Определение № 4062 от 30.07.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4062 гр. София, 30.07.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Пламен Стоев

Членове:

Розинела Янчева

Радост Бошнакова като разгледа докладваното от Радост Бошнакова Касационно гражданско дело № 20258002101675 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Н. Г. Д., против решение № 101 от 03.02.2025 г. по в. гр. д. № 1938/2023 г. на Пловдивски окръжен съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 260010 от 27.03.2023 г. по гр. д. № 1918/2020 г. на Районен съд – Асеновград за отхвърляне на предявения от него против М. Н. Н., Н. Х. Н. и Н. Г. Д. отрицателен установителен иск по чл. 124 ГПК, че последните не са съсобственици на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], общ.

А., по предходен план УПИ (парцел) *-* и УПИ (парцел) *-* в кв. 19а по плана на селото, и в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение за отхвърляне на първоначално предявения от Н. С. М. против М. Н. Н., Н. Х. Н. и Н. Г. Д. иск по чл. 32, ал. 2 ЗС е постановено друго за разпределяне на реалното ползване на съсобствени помежду им 630/1210 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастрални регистри на [населено място], общ. А., съответстващи на стар УПИ *-* в кв. 19а по ЗРП на [населено място].

В касационната жалба се излагат съображения, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се отмяна на въззивното решение в обжалваните му части, както и обезсилването му по иска по чл. 32, ал. 2 ЗС като недопустимо, и присъждане на разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава допускането на касационното обжалване с наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и с очевидната му неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, като формулира следните правни 1 въпроси:

1. Допустимо ли е да бъде придобито право на собственост на недвижим имот на основание чл. 79 ЗС от наследниците на лице, което не е упражнявало фактическа власт върху имот, признало е чужди права, правото му на собственост е погасено и може ли да се приеме, че въпросният имот въобще е влязъл в наследствената маса. Позовава се противоречие с ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС;

2. Следва ли съдът да обсъди противоречия в свидетелски показания във връзка с всички останали доказателства по делото, а преди всички и с писмени такива, и да посочи на коя група дава вяра и защо и следва ли да бъде обсъдено, че част от свидетелите са заинтересовани от изхода на делото по смисъла на чл. 172 ГПК и да се изложат мотиви защо съдът се доверява на техните показания. Поддържа противоречие с разрешенията по т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 60173 от 15.12.2021 г. по гр. д. № 1431/2021 г. на ВКС, I г. о., решение № 176 от 28.05.2011 по гр. д. № 759/2010 г. на ВКС, II г. о., и решение № 50084 от 30.11.2022 г. по гр. д. № 3966/2021 г. на ВКС, II г. о.;

3. Следва ли съдът да се съобрази с твърденията на страните по делото и допустимо ли е сам да навежда такива. Твърди, че по този въпрос въззивното решение е в противоречие с приетото в решение № 26 от 13.03.2019 г. по гр. д. № 234/2019 г. на ВКС, III г. о.;

4. Следва ли съдът да формира волята си на база на предположения, като въпрос, разрешен в несъответствие с решение № 194 от 28.11.2023 г. по гр. д. № 887/2023 г. на ВКС, III г. о.;

5. Действията по облагородяване, стопанисване, обработване на недвижим имот и съответно отблъскването на опити за преговори за процесния имот и достъп до него квалифицират ли се като действия, демонстриращи намерение за своене. Текла ли е и изтекла ли е нова придобивна давност след 28.12.1999 г. и какво е значението на констативния нотариален акт и противопоставим ли е той, след като преди неговото съставяне придобивната давност вече е изтекла в полза на един от наследниците. Следва ли въобще да бъде демонстрирано намерение за своене, при положение че владението е настъпило в резултат на сключен между страните предварителен договор, и цената по него е платена. Навежда противоречие с ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 239 от 29.05.1996 г. по гр. д. № 91/1996 г. на ВКС, I г. о., решение № 238 от 11.04.2000 г. по гр. д. № 1031/1999 г. на ВКС, I г.о., решение № 775 от 27.04.1999 г. по гр. д. № 1166/1998 г. на ВКС, V г. о., решение № 664 от 14.07.1994 г. по гр. д. № 178/1994 г. на ВКС, II г. о., решение № 2831/1979 по гр. д. № 1103/1979 г. на ВС, I г. о., решение № 91 от 02.07.2010 г. по т. д. № 713/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 83 от 01.02.2021 г. по гр. д. № 2978/2019 г. на ВКС, II г. о., решение № 2384 от 3.12.1969 г. по гр. д. № 1816/1969 г. на ВС, I г. о., решение № 1343 от 28.11.2008 г. по гр. д. № 4391/2007 г. на ВКС, IV г. о., решение № 1619 от 14.12.2000 г. по гр. д. № 640/2000 г. на ВКС, IV г. о., и решение № 101 от 14.07.2015 г. по гр. д. № 891/2015 г. на ВКС, II г. о.;

