Решение № 6757 от 09.12.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6757 гр. София, 09.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на седми юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20221100511727 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20094262 от 13.04.2021 г., постановено по гр. д. № 71545/2019 г. по описа на СРС, 170-ти състав, са частично уважени предявените от В. С. В. срещу Министерството на околната среда и водите искове с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за заплащане на сумата от 3000,00 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от настъпила на 02.11.2018 г. трудова злополука, приета за такава с разпореждане № 22863/12.12.2018 г. на длъжностно лице при ТП на НОИ София-град, ведно със законна лихва от датата на увреждането – 02.11.2018 г. до окончателното изплащане на сумата, както и за заплащане на сумата от 22,15 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от настъпила на 02.11.2018 г. трудова злополука, ведно със законната лихва от 09.12.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, като исковете са отхвърлени, както следва: за разликата до пълния му предявен размер от 20 000,00 лв. за претърпените неимуществени вреди и за сумата до пълния му предявен размер от 1202,76 лв. за претърпените имуществени вреди. С решението е уважен и предявеният от В. С. В. срещу Министерството на околната среда и водите иск с правно основание чл. 200, ал. 3 КТ за заплащане на сумата от 238,99 лв., представляваща разликата между трудовото възнаграждение и изплатеното обезщетение от ДОО, ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.

Със същото решение ответникът – Министерството на околната среда и водите, е осъден да заплати ищцата, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 182,51 лв., представляваща адвокатско възнаграждение, както и на основание чл. 78. ал. 6 ГПК да заплати на СРС сумата от 273,23 лв., представляваща държавна такса и разноски за производството пред СРС, които суми са съразмерни с уважената част от исковите претенции, а ищцата В. С. В. е осъдена да заплати на ответника, на основание чл. 78, ал. 3 1

ГПК, сумата от 169,58 лв., представляваща разноски по делото пред СРС, съразмерно на отхвърлената част от исковите претенции. По подробно изложени доводи е оспорен отказа на СРС да допусне допълнителна съдебно-графологична експертиза и да приеме представения сравнителен материал.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която с която са отхвърлени предявените осъдителни искове с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за неимуществени вреди за разликата над уважения размер от 3000,00 лв. до пълния предявен размер от 20 000,00 лв. и за имуществени вреди за разликата над уважения размер от 22,15 лв. до пълния предявен размер от 1202,76 лв., е подадена въззивна жалба от ищцата В. С. В., чрез пълномощника си – адв. М. А., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост на изводите. По подробно изложени доводи е оспорен отказът на СРС да допусне допълнителна съдебномедицинска експертиза. В този смисъл счита, че необосновано СРС е приел заключението на вещото лице по допусната СМЕ като обосновано и правилно в частта му за причинноследствената връзка между фрактурата на десния глезен и последващото увреждане на менискуса на лявото коляно, съответно отричането от вещото лице. Поддържа, че нито в исковата молба и поставените задачи на СМЕ, нито в медицинската документация, представена и приета по делото, се твърди, че увреждането на менискуса на лявото коляно е в резултат на механизма на получаване на фрактурата на дясното стъпало, а се твърди, че увреждането на менискуса на лявото коляно е в резултат на прекомерното претоварване на здравия ляв крак за периода на обездвижване на увредения десен крайник и последващата рехабилитация. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и уважи изцяло предявените искове, като присъди и направените по делото разноски.

Въззиваемият ответник – Министерството на околната среда и водите, чрез процесуалните си представители – юрк. Д. К. и Р. Х., в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, е подал отговор на въззивната жалба, с която оспорва същата, поддържайки че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Моли съда да остави без уважение жалбата и потвърди обжалваното решение. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Решението в частта, с която са частично уважени осъдителните искове с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за присъждане на неимуществени вреди – болки и страдания от настъпила на 02.11.2018 г. трудова злополука, приета за такава с разпореждане № 22863/12.12.2018 г. на длъжностно лице при ТП на НОИ София-град, ведно със законна лихва от датата на увреждането – 02.11.2018 г. до окончателното изплащане на сумата за сумата от 3000,00 лв. и за присъждане на имуществени вреди за сумата от 22,15 лв. от настъпила на 02.11.2018 г. трудова злополука, ведно със законната лихва от 09.12.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, както и в частта, с която е уважен искът с правно основание чл. 200, ал. 3 КТ за заплащане на сумата от 238,99 лв., представляваща разликата между трудовото възнаграждение и изплатеното обезщетение от ДОО, ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, не е обжалвано от ответника и е влязло в законна сила.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като въззивникът ищец не дължи държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, 2 съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за частично основателна, а по конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания настоящата съдебна инстанция намира следното:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.

