Решение № 898 от 17.10.2023, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 898 гр. Стара Загора, 17.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VIII-МИ ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Антония Тонева при участието на секретаря Анастасия П. Балабанова като разгледа докладваното от Антония Тонева Гражданско дело № 20235530102351 по описа за 2023 година

Производството е с правно основание чл.26 ал.1 ЗЗД и чл.55 ал.1 ЗЗД.

Ищецът Н. Г. П. твърди в исковата си молба, че между нея, в качеството на кредитополучател и „КРЕДИТ ИНС" ООД, в качеството на кредитодател, е сключен договор за потребителски кредит №103303 на 29.06.2020г. На 29.12.2020г. кредитодателят се преобразува, сменяйки своята правна форма от дружество с ограничена отговорност на акционерно дружество на акционерно дружество. Договорът между страните е сключен при условията на закона за електронния документи и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/. По силата на този договор, последният е следвало да предостави заемни средства в размер на 2500 лева. Съгласно чл.3.1 от договора, годишен лихвен процент на заема от 36%, а годишният процент на разходите е 49.7%. Уговореният срок на договора е 12 месеца.

Страните се съгласяват Кредитодателят да изплати уговорената заемна сума на кредитополучателя чрез плащане в брой, чрез системата за разплащане на Изипей или по банков път. Заявява, че към настоящия момент горепосоченият договор за потребителски кредит е погасен изцяло. Това обстоятелство се потвърждава от представените платежни документи. Погасяването на сумите по кредита е извършено чрез плащане на 10 месечни вноски от страна на ищцата в периода от датата на подписване на договора до 11.09.2021г., когато е направена и последната вноска. На 12.04.2021г., ищцата се снабдява с удостоверение за сключен Договор за потребителски кредит „Екстра”, с изх.

№000365/12.04.2021г., от което е видно какъв е бил размерът на актуалното задължение към онзи момент. След издаване на удостоверението, г-жа П. внася още три погасителни вноски.

По този начин договор за потребителски кредит № 103303 от 29.06.2020 г. е погасен изцяло и по него ищцата няма други задължения. Общата сума, която е заплатила на „Кредит Инс” 1

АД по процесния договор е в размер на 4279,76 лева.

Ищцата счита, че е надплатила сумата от 1779,76 лв., тъй като Договора за потребителски кредит е недействителен - не отговаря на изискванията на ЗПК и съгласно чл.23 от ЗПК, Н. Г. е следвало да върне само чистата стойност на кредита от 2500 лв., като не дължи лихва и други разходи по кредита. Съображенията в тази насока са следните:

Счита, че действително приложеният в кредитното правоотношение годишен процент на разходите е различен от посочения в договора от Кредитодателя, в размер от 49.7%, тъй като съгласно приложения погасителен план към договора, погасителната вноска е анюитетна и е в размер на 234,58 лева, без включената „такса гарант“, а с включена такса „гарант“ 384,58 лева. Съгласно приложения към договора погасителен план, договорната лихва не намаля съобразно главницата, а остава в същия размер, което означава, че ежемесечно лихвения процент нараства. В следствие на това трябва да се направи извод, че приложения лихвен процент е много по-голям от представения на ищеца, което означава, че клаузата, уреждаща размера на възнаградителната лихва, е както неравноправна, така и недействителна.

Последната цели да заблуди потребителя, като по този начин кредитора се обогати значително повече. Дори и да не се приеме, че приложената възнаградителна лихва по договора е в различен размер от посочената в договора, то за да бъде такава вноската по заема, Кредиторът е инкорпорирал в нея допълнителна сума, която е оскъпила кредита и съответно от „Креди Инс“ АД не са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК във връзка с договор за потребителски кредит № 103303 от 29.06.2020г. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като трябва да се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите следва да включва всички преки и косвени разходи във връзка с кредитното правоотношение, включително, но не само таксите по отпускане и управление на кредита, възнаградителната лихва и други. Спазването на това изчисление и даването на тази информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора са вменени като императивна разпоредба в ЗПК. Като съгласно чл. 22 от ЗПК, ако това условие не е изпълнено, договорът за заем е недействителен.

Ищцата сочи като основание за доводите за нищожност на процесния договор за заем клаузата на чл.4 от договора. С нея се урежда, че от кредитополучателя се дължи на ответника такса „гарант“ за дружество поръчител. Въпросната такса отново не е включена в годишния процент на разходите и в тази връзка не е приложен правилния такъв по договора.

Видно от приложената справка от калкулатор за ГПР, последния възлиза на 384,58 лева, когато се включи и такса „Гарант“. Сочи, че никъде не е посочен поръчителят, не е приет от кредитора такъв в съответствие с чл.101 от ЗЗД и договорът за поръчителство може изобщо да не съществува, което ще означава, че без правно основание е начислена и събрана такса „Гарант“, като стойността на заема е многократно оскъпена по този начин, а цел единствено е била свръхпечалба на ответника.

