Решение № 120 от 22.07.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 120 гр. София, 22.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Вероника Николова

Мадлена Желева като разгледа докладваното от Тотка Калчева Касационно търговско дело № 20238002900249 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Брамас 96“ АД, гр.Шумен, срещу решение № 567/05.08.2022 г., постановено по т.д.№ 233/2021 г. от Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260022/07.01.2022 г. по т.д.№ 256/2020 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от касатора против Българска агенция по безопасност на храните, гр.София, иск за заплащане на основание чл.266, ал.1 ЗЗД на сумата от 5235184,69 лв., представляваща остатък от задължение за извършена работа по договор № 25/24.05.2015 г., въз основа на който са издадени 21 броя фактури в периода от 10.03.2015 г. до 25.01.2016 г.

Касаторът поддържа, че решението е неправилно и иска отмяната му на основанията по чл.281, т.3 ГПК, като претендира уважаване на иска и присъждане на разноските по делото.

Ответникът оспорва жалбата и моли въззивното решение да се остави в сила.

Върховният касационен съд, І т.о., след като прецени данните по делото с оглед на заявените касационни основания, приема следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между Българската агенция по безопасност на храните като възложител и „Брамас 1

96“АД като изпълнител е бил сключен договор № 25 от 24.01.2015 г., с който агенцията е възложила на изпълнителя в срока на договора, уговорен на не повече от 12 месеца, да извършва събиране, транспортиране и обезвреждане на умрели животни и странични животински продукти, добити при клане на животни, отглеждани в обекти само за лични нужди, по две обособени позиции на обща стойност от 5424036 лв. В договора са били уговорени сроковете за заплащане на възнаграждението: до 10-то число на всеки месец възложителят превежда аванс в размер на 30 % от месечните разходи с включен ДДС, а до 30-то число на месеца - разликата между размера на аванса и доказаните за предходния месец действително извършени разходи, направени от изпълнителя. По силата на чл.3, ал.2, т.8 от договора сумите за дължимото възнаграждение следвало да се изплащат при условие, че средствата са предвидени по бюджета на БАБХ, а в противен случай - изплащането да е след осигуряване на средствата по бюджета на агенцията, като в последния случай тя не дължала на изпълнителя обезщетение. Уговорената цена е следвало да се превежда чрез бюджета на ОДБХ – гр. Шумен. Проверката и заверяването на документите, удостоверяващи действително извършените за изпълнението на договора разходи се осъществявало от БАБХ също чрез ОДБХ – гр. Шумен, която се произнасяла по тях в срок от 24 часа от представянето им. В клаузата на чл. 11 било предвидено, че при изпълнение на услугата изпълнителят има право да получи уговореното възнаграждение съгласно посочените срокове и условия, в случай че са планирани средства по бюджета на БАБХ от страна на МЗХ.

След обсъждане на събраните по делото доказателства решаващият състав е установил, че издадените фактури са надлежно осчетоводени и при двете страни (за агенцията - от ОДБХ гр.Шумен), изчислени са платените суми по фактурите и е формиран извод, че за касатора – ищец в първоинстанционното производство е възникнало вземане в размер на исковата сума от 5235184,69 лв.

Софийският апелативен съд е изложил съображения, че направеното възражение за погасяване на вземането по давност е основателно. Прието е, че погасяването настъпва с изтичането на тригодишен давностен срок, тъй като уговорката е за периодични плащания съгласно чл.111, б.“в“ ЗЗД.

Изпълнителят се е съгласил за срока на действие на договора (12 месеца) да осъществява многократно повтарящи се еднородни действия и ежемесечно да отчита изпълнението пред възложителя. На периодично осъществимата от изпълнителя престация кореспондирал периодичният характер на насрещното задължение на възложителя за заплащане на уговореното възнаграждение, което по естеството си е такова за периодични плащания.

