Решение № 109 от 14.04.2025, Районен съд - Димитровград

РЕШЕНИЕ

№ 109 гр. гр. Димитровград, 14.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДИМИТРОВГРАД в публично заседание на втори април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Гергана Т. Стоянова Денчева при участието на секретаря Дарина М. Петрова като разгледа докладваното от Гергана Т. Стоянова Денчева Гражданско дело № 20245610101716 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правно основание чл.26 ал.1 от ЗЗД- за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит. Ищецът Т. Т. Ч., чрез процесуален представител твърди в искова молба следното: На 19.04.2024г. между доверителя ми и ответното дружество "Кеш Пойнт България" ЕООД е сключен Договор за потребителски кредит № 1058180 от 19.04.2024, по силата на който е усвоена главница в размер на 1300 лв. Срокът на кредита е около 8 месеца, при лихвен процент в размер на 50 % и Годишен процент на разходите в размер на 62.71 %. Съгласно чл. 5, ал. 1 и 2 от договора, потребителят е задължен в срок от три дни, считано от усвояването на заемната сума, да предостави обезпечение, а именно: предоставяне на банкова гаранция или поръчител, отговарящ на условията по чл. 5, ал. 1, т. т. 2.1, т. 2.3. т. 2.4, т. 2.5 и т. 2.6 от Договора. В случай че такива не бъдат осигурени, в чл. 11, ал. 1 от договора се предвижда неустойка за кредитополучателя в размер на 1239.45 лв., като заплащането на същата е разсрочено към погасителните вноски по кредита видно от чл. 11, ал. 2 от договора и от самия погасителен план. В резултат на това за усвоена главница в размер от 1300 лв. и ползване на кредита за период от около 8 месеца, от кредитополучателя се изисква да заплати сума в размер на 2898 лв., от която главница в размер на 1300 лв., неустойка в размер на 1239.45 лв. и договорна лихва в размер на 358.55 лв.

Кредитополучателят е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за 1 потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – Законът за потребителския кредит. Така посоченият договор е нищожен на 1 основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) във връзка с чл.

26, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), тъй като противоречи на законоустановените императивни правила, както и на основание чл. 146, ал.

1 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП). Процесният договор за кредит е сключен в нарушение на правилата на чл. чл. 10, ал. 1 от ЗПК, като същият е с размер на шрифта по малък от 12. Наред с изложеното считам, че процесният договор е сключен в разрез с правилата за форма на договора за кредит, в същия липсват волеизявленията на страните, като същият не отговаря и на изискванията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ) и Закона за потребителския кредит). Договорът не е сключен нито на хартия, нито на „друг траен носител“ по смисъла на чл. 10, ал. 1 ЗПК, като в същия липсват както саморъчни, така и електронни подписи.

Соченото обстоятелство води нищожността на целия договор на основание чл.

10, ал. 1 във вр. чл. 22 от ЗПК. 2. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл.

11, ал. 1 и ал. 2 във връзка с чл. 5, ал. 1 и 2 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора, което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка Изискванията, които клаузата на чл. 4, ал. 1 и 2 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер на пълната усвоена стойност на кредита и дължимата възнаградителна лихва (което като величина явно представлява повече от чистата стойност на получения финансов ресурс и за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях. В тази връзка, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от кредитополучателя, то кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава като "неустойка". Същевременно, кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка" към договорната лихва дължима по кредита (в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК) и към годишния процент на разходите (ГПР) (в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК), като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, предоставя погасителен план, в който е включена вноска с неустойка, като при формирането на всяка анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума за "неустойка". В тази връзка може да се направи обоснован извод за изначалното очакване от страна на кредитора изискването за обезпечение да не бъде изпълнено от длъжника. Вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора (съответно, сигурен разход за потребителя) и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Посоченото обстоятелство безспорно нарушава чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, съгласно която разпоредба договорът трябва да съдържа 2 годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Процесният договор за кредит е недействителен поради нарушаване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК във връзка с чл. 19 ЗПК. В договора, кредиторът се е задоволил единствено с посочване като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР, в това число кои компоненти, точно са включени в него и как се формира посочения с договор размер, кои са допусканията, които са използвани при изчисляването. В договора е уговорен лихвен процент в размер на 50 % и ГПР в размер на 62.71 %. Не става ясно какво представлява разликата между горните проценти и кои разходи покрива.

С тези си действия кредиторът е заобиколил изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест за длъжника. Ето защо считам че неправилното изчисляване и посочване е самостоятелно основание за недействителност на договора. В подкрепа на това е и обстоятелството, че посочването на ГПР е изведено като съществено условие на договора.

Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1, и ал.2 т. 1 от ЗЗП, както и по смисъла на правото на ЕС. Предвид изложените съображения, считам, че посочените клаузи на договора са нищожни, което от своя страна влече цялостната нищожност на самия договор на основание чл. 22 от ЗПК, като неотговарящ на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Считам, че клаузите на чл.

11, ал. 1 и ал. 2 във връзка с чл. 5, ал. 1 и 2 от договора нарушават изискванията на чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП) и чл. 147, ал. 1 от ЗЗП. Така уредените клаузи от договора противоречат на добрите нрави и добрите търговски практики като илюстрират директно уговорки във вреда на потребителя, които не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава последния, при неизпълнение на негови задължения, да осигури обезпечение, да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка (чл. 143, т. 5 ЗЗП), както и да заплати необосновано висока такса, съизмерима със размера на самата главница по кредита. Наред с изложеното считам, че същите не са формулирани по ясен и недвусмислен начин съгласно чл.147, ал. 1 от ЗЗП, като в това число и клаузите не позволяват на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Процесната клауза за възнаградителна лихва по договора, накърнява 3 договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което същата се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор. В тази връзка недействителността на уговорката относно договорната лихва води до нищожност и на целия договор /per argumentum чл. 11, ал. 1, т. 9, във връзка с чл. 22 от ЗПК/. Договорът за кредит е нищожен на основание чл. 22 ЗПК поради неспазване на императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК. Налице е заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД и чл. 33, ал. 1 от ЗПК по повод предвидените в Тарифата на таксите за допълнителните услуги, предоставяни от „Кеш Пойнт България“ ЕООД по повод предвидените в нея такси и разходи за събиране, представляващи разходи за СМС и разходи за посещения, както и неустойки (уговорени в чл. 6, ал. 2 от договора). Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. Уговарянето на посочените суми като покриване на направени от кредитора разходи всъщност представлява опит за заобикаляне на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, предвид което и считам, че клаузите на чл. 10 и чл. 11 са нищожни и на основание чл. 21, ал. 1 от ЗПК. В процесния случай се явява неприложима хипотезата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД по отношение на нищожността на частта от договора, в която се уговарят годишния процент на разходите и годишния лихвен процент, тъй като същите са незаместими по право от повелителните правила на закона, като сделката не би била сключена при годишен процент от разходите, надвишаващ изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези – нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на процента ГПР както и размера на годишния лихвен процент да бъдат заместени по право от 6 повелителни норми на закона или че договорът за паричен заем би бил сключен и ако в него не е включена клаузата за ГПР или за годишния лихвен процент, като се изходи и от характера на този договор, който е възмезден и включването на клауза за договаряне ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Предвид описаното дотук считам, че процесният договор е недействителен на основание чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 12 ЗПК вр. чл. 22 от ЗПК, както и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП и чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не е спазено изискването за съдържането в договора на дори на един от посочените елементи, какъвто е размерът на годишния процент на разходите съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, целият договор за потребителски кредит е недействителен.