6. Може ли да се приеме, че от встъпването във владение на имота през 1957 г. до съставянето на констативния нотариален акт за собственост, давността в полза на Г. Д. е изтекла, и ако е така, отправената до нотариус молба за съставяне на констативен акт може 2 ли да се приравни на действителен отказ от собственически права върху недвижим имот, като въпрос, разрешен в противоречие с решение № 74 от 13.07.2022 г. по гр. д. № 4588/2021 г. на ВКС, I г. о.;

7. Коментираната от въззивния съд кореспонденция с Община Асеновград е ли действие, което прекъсва давността. Посочва несъответствие на разрешението по този въпрос с решение № 43 от 13.05.2022 г. по гр. д. № 3941/2021 г. на ВКС, I г. о., решение № 304 от 04.05.1995 г. по гр. д. № 75/1995 г. на ВС, I г.о., решение № 164 от 26.01.2017 г. по гр. д. № 5800/2017 г. на ВКС, I г. о., решение № 262 от 13.07.2012 г. по гр. д. № 944/2011 г. на ВКС, I г. о., решение № 376 от 12.02.2012 г. по гр. д. № 260/2012 г. на ВКС, решение № 216 от 28.10.2016 г. по гр. д. № 2182/2016 г. на ВКС, I г. о., решение № 83 от 08.10.2020 г. по гр. д.

№ 3878/2019 г. на ВКС, I г. о., и решение № 115 от 07.11.2018 г. по гр. д. № 3954/2017 г. на ВКС, I г. о., и

8. Какво е правното значение на изразената приживе воля на наследодателя имотите да останат след смъртта му на всеки един от наследниците по закон и в кои случаи тази воля може да бъде приравнена на предаване на владението, като се отчете обстоятелството, че общият за двамата братя наследодател е присъствал при сключване на договора за продажба от 1957 г. Посочва се несъответствие с решение № 166 от 13.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3950/2020 г. на ВКС, I г. о., решение № 32 от 08.02.2016 г. по гр. д. № 4591/2015 г. на ВКС, I г.о., и решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на ВКС, I г. о.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответника по касационната жалба Н. С.

М., която излага доводи за липса на основания за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Другите участници по производството М. Н. Н. и Н. Х. Н. не са подали отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като извърши преценка на наведените предпоставки за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира следното:

Производството е образувано по предявен от Н. М. срещу М. Н., Н. Н., В. Д. и Н. Д. иск по чл. 32, ал. 2 ЗС за разпределяне на реално ползване на съсобствен недвижим имот, представляващ УПИ *-* в кв. 19а с площ от 630 кв. м по предходния план на [населено място], общ. А., и част от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастрални регистри (КККР) на [населено място], целият с площ 1210 кв. м, обхващащ УПИ (парцел) *-* с площ от 630 кв. м и съседния УПИ (парцел) *-* с площ от 580 кв. м в кв.

19а по предходния (устройствен/ЗРП) план на [населено място], общ. А.. За обосноваване на искането са наведени в исковата молба и уточнението към нея фактически твърдения за възникнала между страните съсобственост върху частта от поземления имот по одобрената кадастрална карта, съответстваща на УПИ *-* в кв. 19а по плана на [населено място] на основание наследство и давностно владение, за което същите се легитимират с констативен нотариален акт № 139 от 28.12.1999 г., и придобиване на останалата част от имота, съответстваща на УПИ *-*, в собственост на В. Д. и Н. Д. по наследство. Претендира притежаването на 1/2 ид. част от собствеността върху спорния УПИ *-* по плана на [населено място] и по 1/4 ид. ч. за ответниците, като за М. Н. и Н. Н. в общ дял в режим на 3 съпружеска имуществена общност.