Според въззивния съд клаузите на договора, в които е предвидено, че плащането на възнаграждение на изпълнителя е при условие, че средствата за това са предвидени по бюджета на БАБХ, а в противен случай, те се изплащат след осигуряването им по сметката на агенцията, представлявало отлагателно 2 потестативно условие, зависещо от волята на трето лице, което не е страна по договора - Министерството на земеделието и храните. С оглед недопускането на злоупотреба според въззивния съд настъпването на това условие не можело да се очаква в неопределено продължителен срок, а в такъв, който е обичайно необходим за предприемане на действията, насочени към неговото сбъдване.

Възражението, че вземането не може да бъде търсено преди 09.08.2017 г., когато с решение на УС на ДФ „Земеделие“ са установени критерии за отпускане на държавна помощ съгласно изменението в чл.275 ЗВМД (ДВ бр.14/2016 г.), е счетено за неоснователно, тъй като държавната помощ не се прилагала за разходите за транспортиране, съхранение и обезвреждане на умрели животни в обекти за лични нужди, какъвто е предметът на процесния договор. Формиран е извод, че обичайно необходимият срок за извършване на действията, насочени към настъпване на условието, обуславящо изискуемостта на задължението - предвиждането на средствата, необходими за заплащане на възнаграждението по бюджета на БАБХ, е до края на годината, в която приключва изпълнението на договора - т.е. до края на 2016 г., тъй като в рамките на този срок може да се очаква уговореното потестативно условие да настъпи, без това да представлява злоупотреба с право от страна на възложителя. За начало на течението на срока е приета датата 01.01.2017 г., когато вземанията на „Брамас 96“АД са станали изискуеми, поради което давността е изтекла на 01.01.2020 г., т.е. преди предявяване на иска по делото.

За неоснователни са приети доводите на ищеца за прекъсване на давността с признание на вземането от длъжника, тъй като писменото изявление от 15.01.2018 г. не е направено от длъжника – БАБХ, а от ОДБХ – Шумен, което е самостоятелно юридическо лице и не е страна по договора.

Характер на признание на вземането имало писмото на БАБХ от 16.08.2017 г., адресирано до „Брамас 96“АД, но същото е представено пред въззивната инстанция. Този документ не представлявал новоузнато обстоятелство, по смисъла на чл.266, ал.2, т.1 от ГПК, тъй като бил получен от „Брамас 96“АД още на 18.08.2017 г., заведено под вх.№ 154 от същата дата, видно от положения върху него щемпел, т.е. още преди предявяването на иска по делото на 01.02.2020 г., както и че не били налице особени обстоятелства, които да препятстват представянето му като доказателство по делото.

Решаващият извод е, че вземанията са погасени по давност, поради което е потвърдено решението за отхвърляне на иска.

С определение № 498/03.03.2024 г. ВКС допусна касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за характера на уговорен модалитет, когато плащането на парично задължение е поставено в зависимост от осигуряване на бюджетни средства, за проверка съответствието на въззивното решение с практиката на ВКС по решение № 48/09.07.2020 г. по т.д.№ 1072/2019 г. на ІІ т.о.

Спорът по делото е обусловен от поддържаните от страните доводи по отношение тълкуването на конкретна уговорка в договора за изработка, която е от значение за определяне изискуемостта на вземането за заплащане на 3 възнаграждение и съответно за началния момент на погасителната давност по чл.114 ЗЗД по въведеното в процеса възражение.

Според касатора в клаузата на чл.3, ал.2, т.8 от договора относно плащането на дължимото възнаграждение при условие, че средствата са предвидени по бюджета на БАБХ, а в противен случай - изплащането да е след осигуряване на средствата по бюджета на агенцията, не представлявала потестативно отлагателно условие за настъпване на изискуемостта на вземането, както е приел въззивният съд, а уговорка за срок. Действителната воля на страните била изискуемостта да се отсрочи във времето до момента на реално постъпване на средства по бюджета на БАБХ, поради което плащанията да стават изискуеми не ако някога постъпят средства, а когато тези средства реално бъдат осигурени. Планирането и осигуряването на средства зависело от действия на трето лице, като изискуемостта не можела да бъде отсрочвана неопределено дълго, а само в срок, който с оглед недопускането на злоупотреба, следвало да е обичайно необходим или максимално допустим за предприемане на действията, насочени към сбъдване на модалитета. След анализ на законовата уредба касаторът счита, че максимално допустимият срок за осигуряване на средства следва да се отнесе към планиране в бюджета за 2017 г., след който би било надхвърлено разумното очакване за постъпване на средства за разплащане, и съответно погасителната давност би могла да започне да тече от 31.12.2017 г.

