Определение № 612 от 01.03.2023, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 612 гр. Бургас, 28.02.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мариана Г. КараС.

Членове:

Пламена К. Георгиева Върбанова

КРИСТИЯН АНТ. ПОПОВ като разгледа докладваното от Мариана Г. КараС. Въззивно частно гражданско дело № 20232100500369 по описа за 2023 година Производството е с правно основание чл.413,ал.2 ГПК и е образувано е по частна жалба на

„Профи кредит България“ с ЕИК:

175074752 против разпореждане №722/01.02.2023г.,постановено по ч. гр.д.№ 536/2023. по описа на PC-Бургас,с което е оставено без уважение заявление по чл.410 ГПК, предявено от заявителя/ настоящ частен жалбоподател/ срещу Г. С. С. в частта му, с която е поискано издаване на Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК на парично вземане за следните парични задължения: сумата от 13,87лв.-договорно възнаграждение за периода 20.05.2016г. до 20.07.2016г.;188,55лв-обезщетение за забавено плащане за периода от 20.07.2016 /датата на изтичане на погасителния план / до 27.01.2023 –датата за подаване на заявлението .

В частната жалба се заявява становище за необоснованост на обжалваното разпореждане и съществено нарушаване на съдопроизводствените правила, като се твърди, че районния съд е излязъл извън рамките на външното формално изследване на претендираното задължение. Моли се отмяна на обжалваното разпореждане и издаване на заповед за изпълнение.

Бургаският окръжен съд като взе предвид, че частната жалба е предявена правно-легитимирано лице в законоустановения срок и срещу обжалваем съдебен акт и като съобрази разпоредбите на закона, исканията и твърденията на частния жалбоподател и приложените по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството по делото е образувано въз основа на депозирано заявление от „Профи кредит България „ЕООД –гр.София ,с което се претендира по реда на чл. 410 от ГПК да бъде разпоредено длъжницата Г. С.

С. да му заплати следните суми: 200 лв. – неплатена главница ,дължима по договор за потребителски кредит от 22.03.2016 г. ;сумата от 13,87лв.1 договорно възнаграждение за периода 20.05.2016г. до 20.07.2016г.;86,13лв. – възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги ;11,01 лв.-обезщетение за забавено плащане за периода от 21.05.2016/датата на изпадане на длъжниците в забава /до 27.07.2016.2022 г. /датата на изтичане на погасителния план /

; 188,55 лв.-обезщетение за забавено плащане от

20.07.2016 г.до 29.01.2023 г.,както и законната лихва върху главницата,считано от 27.01.2023 г.-от входиране на заявлението до окончателното й изплащане,заедно с направените разноски по делото - изискуеми по силата на сключен между страните договор за потребителски кредит от 22.03.2016 г. при общи условия.Към заявлението е представено пълномощно ,договор за потребителски кредит от 22.03.2016 г. с погасителен план Районният съд е е уважил заявлението в частта досежно претендираните вземания за главницата и за законната лихва върху главницата и съразмерно за разноски.

С обжалваното разпореждане първоинстанционният съд е оставил без уважение искането в частта му по отношение на претендираните парични задължения за сумата от13,87лв.-договорно възнаграждение за периода 20.05.2016г. до 20.07.2016г и86,13лв. –възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги ;11,01 лв.-обезщетение за забавено плащане за периода от 21.05.2016/датата на изпадане на длъжниците в забава /до 27.07.2016.2022 г.

