Решение № 932 от 17.02.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 932 гр. София, 17.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО II ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Галя Митова

Членове:

Валентина А.а

Милен Евтимов при участието на секретаря Мариана Д. Ружина като разгледа докладваното от Галя Митова Въззивно гражданско дело № 20241100500073 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е въззивно – по реда на чл. чл. 258 – 273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

С Решение № 16730 от 17.10.2023 г., постановено по гр. дело № 27284 по описа за 2023 г., Софийският районен съд, 37 -ми състав, е осъдил С. А. А., ЕГН **********, на основание чл. 144, вр. чл. 149 от Семейния кодекс (СК), да заплаща на пълнолетния, редовно учащ във висше учебно заведение, син С. С. А., ЕГН **********, месечна издръжка в размер на 500.00 лева, считано от 01.07.2022 г. до навършване на двадесет и пет годишна възраст или настъпване на законна причина, изменяща размера й или прекратяваща издръжката, ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска до окончателното й изплащане. Отхвърлил е предявения иск за горницата над 500.00 лева до пълния предявен размер от 600.00 лева. Осъдил е С. А. А. да заплати по сметка на Софийски районен съд сумата от 720.00 лева държавна такса върху присъдената издръжка. Осъдил е С. А. А. да заплати С. С. А. разноски по делото в размер на 416.67 лева.

Ответникът С. А. А. (въззивник в настоящото производство), е останал недоволен от така постановеното Решение и го е обжалвал с въззивна жалба, вх. № 307307 от 31.10.2023 г. по описа на СРС, в частта, в която исковете са уважени. Сочи, че решението е недопустимо, а в условията на евентуалност – неправилно и незаконосъобразно. Претендира присъждане на направените разноски по делото. Представя и писмени бележки от 02.12.2024 г., чрез пълномощник.

1

Ищецът С. С. А. (въззиваем в настоящото производство) е подал в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК отговор на въззивната жалба, с който е оспорил същата изцяло по изложените в нея оплаквания за недопустимост, неправилност, необоснованост на атакувания съдебен акт и постановен в нарушение на процесуалните правила. Претендира присъждане на направените разноски за въззивната инстанция.

Софийският градски съд, с оглед обхвата на въззивното обжалване, като прецени доказателствата по делото в двете съдебни инстанции и обсъди доводите на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е допустима. Подадена е в срок, от страна в първоинстанционното производство, имаща правен интерес от обжалването, и е срещу подлежащ на въззивно обжалване валиден като цяло и допустим в обжалваната част съдебен акт.

Софийският районен съд е приел от доказателствената съвкупност за установени фактите, че ищецът С. С. А. е син на ответника С. А. А. и, че С. С. А. е навършил пълнолетие. Студент е редовно обучение във втори курс в специалност „Информационни системи“ във Факултет по математика и информатика в СУ „Св. Климент Охридски“ за учебната 2022 г. – 2023 г. и живее при своята майка, която го издържа. Успоредно с обучението в Софийския университет ищецът е записан в курсове в Софтуерен университет в град София и посещава курсове по английски и немски език, също финансирани от неговата майка.

По делото е установено, че ответникът С. А. А. полага труд и от писмото на НАП се установява, че за финансовата 2022 г. е декларирал доходи от стопанска дейност в размер на 540.00 лева и от трудови правоотношения – 144 235.00 лева, или за 2022 г. ответникът е получавал средномесечно доходи от около 12 000.00 лева. За месеците от началото на 2023 г. до получаването на исковата молба същият е със средномесечно трудово възнаграждение в размер 13 666.67 лева от „БГК“АД, а за месец юли (преди прекратяване на трудовото му правоотношение) е получил сумата от 40 555.55 лева. Първоинстанционният съд правилно е установил, че прекратяването на трудовото му правоотношение съвпада с периода на получаване на исковата молба, т.е. ответникът сам се е поставил в положение на безработен, както твърди.

По първоинстанционното дело е установено, че ответникът С. А. А. има алиментни задължения към родените от втория му брак непълнолетни деца – А. С. А., роден на ******* г., и А. С. А., роден на ******* г. Съпругата му е трудово ангажирана и получава трудово възнаграждение от около 1 300.00 лева.

Първоинстанционният съд е приел, че за ответника няма да представлява особено затруднение да заплаща издръжка в размер на 500.00 лева, до която сума е намерил иска за основателен, а за сумата до пълния предявен размер от 600.00 лева да бъде отхвърлен като неоснователен. За иска за издръжка за минало време – от 01.07.2022 г., съдът е приел, че по делото не се е установено ответникът да е заплащал издръжка за този период и затова претенцията също е основателна за месечен размер от 500.00 лева. Първостепенният съд е присъдил и законна лихва върху присъдените суми.

С въззивната жалба въззивникът С. А. А. е представил три броя финансови документи за разходи, които въззивният съд е приел, че те са неотносими към предмета на доказване (представляват инцидентни разходи за третото дете на въззивника, направени по преценка на родителя, а разходът за дентална услуга също е еднократен и нес тава ясно, че е сторен за третото дете на въззивника). В съдебното заседание във въззивната инстанция въззивникът е представил Удостоверение за свои доходи от УНСС – София (средно месечно възнаграждение от около 3 000.00 лева), и Удостоверение от НАЦИД, че въззиваемият С. С.

2

А. е прекъснал обучението си.

По делото е приета и справка за актуално състояние на трудовите договори, от която е видно, че С. С. А. е работил временно в „ЛИДЛ България“ за периода от 04.06.2022 г. до 01.09.2022 г. и от 07.06.2023 г. до 01.09.2023 г., като от извършената служебна справка се установи, че в момента лицето няма сключени трудови договори.