Ответникът възразява, че клаузата на чл.3 ал.2 от т.8 от договора не влияе върху изискуемостта на паричното вземане за всеки от договорените месеци, като страните са предвидили, че ако има разлика между договорените срокове и реалното постъпване на средства по бюджета на БАБХ, то последната не дължи обезщетение за забава и следователно изискуемостта настъпва в сроковете по чл.3 ал.2 т.1 и т.4. Посочено е, че в бюджетите за съответните финансови години на БАБХ, разходите се предвиждат общо и няма целево определяне на средства за разплащане по каквито и да било договори. Според ответника е правилен изводът на съда, че обичайно необходимият срок за извършване на действията, насочени към настъпване на условието, обуславящо изискуемостта на задължението - предвиждането на средства по бюджета на БАБХ, необходими за заплащане на възнаграждението на касатора е до края на годината, в която приключва изпълнението на договора, т.е. до края на 2016 г. и съответно от 01.01.2017 г. вземанията на касатора са станали изискуеми, поради което и на основание чл.114, ал.1 ЗЗД по отношение на същите е започнала да тече погасителната давност по чл.111, б. „"в" от ЗЗД и същата е изтекла на 01.01.2020 г. - преди предявяването на иска.

Становището на състава на ВКС произтича от следното:

В решението на ВКС, с което е обосновано основанието за допускането на касационно обжалване, е споделена предходна практика на касационната инстанция (решение № 7/19.04.2017 г. по т.д.№ 53312/2015 г. на І г.о.), според 4 която страните по договора могат да обвържат окончателното плащане на дължимото в полза на изпълнителя възнаграждение със сбъдването на отнапред уговорено условие по смисъла на чл.25 ЗЗД, както и че уговорка в договор, при която плащането на възнаграждение е поставено в зависимост от изпълнението на задължение към възложителя от страна на трето за договора лице, представлява отсрочка за изпълнение (решение №15/22.12.2016 г. по т.д.

№ 2402/2014 г. на І т.о. и решение № 161/19.07.2018 г. по т.д.№ 1561/2017 г. на ІІ т.о.). В решение № 15/22.04.2014 г. по т.д.№ 46/2013 г. на ІІ т.о. ВКС е дал разрешение, че нормата на чл.69, ал.2 ЗЗД е приложима и в хипотезата, когато страните са обвързали изпълнението на задължението със сбъдването на отлагателно условие, за което не е уговорен конкретен срок, ако сбъдването на условието зависи и от самия длъжник.

Настоящият състав на І т.о. споделя дадените разрешения в практиката на ВКС, които принципно допускат страните по търговска сделка да уговорят изпълнението на едно парично задължение да е поставено в зависимост от настъпването на бъдещо несигурно събитие (условие) по смисъла на чл.25, ал.1 ЗЗД, но едновременно с това приемат, че несбъдването на отлагателното условие няма за последица лишаване на кредитора от дължимата му парична престация неограничено във времето. Нормата на чл.81, ал.2 ЗЗД, според която обстоятелството, че длъжникът не разполага с парични средства, не го освобождава от отговорност, е допълнителен аргумент в подкрепа на този извод. Независимо дали настъпването на бъдещото събитие се определя като отлагателно условие или като уговорка за отсрочено изпълнение без посочен краен срок, задължението е изпълняемо и следва да се определи моментът, в който настъпва изискуемостта на вземането.