/датата на изтичане на погасителния план / ; 188,55 лв.-обезщетение за забавено плащане от 20.07.2016 г.до 29.01.2023 г, като се е позовал на разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК- поради противоречие на заявените вземания с добрите нрави,както и като е приел ,че вземанията са основани на договор за потребителски кредит ,който е изначално недействителен – съгл.чл. 10а,чл. 11 ал. 1 т.10 вр.чл. 19 ал.1-4,чл. 21 ,чл. 22 и чл. 23 от ЗПК. В тази връзка БРС се е позовал на нормата на чл. 26 ал. 1 пр. 3 ЗЗД/основание за нищожност ,различно от това по чл. 19 ал. 5 ЗПК/,тъй като уговореният ГЛП от 41,17% надвишава значително трикратния размер на законовата лихва и клаузата за това се явява нищожна . Посочва и че допълнителните услуги реално не представляват услуги ,а имат характер на скрита възнаградителна лихва .Съдът е приел ,че възнагражденията за тези допълнителни услуги са възнаграждения по самия договор за кредит ,които съгл.чл. 19 ал. 4 от ЗПК следва да се включат в ГПР и доколкото тези разходи не са включени в обявения от кредитора ГПР,то е извършено нарушение на закона ,тъй като тези разходи са част от ГПР и така той надхвърля значително максималния размер по чл. 19 ал. 4 ЗПК,поради което и на осн.чл. 19 ал. 5 от ЗПК краузите ,предвиждащи възнаграждения за допълнители услуги са нищожни.Освен това позовал се е и на разпоредбата на чл.10а от ЗПК,която не допуска кредиторът да изисква заплащане на такси и комисионни за действия ,свързани с усвояването и управлението на кредита.

Производството е висящо в частта ,с която е отхвърлено заявлението за от13,87лв.-договорно възнаграждение за периода 20.05.2016г. до

20.07.2016г и 188,55 лв.-обезщетение за забавено плащане от 20.07.2016 г.до 29.01.2023

2

Настоящият съдебен състав намира обжалваното разпореждане за правилно и препраща към изложените мотиви на РС по реда на чл. 272 от ГПК .

На основание чл. 410, ал. 1 от ГПК заявителят може да поиска издаване на заповед за изпълнение за вземания за парични суми или заместими вещи, ако искът е подсъден на районния съд. Хипотезите, в които съдът не издава заповед за изпълнение са посочени в чл. 411, ал. 2, т. 1- 4 вкл. ГПК. В т. 2 е посочено, че заповед за изпълнение не се издава, ако искането противоречи на закона и добрите нрави.

Предвид изложеното, съдът е длъжен да извърши преценка за съответствие на заявлението със закона и добрите нрави.

Видно от депозираното пред съда заявление, вземанията на заявителя са индивидуализирани в достатъчна степен/ с изключение на това за таксата за извънсъдебно събиране на вземането /.

Съгласно чл. 19 ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва .Според чл. 19 ал. 1 ЗПК той включва всички настоящи и бъдещи разходи /лихви ,други преки или косвени разходи ,комисионни ,възнаграждения от всякакъв вид,в. т.ч. дължими на посредници при сключване на договора /,изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит .В случая ответницата е получила 200 лв. заем ,а е следвало да върне 300 лв. /с връчените вноски за пакета „допълнителни услуги „-общата месечна вноска е 100 лв. за 3 месеца /.Затова и на осн.чл. 19 ал. 5 от ЗПК договорките за заплащане на суми над петкратния размер на законовата лихва са нищожни . Следва да се подчертае и че т.нар. „допълнителни услуги“ всъщност са част от възнаграждението за предоставения кредит, но е обособено като отделно, с цел заобикаляне ограничението на чл. 19 ал.4 от ЗПК, установяващ лимит на годишния процент на разходите. Допълнителната услуга ,представляваща „приоритетно становище на искането за потребителски кредит и изплащането му преди клиентите без закупена допълнителна услуга „,както и „-предоставяща право на едностранна промяна на погасителния план от страна на клиента през целия срок на договора реално не са предоставени услуги, понеже липсва конкретно задължение за кредитора, а отпускането на допълнителни средства, респ. следващ кредит и условията по него са по съгласие на страните.

