ако може да го получи от банка. Това изискване за обезпечаване по начало било неизпълнимо от длъжника. Липсвали данни как точно и въз основа на какви критерии бил формиран размерът на неустойката, който бил и необосновано висок. Законът - чл. 92 ЗЗД предвиждал, че неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението без да е нужно те да се доказват, което предполага безусловно задължение за кредитора да я определи по достатъчно ясен и напълно разбираем начин, че да не бъде прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди, респективно да посочи размера й при частично или при неправилно изпълнение.

Изискванията които поставял кредитора пред потребителя досежно характера и вида на обезпечението, което трябвало да гарантира изпълнението на договора за връщане на заема не съответствали нито на закона, нито на морала, нито на добрите търговски практики в тези случаи. Същите били рестриктивни и не съответствали на предназначението на неустойката като правен институт /чл. 92 ЗЗД/. Същата по начина, по който била регламентирана от кредитора, включително и начина на погасяването й, имала наказателен характер, а не само обезщетителен и обезпечителен и поставяла потребителя в изключително неравностойно положение спрямо търговеца, защото го задължавала от една страна да плати необосновано висока по размер неустойка, и то само за непредставено в срок обезпечение. Изискванията на заемодателя досежно обезпечението по чл. 11 във връзка с чл. 5 от договора силно ограничавали възможностите на потребителя да може да ги изпълни и доколкото заемодателят едва ли очаквал потребителят да изпълни тези условия, по начина по който били зададени, противоречали на всички неписани правила и норми и компрометирали института на неустойката. В този си вид представлявали своеобразен източник на допълнителна печалба за кредитора над уговорената такава под формата на договорна лихва. В този си вид неустойката била изгубила своето законово предназначение да служи като обезпечение на задължението и да служи като обезщетение на вредите. Твърди, че неустойката била дължима независимо дали заемът бил върнат от потребителя своевременно, или не бил върнат, доколкото тя имала отношение към неизпълнение на задължение на потребителя да осигури обезпечение на задължението, което налагало извод, че при нейното определяне по основание, параметри и по размер заемодателят не бил спазил правилата на добросъвестността. Неустойката в случая представлявала допълнително предвидена скрита печалба за търговеца за сметка на потребителя извън уговорената под формата на договорна възнаградителна лихва. Тази клауза била нищожна, защото отричала договорния характер на поръчителството или банковата гаранция като обезпечения, като същевременно не обезпечавала по никакъв начин изпълнението на главното задължение на длъжника да върне заетата сума и възнаграждението за това: условието за дължимост било не неплащане на това задължение, което съставлява съществен елемент на договора за заем, а странично такова, срещу което обаче длъжникът не получавал насрещна престация. Обезпечителната функция липсвала. Нямало имуществени вреди от неизпълнението на задължението за непредставяне на обезпечение, тоест, обезщетителна функция също отсъствала: възникването на неустоечното задължение било самоцел на кредитора. В отговор на доводите, касаещи характера на договора, следвало да се отбележи още, че съгласно чл. 8. § 1 от Директива 2008/48 преди сключването на договор за кредит кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение можело да включва да се направи справка в съответната база данни. В този смисъл се посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар било особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а 3 държавите членки следвало да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринасяло за постигането на целта на Директива 2008/48. която се състояла, както става ясно от съображения 7 и 9 в предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приемала като необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. В този смисъл се позовава на § 40-43 от Решение от 27.03.2014 г. по дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС. По изложените съображения, заявява, че клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчител, което задължение ставало изискуемо след 3 дни от подписване на договора за потребителски кредит било в пряко противоречие е целта на Директивата. Като договорен подход неустойката целяла да се заобиколи забраната на чл. 143. т. 3 от ЗЗП. защото със задължението за представяне на обезпечение следвало, че кредиторът не бил извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърлял изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение. Посоченото обуславя извод, че неустойката излизала извън присъщите й по закон функции, както и била сключена в условията на неравноправност по смисъла на ЗЗП, което я правило нищожна поради противоречие на повелителни норми на закона- чл. 146. ал. 1 ЗЗП и на добрите нрави по смисъла на чл. 26. ал. 1 ЗЗД. Уговорката относно процесната неустойка противоречала и на разпоредбата на чл. 143, т. 5 от ЗЗП. която предвиждала забрана за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Цитираният законов текст не правил разграничение относно вида на неустойката, а акцентирал върху нейния необосновано висок размер, какъвто безспорно бил настоящият случай като се съобразяло изключително краткия срок на договора. По тези съображения присъждането й би довело до реализиране на неоправдано висок доход за кредитора, който не било предварително обоснован и регламентиран. Предвид гореизложеното следвало да се има предвид и т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС където изрично било посочено, че нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна. обезщетителна и санкционна функции. Счита също така, че цитираната клауза била нищожна, защото не била индивидуално уговорена. Изготвена била предварително от ответника и ищецът не бил имал възможност да влияе върху съдържанието й. Не били представени доказателства за водени преговори между страните за сключване на договор без предвидената клауза, нито, че на ищеца била предоставена такава възможност. Това поставяло заемодателя в доминиращо положение спрямо потребителя. Отделно от горното, кредиторът не включвал т. нар. от него "неустойка” при формиране на ГПР по договора, като стремежът му бил по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Посочва, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавял вземането за "неустойка при липса на обезпечение" към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно било кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение.