Решение № 4668 от 29.10.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4668 гр. Пловдив, 29.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирена Сл. Аврамова - Смит при участието на секретаря Марияна Б. Натова като разгледа докладваното от Ирена Сл. Аврамова - Смит Гражданско дело № 20255330103999 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от М. Н. К., ЕГН **********, чрез пълномощник - адв. Р. Р., против „СТИК-КРЕДИТ“ АД, ЕИК 202557159, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 512,88 лева, представляваща платена в периода 23.01.2025 г. 27.02.2025 г. без основание сума по нищожен Договор за потребителски кредит № *****, сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 28.02.2025 г., до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се твърди, че на ..... между страните бил сключен Договор за потребителски кредит № *****, по силата на който на ищеца била предоставена в заем сумата в размер на 700 лева. Ищецът изплатил на ответното дружество следните суми по кредита, с които е погасил задължението си: на 23.01.2025 г. сумата от 530 лв., на 29.01.2025 г. сумата от 345,81 лв. и на 27.02.2025 г. сумата от 337,07 лв. Общо платената от него сума била в размер на 1212,88 лв. Ищецът при сключването на договора не бил получил на траен носител процесния договор, като единствено получил на имейл СЕФ и непосредствено след това sms известие, че сумата по заема била наредена и можела да бъде изтеглена от каса на Изи Пей. От съдържанието на СЕФ се установявали следните параметри на договора: годишен лихвен процент в размер на 36 %, ГПР в размер на 42,58 %, като договорът бил платим разсрочено на 3 равни месечни вноски. Било предвидено още, че потребителят следвало по своя преценка да предостави обезпечение на 1 кредита - банкова гаранция или поръчител, които следвало да отговарят на подробно посочени в исковата молба условия. В случай че потребителят не предостави посоченото обезпечение в срок до 3 дни, считана от датата на подписване на договора, се начислявала неустойка като обезщетение с общ размер 292,60 лева, платима разсрочено. Ищецът твърди, че договорът за кредит бил нищожен и на връщане подлежала само главница, като всичко платено над нея в размер на 512,88 лева било платено без основание и подлежало на връщане на ищеца. Сочи, че договорът за кредит бил нищожен на основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 10, ал. 1 ЗПК. Ищецът не бил получил траен екземпляр от договора, като за параметрите на същия единствено съдел по изпратения на имейла му СЕФ. Договорът за кредит бил нищожен на основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Посоченият ГПР не отговарял на реално приложения, тъй като в този размер неправилно била включена само договорната лихва. В ГПР следвало да бъде включена предвидената неустойка за неосигуряване на обезпечение, доколкото същата представлявала скрита печалба на кредитора, с която кредиторът допълнително се обогатявал и следвала да бъде включена в ГПР, като се позовава на решение на СЕС. За да бъдат заобиколени разпоредбите на чл. 19, ал. 4 ЗПК, финансовите институции въвели практика да се поставят на кандидатстващите за кредит изисквания, на които те не могат да отговарят, в резултат на което те включили в договорите за потребителски кредит санкции - заплащане на неустойки или такси. По този начин небанковите институции си осигурили допълнителна печалба, която вече бил калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като същевременно преодолели законовото изискване за таван на разходите по кредита. Предвид невключването на неустойката в посочения в договора размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, което влечало недействителност на договора за кредит.

С оглед на изложеното се иска да бъде уважен предявения иск.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от ответника, с който е взето становище за нередовност на исковата молба и за неоснователност на предявения иск. Ищецът не бил посочил банкова сметка, поради което исковата молба била нередовна. Сочи, че на основание чл. 26, ал.

4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият можел да се прилага и без нея, като настоящият случай бил имено такъв и неустоечната клауза не била част от съществените параметри на договора за заем, а тя била договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорното задължение на заемателя. Валидността на договора за кредит произтичала от това, че основните му параметри - главница и лихва били валидно уговорени в изискуемата от закона форма. Сочи, че били покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, т. 7-12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и с 2 тези по ЗПФУР, по реда на който бил сключен процесният договор. Излага, че по отношение на формирането на ГПР били спазени всички изисквания, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Ясно бил посочен размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК компоненти. По нормативно определен лимит към датата на сключване на договора от 66,10 % и ГПР, определен в процесния договор в размер на 42,58 % било видно, че в случая ГПР не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Уговорената неустойка не била и не следвало да бъде включена в ГПР, доколкото кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към момента на сключване на договора, а в случая неустойката представлявала проявление на свободата да договаряне между страните и била уговорена като плащане при неосигуряване на обезпечение след сключване на договора. Още към момента на сключване на договора потребителят бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Самата клауза за неустойка не нарушава и не заобикаляла чл. 19, ал. 4 ЗПК, като условията за предоставяне на обезпечение били напълно изпълними, разумни и адекватни на икономическата обстановка в страната. За периода 2021 г.- 2024 г. ищецът сключил общо три договора, които съдържат уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение, което опровергавало твърденията на ищеца, че липсвала достатъчно информация за това какъв бил крайният размер на задължението по договора. Сочи, че било налице индивидуално договаряне и добросъвестност от страна на кредитора, доколкото ищецът ползвал многократно един вид кредитен продукт, респ. многократно се запознавал с условията му и решавал да се обвърже с клаузите за неустойка при знание за икономическите последици на тези уговорки.