Останалите „допълнителни услуги“ са свързани с усвояване и управление на кредита - приоритетно отпускане на кредита, възможност за отлагане/намаляване на вноски, възможност за смяна на падежа. Затова възнагражденията за тях са възнаграждения по договора за кредит, което 3 противоречи на чл.11а, ал.2 от ЗПК и клаузите, с които е уговорена дължимостта им са нищожни на основание чл.21 от с.з. Но не само - понеже, както се каза, касае се за възнаграждения по усвояване и отпускане на кредита, те следва да са включени в годишния процент на разходите - чл.19 ал.1 от ЗПК и макар това да е е сторено, те по естеството си са част същия. Но с тях се надвишава ограничението по чл. 19 ал.4 от ЗПК, поради което клаузите за дължимост на възнагражденията за допълнителни услуги са нищожни и на друго основание - чл. 19 ал.5 от ЗПК. По тези съображения вземането по договора за допълнителни услуги не съществува. Разбирането, че лихви в размер на над 50% по кредити, раздавани от небанкови финансови институции, е нормално да бъдат уговаряни и получавани, тъй като паричният ресурс на небанковите кредитни институции бил много по-скъп от този на банките , съдът ще остави без коментар поради абсурдността на поддържаните тези. Всичко това дава основание да се приемат изцяло изводите на първоинстанционния съд относно основателността на правоизключващото възражение по чл. 146 ЗЗП ,при което се е погасило правото на принудително изпълнение на ищеца по продадения допълнителен пакет услуги ,поради което правилно заявлението по тези пера не е било уважено Наред с изложеното, следва да се има предвид, че процесния договор кредит е сключен при действието на Закона за потребителския кредит, поради което нормите му следва да бъдат съобразени от съда служебно. В чл. 33, ал. 1 от ЗПК е уредено, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, а в ал. 2 е предвидено, че когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва.

Законът забранява на кредитора да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита / чл. 10а ал. 2 от ЗПК/. В този смисъл е и последната практика по чл. 290 от ТПК на ВКС, отразена в решение № 345/9.01.2019 г. по т.д.

№ 1768/18 г. Забраната за кредитора да възлага на потребителя други такси и разходи, извън обявената договорна лихва и обезщетението за забава, произтича от разпоредбите на чл.

10а, чл. 19, ал. 3 и чл. 33 от ЗПК. Уговарянето на бъдещите разходи във фиксиран размер, събиран по силата на самия договор и въвеждането на отделна такса за същата дейност несъмнено придава и на двете клаузи неустоечен характер.По гореизложените съображения, съдът намира, че в действителност ГПР по процесния договор надхвърля максималния размер, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, което обуславя неравноправност по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. Освен това, съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените 4 размери по чл. 19, ал. 4 ЗПК се считат за нищожни. До идентичен извод относно недължимост на възнаградителните лихви е достигнал и БРС. В допълнение следва да се отбележи, че от съдържанието на договора е видно също така, че в договора няма ясно разписана методика на формиране на ГПР досежно компонентите му. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа "годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 н а ч и н. " Следователно, ГПР представлява величина, която се формира по методика, императивно заложена в ЗПК относно възможните компоненти, поради което кредиторът следва да посочи в договора съставните елементи, които участват във формирането на ГПР и е без значение дали ГЛП е фиксиран или променлив. Това не е било сторено, поради което и клаузата, с която е уговорен ГПР 49.56 % не съответства и на законовото изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. При това положение и съобразно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, договорът за кредит се явява недействителен поради неспазване на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. По гореизложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че заповедният съд е достигнал до правилен краен извод, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение за сумата от от13,87лв.-договорно възнаграждение за периода 20.05.2016г. до 20.07.2016г и 188,55 лв.обезщетение за забавено плащане от 20.07.2016 г.до 29.01.2023,е неоснователно ,тъй като клаузата, с която е уговорен ГПР по кредита, включващ и ГЛП като компонента, се явява недействителна поради противоречие със закона.