Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 331 от 30.09.2019, Окръжен съд - Хасково

Съд
Окръжен съд - Хасково
Дело
Въззивно гражданско дело 466/2019
Вид
Решение № 331
Подписан
30.09.2019
В сила
11.11.2019
Състав
МАРИЯ ДИМЧЕВА ИВАНОВА-ГЕОРГИЕВА, МИЛЕНА ДЕЧЕВА, ЖУЛИЕТА СЕРАФИМОВА

Цитирани разпоредби

  • чл. 12 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 259, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 263, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 49 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 52 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 86, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 2, ал. 1, т. 3 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
  • чл. 4 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
  • чл. 5 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
  • чл. 5, ал. 1 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
  • чл. 5, ал. 2 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
  • чл. 143, ал. 1 · Наказателен кодекс
  • чл. 198, ал. 1 · Наказателен кодекс
  • чл. 93, т. 7 · Наказателен кодекс

Р

Е Ш Е Н И Е № 331 гр. Хасково, 30.09.2019 г.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

Окръжен съд - Хасково, ГО, I

–ви въззивен граждански състав, в публично съдебно заседание на осемнадесети септември две хиляди и деветнадесета година, в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ДЕЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ЖУЛИЕТА СЕРАФИМОВА

МАРИЯ ИВАНОВА-ГЕОРГИЕВА при участието на секретаря Д.Х., като разгледа докладваното от младши съдия Мария Иванова-Георгиева в. гр. д. № 466 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 173 от 30.04.2019г., постановено по гр.д. № 1845 по описа на Районен съд – Димитровград на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Б.П.Т. сума в размер на 1800 (хиляда и осемстотин) лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от незаконно обвинение в извършване на престъпление, за което лицето е оправдано, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 09.08.2018г. Искът е отхвърлен като неоснователен в частта над 1800 (хиляда и осемстотин) лева до пълния предявен размер от 10 000 лева. Присъдени са разноски в полза на ищеца Б.Т. съразмерно на уважената част от иска му, съответно Прокуратурата на Република България е осъдена да му заплати сума в размер на 181,80 лева.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника, в която твърди, че последното е неправилно и незаконосъобразно. Твърди, че причинната връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди подлежи на доказване от ищеца, а от представените от него доказателства такава не се установява. Коментира като недоказани всяко едно от твърденията на ищеца в исковата му молба. Евентуално прави възражение с правно основание чл. 5 от ЗОДОВ, тъй като счита, че направеното в хода на досъдебното производство волеизявление на Б.Т., както и последвалото доброволно предаване на инкриминираните вещи, са дали повод за наказателното му преследване. Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови ново, с което да отхвърли иска изцяло и да освободи на основание чл. 5, ал. 1 от ЗОДОВ Прокуратурата на Република България от отговорност.

В съдебно заседание представителят на заинтересованата страна - Окръжна прокуратура – Хасково, споделя твърденията във въззивната жалба, но счита, че размерът на присъденото обезщетение е завишен с оглед доказаните по делото морални страдания, претърпени от ищеца. Допълва, че разумния срок, в който е приключило наказателното производство, и вида на наложената мярка за неотклонение, не са взети предвид при определяне на размера на обезщетението.

Моли съда да постанови решение съобразно жалбата на Прокуратурата на Република България или да измени постановеното решение като намали размера на присъденото обезщетение.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба и от ищеца, чрез процесуалния му представител, в която твърди, че в частта, с която е отхвърлен иска за неимуществени вреди над 1 800 лева до пълния му предявен размер е неправилно. Поддържа, че съдът неправило е преценил обстоятелствата, които са от значение за определяне на размера на обезщетението по справедливост като излага хронологично развитието на наказателното производство. Счита за неправилни изводите на първоинстанционния съд, че твърдените неимуществени вреди от загубата на дете, поради претърпян аборт от съпругата на ищеца, са недоказани. Моли съда да измени обжалваното решение като увеличи размера на дължимото от ответника обезщетение за неимуществени вреди. Претендира деловодни разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не са подадени отговор на въззивна жалба, нито от ищеца, нито от ответника. В открито съдебно заседание, провело се на 18.09.2019г., процесуалният представител на ищеца, оспорва въззивната жалба на ответника. В същото съдебно заседание представителя на заинтересованата страна - Окръжна прокуратура – Хасково, заявява, че поддържа жалбата на Прокуратурата на Република България и оспорва тази на ищеца.