Преценката за действителност на клаузите, сключени с потребител, винаги се извеждала от въпроса дали е налице индивидуално договаряне на конкретното условие. Поради действителността на договора се посочва, че предявеният осъдителен иск е неоснователен. Не оспорва получаване на процесната сума, както и представените доказателства в тази връзка, но твърди, че договорът и отделните му клаузи са действителни. Не оспорва, че неустойката не е включена в ГПР, но твърди, че същата не следва да се към него поради изложените аргументи.

С оглед на изложеното моли да бъде отхвърлен предявения иск като неоснователен. Претендира разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от фактическа страна установява следното:

Между страните не е спорно, че на ..... е сключен договор за потребителски кредит № *****, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца, сумата в размер от 700 лева, която следвало да се върне на 3 месечни вноски, при ГЛП в размер на 36 % и ГПР в размер 42,58 %. В чл. 19, 3 ал. 1 от договора е било уговорено задължение на потребителя в тридневен срок да предостави едно от следните обезпечения: поръчител – физическо лице, което да отговаря на следните кумулативно поставени изисквания, разписани в чл. 20, ал. 1 и 2 от Общите условия на кредитора: да е навършило двадесет и една годишна възраст, да притежава българско гражданство, да е с постоянно местоживеене в България, с непрекъснати осигурителни права през последните дванадесет месеца преди датата на подаване на заявката за кредит, да полага труд по трудово/служебно правоотношение по безсрочен договор и не е в период на предизвестие за прекратяване на трудовото/служебно правоотношение към датата на подаване на заявката за кредит, както и да е получавало редовно възнаграждението си за последните 12 месеца преди подаване на заявката за кредит, да има минимален осигурителен брутен доход от 1500 лева, валидно трудово или служебно правоотношение при последен работодател минимум 6 месеца, да няма записи в ЦКР към БНБ относно просрочия, под наблюдение, загуба и т.н., да не е поръчител по съществуващ кредит, в която и да е банка или небанкова институция, като заемодателят може едностранно да въвежда и допълнителни изисквания, или банкова гаранция в полза на кредитора със срок на валидност най-малко 30 дни след падежа на последната вноска. В чл. 29, ал. 1 от процесния договор е било уговорено, че при неизпълнение на уговореното по чл. 19 от договора задължение се дължи неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. Видно от представения от ответника погасителен план общо дължимата сума по кредита от главница и лихва възлиза на 744,83 лева, а при включване на неустойката – 1037,43 лева. От приложения Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация се изяснява, че по процесния договор за кредит дължимата неустойка при непредоставяне на обезпечение е в общ размер на 292,60 лева.

По делото са представени от ищеца разписка за заплащане на ответника чрез Изипей на суми по кредит № *****, както следва: на 23.01.2025 г. – 521,26 лева и 8,74 лева, на 29.01.2025 г. – 345,81 лева и на 27.02.2025 г. – 337,07 лева.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

От събраните по делото доказателства по категоричен начин се установи, че между страните е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски 4 кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – ЗПК. Последният намира приложение въпреки разпоредбата на чл. 4, ал. 1, т. 6 ЗПК, доколкото дължимите по кредита разходи не са незначителни.

Съобразно разпоредба на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Съгласно чл. 29 от процесния договор, при непредоставяне в срок от страна на потребителя на обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. Разпоредбата на чл. 19 от договора, възлага в тежест на потребителя да осигури едно измежду следните обезпечения: поръчител – физическо лице, което да отговаря на кумулативно поставени изисквания, разписани в чл. 20, ал. 1 и 2 от Общите условия на кредитора /посочени погоре в изложението/, или банкова гаранция в полза на кредитора със срок на валидност най-малко 30 дни след падежа на последната вноска. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 19 и чл. 29 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за потребителски кредит, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 19 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция /за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане/ или физическо лице – поръчител, което да отговаря на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него /така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение/. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите 5 по договора следва да се окачестви като нелоялна и по–специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.