Във въззивната инстанция е прието и Уверение № 331 от 08.10.2024 г., издадено от СУ „Св. Климент Охридски“, че за зимния семестър на учебната 2024/2025 г. С. С. А. е записан за редовен студент.

Въззивният съд споделя така установената фактическа обстановка от първоинстанционния съд и направените въз основа на нея изводи, като не намира основания за изграждане на различни изводи въз основа на така приетата доказателствена съвкупност в двете инстанции. Въззивният съд препраща към тези доказателства и изводи, на основание чл. 272 ГПК, правейки ги по този начин част от своя съдебен акт.

С оглед оплакванията във въззивната жалба и нормите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, въззивният съд ще следва да изложи и свои мотиви.

Въззивната жалба е неоснователна.

Уважаването на иск за издръжка на пълнолетно учащо дете от неговия родител предполага, ищецът, в чиято е доказателствената тежест, съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, да докаже кумулативната наличност на следните предпоставки: 1/ че въззиваемият – ответник е негов родител, 2/ нуждите си от издръжка за релевантния период и в претендирания размер, 3/ че не е навършил 25 години и учи редовно в съответно висше учебно заведение, 4/ ищецът е следвало да наведе и твърдения, че не разполага със собствено имущество и доходи или че имуществото му не е достатъчно, за да се издържа от него. В процесния случай, предвид безспорните факти в отношенията между страните, на установяване са подлежали размера на претендираната издръжка, невъзможността на пълнолетния ищец С.

С. А. да си я осигурява сам и доходите на ответника, позволяващи да плаща месечна издръжка в претендирания размер от 600.00 лева. Ищецът – въззиваем в настоящото производство не е в състояние да се издържа сам. Независимо, че през лятото на 2022 г. и на 2023 г. е работил в „ЛИДЛ България“, това е инцидентна трудова заетост, която не позволява да се издържа сам. Той разчита на издръжката на своята майка, с която живее.

В хипотезата на чл. 144 СК условие за уважаване на иска за издръжка на пълнолетни учащи деца е и родителите да могат да я дават без „особено затруднение”, т. е. издръжката да не съставлява „особено затруднение” за дължащия я родител. Тази предпоставка също следва кумулативно да е налице. Това означава, че родителят трябва да притежава средства над собствената си необходима издръжка, които да му позволяват без особено затруднение да отделя средства и за издръжката на пълнолетното му дете. Възможността за даване на издръжка е винаги конкретна и обективна. В обхвата на установените факти относно здравословното състояние на въззивника, трудовата му ангажираност и липсата на разходи в значителни размери, въззивният съд формира категоричен извод, че сумата от 500.00 лева месечно правилно е определена от първата инстанция да е във възможностите на ответника и същият е в състояние да я отделя месечно за пълнолетния му син. Получаваният от С. А.

А. месечен доход от около 3 000.00 лева и натрупаният от предходни периоди значителен финансов ресурс позволяват да задоволява потребностите на новото му семейство (съпругата му също е трудово ангажирана и едното му дете от този брак вече е навършило пълнолетие през м. декември 2024 г.) и без особено затруднение да заплаща определената издръжка на първото му пълнолетно дете – въззиваемият С. С. А..

При служебна справка в Търговския регистър (който е публичен) въззивният съд установи, че в хода на производството С. А. А. е освободен като управител на търговското 3 дружество „БГК“ АД и за такъв е избрана съпругата му Б.А. А.а. Това води до извода за по големи доходи за семейството на С. А. А. и подкрепя извода, че присъдената издръжка на пълнолетното му дете С. С. А. няма да съставлява „особено затруднение“.

Неоснователен е доводът във въззивната жалба за недопустимост на първоинстанционното решение с оглед на искането на ищеца за изменение на определената издръжка като непълнолетен, на основание чл. 150 СК. Независимо от посочената в исковата молба правна квалификация на иска, задължение на съда е да определи правното основание на предявената претенция. Правилно първостепенният съд е квалифицирал претенцията като издръжка на пълнолетен учащ по чл. 144, вр. чл. 149 СК.

Неоснователно е и твърдението за прекъсване на образованието на С. С. А.. Видно от представеното Уверение от СУ, понастоящем той е записан за редовен студент във ФМИ.

Предвид съвпадане на крайните изводи на първата и въззивната инстанция първоинстнационното Решение следва да се потвърди в обжалваната част, като правилно, а въззивната жалба, като неоснователна – да се остави без уважение.

Решението в частта, в която е отхвърлен предявения иск за издръжка за горницата над 500.00 лева до пълния предявен размер от 600.00 лева не е обжалвано и поради това е влязло в сила.

По разноските за въззивната инстанция

При този изход на спора на въззивника разноски не следва да бъдат присъждани.

Въззиваемият С. С. А. е заявил претенция за присъждане на разноски, като въззивният съд намира тази претенция за основателна, с оглед изхода от делото, и доказани сторени разноски от тази страна. В тази връзка по делото е представен от въззиваемия договор за правна защита и съдействие, който установява действително извършеното плащане в полза на процесуалния представител на въззиваемия на договореното възнаграждение в размер на 600.00 лева. Тези разноски следва да бъдат репарирани на въззиваемия от въззивника. Неоснователно е възражението за прекомерност с оглед на фактическата и правна сложност на делото. Съгласно чл. 7, ал. 1, т. 6 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минималният размер по дела за издръжка е 500.00 лева. По делото са проведени две съдебни заседания, има подадени и въззивни частни жалби, по които лицето се е защитавало.

Решението не подлежи на касационно обжалване, съобразно ограничението на чл.

280, ал. 3, т. 2 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 16730 от 17.10.2023 г., постановено по гр. дело № 27284 по описа за 2023 г. на Софийски районен съд, 37-ми състав, в обжалваната част.