Решение № 60 от 13.05.2026, Районен съд - Дулово

РЕШЕНИЕ

№ 60 гр. Дулово, 13.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДУЛОВО в публично заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Емил В. Николаев при участието на секретаря Ивелина В. Кънева като разгледа докладваното от Емил В. Николаев Гражданско дело № 20243410100601 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба, с която са предявени главен иск за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит № *** г. и съединен с него установителен иск да се признае, че ищцата не дължи суми над главницата от 2 000 лв. до общо посочената цена на договора 4 221,48 лв.; при условията на евентуалност е предявен иск за нищожност на клаузата за неустойка в размер 1 742,02 лв. Ответникът е оспорил исковете изцяло и е поискал отхвърлянето им. В определението по чл. 140 ГПК е възпроизведен спорът, макар и с очевидна техническа неточност относно номера на клаузата и размера 4 221,08 лв.; от самия договор и погасителния план без съмнение се установява, че спорната санкционна уговорка е тази, която предвижда неустойка 1 742,02 лв. при непредоставяне на обезпечение, т.е. клаузата, материализирана в чл. 27 от договора, а не лихвата за забава по чл. 26.

Ответникът поддържа, че договорът е сключен валидно от разстояние, че всички съществени параметри са ясни, че ГПР е правилно посочен, че неустойката не се включва в ГПР, защото е дължима само при неизпълнение, и че условията по кредита са индивидуално договорени. Ищцата поддържа обратното: че неустоечната клауза е неравноправна и нищожна, че чрез нея се заобикаля ограничението на ГПР и че посоченият в договора ГПР не отразява действителната цена на кредита.

Установена фактическа обстановка

От представения договор за потребителски кредит № *** г. се установява, че на ищцата е предоставен кредит в размер на 2 000 лв. за срок от 12 месеца, при фиксиран годишен лихвен процент 36% и посочен годишен процент на разходите 42,58%, а общата 1 сума, дължима при редовно изпълнение според договора, е 2 479,46 лв.

Съгласно чл. 17 от договора, в тридневен срок от сключването му потребителят следва да осигури или поръчител, или банкова гаранция. От общите условия се установява, че поръчителят трябва да е дееспособно физическо лице над 21 години, български гражданин, с постоянно местоживеене в България, с непрекъснати осигурителни права за последните 12 месеца, с безсрочно трудово или служебно правоотношение, без да е в предизвестие, с минимален осигурителен брутен доход 1 500 лв., без записи в ЦКР за просрочия, без да е поръчител по друг кредит и без да е настоящ клиент на кредитора; освен това поръчителят се одобрява по преценка на кредитора, който си запазва правото да въвежда и допълнителни изисквания.

По чл. 27 от договора, при неизпълнение на задължението за обезпечение по чл. 17, потребителят дължи неустойка в размер на 0,9% от усвоената сума за всеки ден, през който обезпечението не е предоставено. В самия погасителен план е посочено, че ако не бъде осигурена гаранция/поръчител, общо дължимата сума по кредита нараства до 4 221,48 лв., от които 1 742,02 лв. представляват неустойка, а месечната вноска остава фиксирана и включва и неустоечен компонент. В Стандартния европейски формуляр изрично е отразено, че при непредоставяне на обезпечението се начислява неустойка с общ размер 351,79 лв. на части съгласно погасителния план, т.е. още при сключването на договора кредиторът е предвидил начина, размера и разсроченото събиране на тази престация.

По искане на ищцата е допусната съдебно-счетоводна експертиза. Съдът кредитира заключението на вещото лице С. Г. П., адрес: **, като компетентно, ясно, обосновано и неоспорено от страните. От него се установява, че ако в изчислението на ГПР се включи и дължимата по договора неустойка, действителният ГПР възлиза на 376,74%, а не на 42,58%.

Експертизата установява и че към 21.01.2026 г. по кредита са платени общо 2 240 лв., от които 348,63 лв. главница, 225,43 лв. лихва, 819,16 лв. неустойка и останалата част е разнесена по други начисления.

Гласни доказателства по делото не са събирани. Свидетели не са допускани и не са разпитвани в нито едно от проведените открити съдебни заседания, поради което съдът не дължи анализ на свидетелски показания. Фактическите изводи се основават на писмените доказателства и на заключението на съдебно-счетоводната експертиза.

Съдът не кредитира възражението на ответника, че ищцата била сключила още пет аналогични договора с идентични клаузи. Това твърдение е останало недоказано: по делото не са представени тези договори, нито други годни доказателства, от които да се установят съдържанието им, времето на сключването им и връзката им с настоящия спор.

Следователно то не може да обоснове нито индивидуално договаряне, нито недобросъвестност на ищцата.

Най-напред следва да се отбележи, че съдът не споделя тезата на ищцата, че сам по себе си фиксираният годишен лихвен процент 36% прави договора нищожен. Актуалната 2 практика на ВКС приема, че Закона за потребителския кредит не съдържа самостоятелен лимит на възнаградителната лихва, а регулацията е проведена чрез максимален размер на ГПР; когато лихвата е ясно и разбираемо определена, фиксирана за целия срок и не води до тежест над допустимата по закон, не може автоматично да се приеме противоречие с добрите нрави само защото надвишава определено кратно на законната лихва.

Спорът обаче не се изчерпва с възнаградителната лихва. Съществената клауза по това дело е уговорката, която поставя върху потребителя задължение в тридневен срок след сключването на договора да осигури допълнително обезпечение, при множество кумулативни условия за поръчителя и с едностранно право на кредитора да одобрява или да отказва обезпечението. Именно при неизпълнение на това акцесорно задължение се начислява неустойка от 0,9% дневно върху усвоената главница, като още при сключването на договора тази сума е разпределена в месечните вноски и е отразена в погасителния план като част от възможното общо задължение.