Съдът, като взе предвид становищата и доводите на страните и след като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбите са подадени в предвидения в чл. 259, ал. 1 от ГПК срок, от легитимирани страни и против съдебен акт, подлежащ на обжалване, с оглед на което са процесуално допустими. Разгледани по същество – двете жалби са неоснователни, а решението -правилно.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен в рамките на доводите, заявени във въззивните жалби. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Производството пред районния съд е образувано по искова молба на Б.Т., с която са предявени два кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т.

3 от ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

Искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ представлява иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано.

С този иск се ангажира отговорността на държавата за вредите, причинени от разследващите органи, прокуратурата или съда, която представлява проявление на деликтната отговорност по чл. 49 от ЗЗД. Фактическият състав на тази отговорност включва противоправно поведение, вреди, причинна връзка между вредите и противоправното поведение и вина. Следователно в настоящия случай, за да възникне притезателното право на увреденото лице за обезщетение за неимуществени вреди, вследствие на противоправно действие на разследващ орган, прокуратурата или съда, трябва да са настъпили следните юридически факти: 1) ищецът да е бил признат за невиновен и оправдан за извършване на престъпление, по повдигнатото обвинение от прокуратурата на Република България; 2) да са настъпили неимуществени вреди и 3) да е налице причинно-следствена връзка между наказателното производство, образувано по незаконното обвинение и твърдените неимуществени вреди. Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ отговорността на държавата е обективна, поради което вина на органа, причинил вредите не следва да се доказва от увреденото лице. По отношение на размера на обезщетението, представляващо репарация на увреждането, съдът следва да се произнесе по справедливост, предвид разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД.

Първоинстанционният съд е приел, а и страните не оспорват, че от събраните в хода на съдебното производство доказателства се установява наличието на първата предпоставка за ангажиране на отговорността на държавата за вредите причинени от органите на прокуратурата. От приложеното НОХД № 493 по описа за 2017 г. на Районен съд – Димитровград се констатира, че с постановление от 20.09.2017г. Б.Т. е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 198, ал. 1 от НК (грабеж), за това, че на 15.09.2017г. в гр. *** чрез употреба на сила (избутал К.И.Т.) и заплаха (че няма да види повече дъщеря си жива и че може да прати някой в чужбина да я убие) отнел от владението на К.И.Т. от гр. *** чужди движими вещи – мобилен телефон „Сони Ериксон“, модел „110i” на стойност 20,00 лева, мобилен телефон „Нокия“, модел „7070d” на стойност 25,00 лева и сребърен синджир проба 925 с тегло 13,00 грама на стойност 51,87 лева, всичко на обща стойност 96,87 лева, с намерение противозаконно да ги присвои. С посоченото постановление е взета спрямо Б.Т. мярка за неотклонение „Подписка“. Въз основа на обвинителен акт от 25.09.2017г., с който е повдигнато обвинение за извършване на престъпление по чл. 198, ал. 1 от НК спрямо Б.П.Т., е образувано НОХД № 493 по описа за 2017 г. на Районен съд – Димитровград. На проведено четвърто по ред открито съдебно заседание е постановена Присъда № 15 от 01.03.2018г., с която ищецът, Б.Т., е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 143, ал. 1 от НК, за това, че на 15.09.2017г. в гр.*** принудил К.И.Т. от гр. ***, да извърши нещо против волята си – да предаде движими вещи на обща стойност от 96,97 лева, като използвал за това заплашване и е признат за невиновен и оправдан за извършване на престъпление по чл. 198, ал. 1 от НК. С определение от 01.03.2018г. е отменена взетата спрямо Т. мярка за неотклонение „Подписка“. Присъда № 15 от 01.03.2018г., постановена по НОХД № 493 по описа за 2017г. на РС – Димитровград е обжалвана единствено в осъдителната й част. В оправдателната част присъдата не е обжалвана и е влязла в сила на 17.03.2018г. По въззивна жалба, подадена от подсъдимия, е образувано ВНОХД № 205/2018 г., като в третото открито съдебно заседание е постановена Присъда № 29 от 24.07.2018г., с която е отменена присъдата на първоинстанционния съд в осъдителната й част и Б.П.Т. е признат за невиновен и оправдан за престъпление по чл. 143, ал. 1 от НК. Така постановеното решение не е обжалвано или протестирано и влязло в сила на 09.08.2018г.