В срока по чл. 131 ГПК Н. Д. и В. Д. са оспорили иска по чл. 32, ал. 2 ЗС и са предявили по реда на чл. 212 ГПК инцидентен отрицателен установителен иск за признаване, че Н. М., М.

Н. и Н. Н. не са съсобственици на имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], общ. А., с площ 1210 кв. м. Същият е обоснован с твърдения за придобиването му в изключителна тяхна собственост, като по отношение на УПИ *-* на основание наследствено правоприемство от Г. Д., а по отношение на УПИ *-* - по наследство и придобивна давност, упражнявана първоначално от Н. М. (дядо на ищеца Н. Д.) и съпругата му Н. М. въз основа на предварителен договор за покупко-продажба от 1957 г., впоследствие от Г. Д. (баща на ищеца) и съпругата му В. Д., а след смъртта на Г. Д. – от съпругата му и техния син Н. Д.

(ищци в производството). В хода на процеса ищцата В. Д. е починала и е заместена на основание чл. 227 ГПК от Н. Д..

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, след преценка твърденията на страните и събраните доказателства, е приел за установено, че общият наследодател на страните – Д. М., починал през 1968 г. (20.02.1968 г.), е оставил за свои наследници двамата си синове – Н. М., починал през 1972 г., и С. М., починал през 1999 г. Проследил е наследственото правоприемство, като е установил, че понастоящем наследници на Н. М. са неговият внук Н. Д. (син на Г. Д.) и дъщеря му М. Н., а единствен наследник на С. М. е неговата внучка Н. М. (дете на неговата дъщеря Л. М.).

Прието е за установено от въззивния съд, че по одобрените със заповед № РД-18-5 от 31.01.2005 г. кадастрална карта и кадастрални регистри на селото двата самостоятелни урегулирани поземлени имота, представляващи УПИ *-* и УПИ *-* по предходен план на [населено място], са заснети като един общ поземлен имот с идентификатор ***. Ищецът Н.

Д. е собственик на УПИ *-*, на който неговият наследодател Г. Д. е признат за собственик по наследство с нотариален акт № 267, том II, дeло № 686/1989 г.

По спорния въпрос относно собствеността върху УПИ *-* въззивният съд е изложил, че с констативен нотариален акт № 139, том II, дело № 1008/1999 г., наследниците на С. М. и Н.

М. (двамата низходящи на общия наследодател Д. М.) - Л. М. и Н. М., както и Г. Д. и М. Н.

(за която е установено, че по това време се е намирала в брак с Н. Н.), са признати за собственици по наследство и давностно владение. С оглед направеното от Н. Д. в отговора на исковата молба оспорване на същия, респ. на възникналата между страните съсобственост, въззивният съд е посочил, че съгласно задължителните разяснения, дадени в ТР № 11/2012 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, негова е доказателствената тежест да обори доказателствената му сила, тъй като констативният нотариален акт относно принадлежността на правото на собственост по обстоятелствена проверка има обвързваща за третите лица и за съда сила и изводът на нотариуса относно принадлежността на това право има легитимиращо действие за признатия собственик. Във връзка с твърденията на ищеца за упражнявано от наследодателя му Н. М. и неговата съпруга давностно владение въз основа на предварителен договор от 1957 г., въззивният съд е посочил, че съгласно сключения в обикновена писмена форма договор за покупко-продажба на недвижим имот от 15.03.1957 г., С. М. е продал на Н. М. собствен парцел *-*, който е полагаема му се част от 4 дворно място на баща им Д. М., за сумата от 1 000 лева, изплатена на три вноски според направеното записване на гърба на същия документ. Въззивното решение в частта, с която по искане на ответниците по отрицателния установителен иск е проведено производство по чл. 193 ГПК, в резултат на което е призната автентичността на този договор, не е обжалвано и е влязло в сила.