По критериите на Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, нищожна поради накърняване на добрите нрави е неустоечна клауза, уговорена извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции; преценката се прави към момента на сключване на договора, като се съобразяват естеството на обезпеченото задължение, наличието на други способи за защита на кредитора и съотношението между размера на неустойката и очакваните вреди.

Приложени към настоящия спор, тези критерии водят до извод, че процесната неустойка е нищожна по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Тя не обезпечава главното задължение за връщане на кредита, а санкционира неизпълнение на едно вторично задължение за набавяне на обезпечение, след като кредитът вече е отпуснат. Кредиторът разполага поначало с други правни механизми за защита на интереса си — оценка на кредитоспособността преди отпускането на кредита, правото да откаже необезпечен кредит, правото на законна лихва при забава и правото да обяви кредита предсрочно изискуем при предпоставките на договора. При това положение натоварването на потребителя с още 1 742,02 лв. неустойка върху кредит от 2 000 лв. не е разумно обезщетение за предвидими вреди, а способ за допълнително възмездяване на кредитора.

Съдът намира и че клаузата е неравноправна по смисъла на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП.

Законът определя като неравноправна всяка уговорка във вреда на потребителя, която противоречи на добросъвестността и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, а неравноправните клаузи са нищожни, освен ако са индивидуално уговорени.

Ответникът не доказа индивидуално договаряне на процесната клауза. Описаната в отговора стандартна електронна процедура показва приемане на предварително изготвени условия, но не и реално обсъждане или промяна на конкретната спорна уговорка.

Възможността потребителят да не сключи договора или да се откаже от него в 14-дневен срок не превръща стандартната клауза в индивидуално договорена. Практиката на СЕС последователно приема, че прозрачността изисква потребителят не само граматически да 3 разбира текста, но и да може да прецени икономическите последици от него въз основа на ясни и разбираеми критерии.

В случая икономическата функция на неустойката е особено показателна. Макар ответникът да я квалифицира като сума, дължима само при неизпълнение, самата уговорка е структурирана така, че още при сключването на договора кредиторът е изчислил нейния пълен размер, разсрочил я е в погасителните вноски и я е включил в погасителния план като предвидим компонент на общото задължение при необезпечен кредит. Това сочи, че по същество процесната престация има характера на скрита цена за кредит без обезпечение, а не на истинско обезщетение за настъпили вреди.

Тъкмо поради тази икономическа функция съдът приема, че тази сума е следвало да бъде отчетена при формирането на общите разходи по кредита и на ГПР. Практиката на СЕС по дело C-714/22 подчертава, че разходите по допълнителни или свързани с кредита услуги трябва да бъдат включени в общата цена на кредита, когато са присъщи на договора и съдът следи служебно за евентуални неравноправни клаузи. В същата линия е и последващата практика на ВКС, която приема, че неточното посочване на ГЛП или ГПР е равнозначно на липсата им като елемент от императивно уреденото съдържание на договора за потребителски кредит.

Следователно, щом реалният ГПР при договорните параметри и при предвиденото от самия договор разсрочено начисляване на неустойката възлиза на 376,74%, а в договора е посочен ГПР 42,58%, посочването е съществено неточно. ВКС изрично е приел, че установената недействителност на съществен елемент от императивното съдържание на договора, в частност ГПР по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, се приравнява на липса и води до недействителност на договора по чл. 22 ЗПК. Именно тази хипотеза е налице тук.

Поради това съдът приема, че процесният договор е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 22 ЗПК, както поради нищожността на клаузата за неустойка като противоречаща на добрите нрави и на режима на потребителската защита, така и защото вследствие на тази уговорка в договора е неточно посочен ГПР — съществен елемент от задължителното съдържание на договора за потребителски кредит. Последицата по чл. 23 ЗПК е, че потребителят дължи само чистата стойност на кредита, без лихва и други разходи.

С оглед петитума съдът следва да уважи и отрицателния установителен иск в поисканите от ищцата граници — че тя не дължи суми, надвишаващи главницата от 2 000 лв. до общо претендираната по договора цена 4 221,48 лв. Настоящото производство не е осъдително за връщане на вече платени суми и съдът не може да излезе извън заявеното искане, макар експертизата да сочи частично погасяване на главницата.

При уважаването на главния иск не се е сбъднало процесуалното условие за разглеждане на евентуалния иск. Поради това съдът не дължи отделно произнасяне по него по същество.

Разноски

4

Ищцата е поискала присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. в минимален размер, а ответникът е поискал разноски и е възразил разноските за експертизата да останат в тежест на ищцата. По делото е прието, че ищцата е материално затруднено лице и е защитавана при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. При уважаване на иска насрещната страна дължи адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., а съдът не може да определи размер под този по приложимата наредба.

Материалният интерес по уважения главен иск е 2 221,48 лв. (1 135.82 €) — разликата между главницата 2 000 лв. (1 022.58 €) и общо търсената по договора сума 4 221,48 лв. (2 158.41 €). При действащата към 07.05.2026 г. Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа минималното възнаграждение по чл. 7, ал. 2 е 400 лв. плюс 10% за горницата над 1 000 лв., т. е. 522,15 лв. Към датата на решението България е в еврозоната и официалната валута е евро при фиксиран курс 1 EUR = 1,95583 лв., поради което дължимото възнаграждение възлиза на 266,97 EUR.