Изводите на районния съд за настъпването на втората и третата материална предпоставка от фактическия състав на отговорността на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ са оспорени и от двете страни в първоинстанционното производство чрез подадените от тях въззивни жалби. С оглед това за страните остава спорен въпроса дали от приетото за установено незаконно обвинение са настъпили неимуществени вреди за ищеца, какъв е техният характер и интензитет и дали са в причинно-следствена връзка с повдигнатото обвинение, по което е постановена оправдателна присъда.

В хода на първоинстанционното производство с цел установяване на претърпените неимуществени вреди са събрани гласни доказателства чрез разпита на Катерина Рил, съпруга на ищеца Б.Т.. Същата посочва, че наказателното производство срещу неиния съпруг му се е отразило тежко. Разказва, че преди да му бъде повдигнато обвинение в извършване на престъпление Б.Т. ***, но бил изгонен от същото вследствие на обвинението. Заради наказателното производство пропуснал възможност за работа извън страната, тъй като трябвало да замине за Германия през месец януари 2018г. Макар съпругът й да бил оправдан и признат за невиновен в извършване на престъплението грабеж, доброто му име било накърнено. Всички го мислели за крадец и никой не искал да го назначи на работа или скоро след като започвал такава бивал уволняван. Свидетелката посочва конкретен пример, в който съпругът й е бил на обучение за започване на работа, но малко след това е бил освободен заради това, че е крадец. Събраните гласни доказателства насочват и за други неимуществени вреди от незаконното обвинение, а именно свидетелката твърди, че вследствие на преживения стрес и тревоги направила спонтанен аборт.

Уточнява, че не разполага с медицински документ за това, но в посочения период единствените й притеснения били относно наказателното производство спрямо нейния съпруг.

Настоящата въззивна инстанция споделя изводите на първоинстанционния съд досежно неосъщественото пълно и главно доказване на част от твърдените неимуществени вреди, а именно – невъзможността да упражнява правото си на свободно придвижване, пропуснати възможности за сключване на трудово правоотношение, както и болките и страдания от загуба на дете (спонтанен аборт вследствие на преживения стрес от незаконното обвинение).

Наведеното от ищеца в първоинстанционното производство твърдение, че с наложената спрямо него мярка за неотклонение „подписка“ е бил възпрепятстван да пътува извън територията на Република България, поради което е пропуснал възможност за работа, правилно е преценено от районния съд като неоснователно и недоказано.

Действително с постановление за привличане на обвиняем от 20.09.2017г. е взета спрямо Б.Т. мярка за неотклонение „подписка“. Същата представлява най-леката мярка за неотклонение и се изразява в поемане на задължение от обвиняемия да не напуска местоживеенето си без разрешение на съответния орган – аргумент чл. 60, ал. 1 от НПК. С оглед същността на наложената мярка може да се направи обоснован извод, че ограничаването на правото на свободно придвижване може да бъде преодоляно чрез предоставяне на разрешение за извършване на конкретно пътуване.