2

Ищцата твърди, че нарушение на закона е налице и защото в договора, кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютна стойност на годишния процент на разходите по заема. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 49.7 %/. Съобразно разпоредбите на ЗПК, годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест в посочената величина следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В случая, в договора за кредит яснота досежно тези обстоятелства липсва. Следва да се има предвид, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. Тези съставни елементи обаче остават неизвестни, при което се създават предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не става ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи. Не става ясно и как възнаградителната лихва не намаля въпреки погасяване на част от главницата, как главницата е определена да бъде 234,58 лева. Как е следвало дължимата лихва за целия срок на кредита да е в размер на 513,92 лева, а е 315 лева. За достигане на тази стойност на лихвата годишния лихвен процент със сигурност трябва да е по-голям. Позовава се на съдебна практика - решение № 2261/18.08.2022г. на СГС по в.гр.д. № 14174/2021 г., решение № 1117/29.07.2022 г. на ОС Пловдив по в.гр.д. № 1298/2022 г., решение № 974/11.07.2022г. на ОС Пловдив по в.гр.д. №1136/2022г., решение № 976/11.07.2022г. на ОС Пловдив по в.гр.д. №1250/2022г., решение № 713/27.05.2022г. на ОС Пловдив по в.гр.д. №887/2022г., решение № 140/29.04.2022г. на ОС Пазарджик по в.гр.д. №114/2022г. решение № 553/03.05.2022г. на ОС Пловдив по в.гр.д. № 684/2022г.

В заключение сочи, че посоченият лихвен процент в договора от 49.7% не отговаря на действително приложения лихвен процент, тъй като ефективно приложената възнаградителна лихва и таксата „Гарант“ не са калкулирани в последния. Поради повисокия лихвен процент нараства и стойността на годишния процент на разходите, доколкото възнаградителната лихва е само един от компонентите му, но същият не е обявен на потребителя и не е посочен в чл.3.1 от договора в действителния му размер, а това е в нарушение на изискванията на чл.5 и чл.11, т.10 от ЗПК. Също така невключването на таксата „Гарант“ в посочения от потребителския договор размер на ГПР, последният не съответства на действително прилагания такъв от кредитора в кредитното правоотношение.

Посочването в Договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява "заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл.68д, ал.

1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Поради това счита, че договорът за кредит е нищожен на основание чл.22 от ЗПК и неспазване на изискванията на чл.11, ал.11, т.20 от ЗПК. В тази връзка се позовава на Решение №260065 от 08.02.2021г. на ОС Бургас по гр. д. №2449/2020 г.;

3

Решение №260257 от 09.12.2020г. на PC Шумен по гр.д. №2313/2019г., Решение №857 от 03.07.2020г. на PC Русе по гр.д. №2303/2019г., Решение №260017 от 4.01.2021г. на PC Пловдив по гр.д. №3464/2020г.

Моли в случай, че съдът прецени, че договорът не е нищожен и в условията на евентуалност да се постанови, че договорната лихва противоречи на добрите нрави по смисъла на чл.26 от ЗЗД. Сочи, че страните са уговорили заплащането на възнаградителна лихва в размер на 36 % годишно. Съгласно чл.10, ал.2 от ЗЗД, лихви могат да се уговарят до размер, определен от Министерски съвет, а според чл.9 от същия закон, страните имат свобода на договаряне, доколкото съдържанието на договора не трябва да противоречи на повелителните норми на Закона и на добрите нрави, като именно добрите нрави определят максималния размер, до който може да се уговаря възнаградителна парична лихва.

Уговореният лихвен процент на възнаградителната лихва следва да компенсира заемодателя за това, че се е лишил временно от определена своя парична сума, предоставяйки я на трето лице /кредитополучателя/, но да не води до неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем, като тази преценка се прави с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят всички относими обстоятелства. Според приетото в трайната, установена и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, противоречива на добрите нрави се явява уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва е уговорена по обезпечено задължение - надвишаващата двукратния размер на законната лихва, определен с акт на Министерски съвет /съответно ПМС/. В процесния случай задълженията по договора за кредит са необезпечени, но договорената лихва надхвърля трикратния размер на законната лихва за претендирания период, с което прави клаузата, уговаряща размер й нищожна. В тази насока се позовава на Решение №906/30.12.2004г. по гр.д. №1106/2003г. на ВКС; Решение №378/18.05.2006г. по гр.д. №315/2005г. на ВКС;

Решение №1270/09.01.2009г. по гр.д. №5093/2007г. на ВКС; Определение №901/10.07.2015г. по гр.д. №6295/2014г. на ВКС, както и на практиката на ОС Пловдив: Решение №526 от 2.05.2017г. на ОС Пловдив по в.гр.д. №393/2017г., Решение №1210 от 12.10.2018г. на ОС Пловдив по в.гр.д. №1426/2018г., Решение №943 от 5.07.2018г. на ОС Пловдив по в.гр.д.

№1214/2018г., Решение №85 от 16.01.2019г. на ОС Пловдив по в.гр.д. №2272/2018г.

Моли в случай, че съдът прецени, че договорът не е нищожен в условията на евентуалност да се постанови, че уговорената клауза на чл.4 от договора, предвиждаща задължение за потребителя да заплати такса "Гарант", включена в месечните вноски в размер на 150 лв. месечно или в общ размер от 1800 лева, е уговорена във вреда на потребителя и е нищожна /чл.146, ал.1 ЗЗП/. Таксата е определена в размер почти равен с размера на отпуснатия кредит и води до неоснователно обогатяване на кредитора и създава опасност от свръхзадлъжняване на потребителя, което противоречи на изискванията за добросъвестност, което обуславя извода за неравноправност на клаузата по смисъла на чл.145, ал.1 ЗЗП. В случая таксата е включена като падежно вземане - част от дължимата вноска, като същевременно не е отразена в размера на ГПР. По този начин заобикаля 4 ограничението в чл.19, ал.4 ЗПК при определяне ГПР, което обуславя нищожност на договорната клауза относно таксата гарант и съответно недължимост на претендираното на това основание вземане.