За да възникне имуществена отговорност на работодателя за обезщетяване на причинените на пострадал от трудова злополука работник или служител неимуществени вреди, трябва да бъдат установени чрез пълно и главно /от ищеца/ доказване по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК следните материални предпоставки: 1) трудова злополука; 2) вреда, водеща до неблагоприятни последици – болки и страдания и 3) причинно-следствена връзка между злополуката и причинените вреди, т. е. причинените болки и страдания да са закономерна, естествена последица от злополуката, която е настъпила през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието. Имуществената отговорност на работодателя за обезвреда и възниква независимо от обстоятелството дали той самият, негов орган или друг негов работник или служител е виновен за увреждането – арг. чл. 200, ал. 2 КТ. В този смисъл отговорността на работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ е обективна, поради което дори и при виновно поведение от страна на пострадалия – при небрежност, работодателят следва да го обезвреди. Би отпаднала работодателската имуществена отговорност само при умишлено самонараняване, но не и при действие при самонадеяност (т. нар. съзнавана непредпазливост). Дори и при съпричиняване на вредоносния резултат при тази форма на вината (в чл. 201, ал. 2 КТ е използван термина "груба небрежност") отговорността на работодателя може само да бъде намалена.

Тъй като решението в частта, с която с която са уважени осъдителните искове с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за присъждане на неимуществени вреди за сумата от 3000,00 лв. и за присъждане на имуществени вреди за сумата от 22,15 лв., е влязло в законна сила, то в конкретния случай със сила на присъдено нещо между страните в настоящото съдебно производство са установени всички материални предпоставки, обуславящи възникването на спорното материално право и отговорността на ответника.

По отношение на оплакванията във въззивната жалба, касаещи размера на ищцовата претенция следва да се има предвид, че чл. 212 КТ препраща пряко към разпоредбите на гражданското законодателство – за неуредените от КТ въпроси за имуществената отговорност на работодателя. Доколкото в КТ липсва метод за оценка на заместващото обезщетение за причинени неимуществени вреди, следва да се приложи правилото, уредено в чл. 52 ЗЗД, а именно – обезщетението да се определи по справедливост. Ето защо причинените на ищеца неимуществени вреди – болки и страдания следва да се преценяват с оглед на комплексен критерий, включващ обстоятелства като характер на увреждането, причинените морални страдания, неудобствата в нормалната деятелност и т. н. В този смисъл и т. 2 на Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, който изяснява, че понятието "справедливост" по чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а се определя конкретно според обстоятелствата по делото.

В конкретния случай, във връзка с оплакването за допуснато процесуално нарушение от СРС, поради недопускането на повторна съдебно-медицинска експертиза (СМЕ), в настоящото производство е назначена повторна СМЕ. От неоспореното от страните заключение на вещото лице по изслушаната повторна СМЕ, което настоящият състав на съда намира за компетентно и обективно дадено и кредитира с доверие, се установява, че при процесния инцидент, ищцата е получила фрактура на 5- та метатарзална /предходилна/ кост на дясното ходило, като медико-биологичният характер на увреждането е „трайно затруднение на движенията на десния долен крайник за срок по-дълъг от 30 дни“. Посочено е, че ищцата, през периода на възстановяване, е търпяла болки и страдания, като първите 3 седмици след травмата и 2 седмици, след започване на рехабилитацията, болките са били с по голям интензитет. Вещото лице е констатирало, при извършване на преглед на ищцата, че 3 не се установяват трайни последици, вследствие на полученото увреждане. Съгласно заключението, установената 5 месеца по-късно лезия на задния рог на вътрешния мениск на лявата колянна става няма причинно-следствена връзка с процесната злополука на ищцата.

Вещото лице посочва подробно и какви са механизмите на менисковите увреди. – основният механизъм е индиректната травма, когато при фиксирано стъпало се ротира подбедрицата като вредния ефект от това се засилва значително, ако едновременно с ротацията има и рязко свиване в коляното или обратно, рязко изправяне от свито (клекнало или полуклекнало) положение и Колкото е по-свито коляното в момента на травмата, толкова по-назад се къса мениска (заден рог). Сочи се, че поради това менисковите увреди са толкова характерни за спортистите – футболисти скиори, боксьори, баскет и волейболисти и др., както и при миньори и строителни работници, работещи на колене или в клекнало положение. Съгласно заключението, единственото изключение, когато менисковите увреди се получават по директен механизъм е при скачане (падане) от височина при изправени в колената долни крайници, при което менисците се смачкват между ставните повърхности на бедрото и тибията, като тежка директна травма ще увреди менискусите, но не и изолирано. Посочено е още, че увреждането на менискусите по горните механизми може да настъпи и под влияние на микротравматичии увреждания от високите спортни натоварвания като хронично вреждане, когато тяхната механична устойчивост се намалява многократно, също когато се касае за някои вродени и болестни състояниния като дисковиден мениск или кисти на менискуса. Посочено е, че основните симптоми при увреда на мениск са следните: болка в коляното, подуване, „изпукване” при настъпването на увредата, ограничен обем движение, тенденция увреденото коляно да блокира своето движение, като вещото лице констатира, че в приложените медицински документи по делото, няма описани подобен вид механизъм на травми и такава симптоматика при ищцата.