Решение № 13720 от 11.07.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 13720 гр. София, 11.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 59 СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ........... при участието на секретаря ..................... като разгледа докладваното от ........... Гражданско дело № 20211110167527 по описа за 2021 година

Предявен е иск по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 153 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

Ищеца ............., със седалище и адрес на управление ......... представлявано от ..........– изпълнителен директор, твърди в исковата си молба, че ответниците дължи посочените в исковата молба суми, представляващи незаплатена консумирана топлинна енергия и дялово разпределение, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба – 29.11.2021 г. до окончателното изплащане на вземането, както и направените по делото разноски. В съдебно заседание исковете се поддържат.

Ответниците Г. Л. С. с ЕГН **********, от .......... и С. Л. Д. с ЕГН **********, от ......., чрез процесуалния си представител адв. В. Г. от САК, в срока по чл. 131 от ГПК са подали отговор на исковата молба, в който изцяло оспорват исковете като неоснователни и недоказани и молят същите да бъдат отхвърлени с окончателния съдебен акт по делото.

Третото лице-помагач ..........., със седалище и адрес на управление гр............. не изразява становище по исковете, не се представлява по делото.

Съдът като прецени изложените твърдения във връзка със 1 събраните по делото доказателства, приема за установено следното:

Възникването и прекратяването на правоотношението по доставка и продажба на топлоенергия за битови нужди в сгради – етажна собственост и по отменения Закон за енергетиката и енергийната ефективност чл.106а, вр. § 1, 13 ДР на ЗЕЕЕ/отм./ и съгласно чл.150 и чл.153 от Закона за енергетиката, обн. ДВ, бр.107 от 2003г., е свързано с придобиване/изгубване на вещното право на собственост/ползване върху имот, находящ се в сграда–етажна собственост и присъединяването на сграда-етажна собственост към топлопреносната мрежа, съответно прекратяване на топлоснабдяването в същата сграда. Откриването или не на партида на конкретно лице не води до промяна на страната на купувача по правоотношението, освен ако не е налице промяна в правото на собственост/ползване.

Съгласно чл.153, ал.1 от Закона за енергетиката /редакция в сила от 17.07.2012г./, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл.140, ал.1, т.2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл.36, ал.3.

Съгласно чл.150, ал.1 продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от комисията, като по силата на ал.2 одобрените общи условия се публикуват от предприятието най-малко в един централен и в един местен всекидневник и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите.

По делото са представени одобрени общи условия, касаещи процесния имот – а именно одобрени с Решение № ОУ-002/07.01.2008г. на ДКЕВР, които са в сила от 13.02.2008г. и с Решение № ОУ-02/03.02.2014г. на ДКЕВР, които са в сила от 12.03.2014г. В допълнение следва да бъде посочено и че съгласно чл.153, ал.6 ЗЕ клиентите в сграда – етажна собственост, които прекратят топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, остават клиенти на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата.

2

С оглед на гореизложената нормативна уредба е видно, че възникването на облигационно отношение, съответно и качеството клиент на топлинна енергия, е обусловено единствено от това кой е титуляр на правото на собственост или вещно право на ползване върху съответния топлоснабден имот, явяващ се част от сграда – етажна собственост, т.е. облигационното отношение между топлопреносното предприятие и титуляра на това право възниква с придобиването на правото на собственост или вещно право на ползване и се прекратява със загубването на същите. Ирелевантно за наличието на това отношение и за възникването на задължения е дали клиентът реално се е ползвал от доставената енергия, респективно дали е обитавал имота.

По делото съществува спор между страните относно качеството на ответницата на потребител на топлинна енергия за посочения период за посочения топлоснабден имот. Изрично в подаденият по реда на чл. 131 от ГПК писмен отговор ответника оспорват качеството си на потребител на топлинна енергия, поради което на първо място следва да се разгледа този въпрос. Съгласно дейставащата нормативна рамка - чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката, допълнена с тълкувателната практика на ВКС - Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2017 г., ОСГК, за потребител на топлинна енергия следва да се счита всяко лице, което притежава право на собственост, пълно или ограничено вещно право на ползване върху недвижим имот или облигационен ползвател на имот, който изрично е сключил договор с топлопреносното предприятие за доставка на топлинна енергия.

От страна на ищеца като доказателства за удостоверяване на качеството на ответниците на потребители на топлинна енергия са представени следните документи:

Саморъчно завещание на........... Г. от .......... г. /лист 11 от делото/.

Нотариално заверена декларация от Л. Г. С. от ....... г. /лист 12 от делото/.

Протокол за обявяване на саморъчно завещание на ...........г.

След като в хода на делото на делото по реда на чл. 192 от ГПК от различни институции са изискани документи, са постъпили следните писма:

От ..........е постъпило писмо № 112580 от 24.04.2023 г., в което третото неучастващо по делото лице уведомява съда, че след извършена проверка 3 на съхраняващите се в архива на дирекцията документи не е намерено досие на блок, находящ се в гр. ..........

От ...........“ е постъпило писмо № 113910 от 25.04.2023 г., в което третото неучастващо по делото лице уведомява съда, че за процесният топлоснабден имот с адрес ............., е налице следната информация – данни за собственост има само за апартамент № ..........., находящ се на трети етаж от сградата на .......... който бил продаден на ............ и ............ на 06.11.1990 г. При извършена проверка по описните книги – регистри за съставени актове за държавна собственост, не са открити други записани такива за имот, находящ се в ...............

От ........... е постъпило писмо № 117067 от 27.04.2023 г., в което третото неучастващо по делото лице уведомява съда, че се установява, че декларация по чл. 14 ЗМДТ за недвижим имот с административен адрес .............. била подадена на 27.02.2023 г. от името на Г. Л. С., ЕГН **********. Основанието за подаване на тази декларация било наследство от Л. Г. С., починал на 30.09.2022 г.

От така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:

Настоящият съдебен състав намира, че ищецът не успя да докаже при условията на пълно и главно доказване, че наследодателят на ответниците – Л.

Г. С., починал в хода на производството, е притежавал качеството потребител на топлинна енергия през исковия период по отношение на топлоснабденото жилище. В исковата молба се твърди, че същият бил собственик на процесния имот и на това основание се явявал клиент на топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ. По делото обаче не бяха представени несъмнени доказателства, установяващи принадлежността на правото на собственост в патримониума на Л. С.. Единственото доказателство в тази връзка, ангажирано от ищеца, е писмото на .............. от което се установява, че декларация по чл. 14 ЗМДТ за недвижим имот с административен адрес ............., била подадена на 27.02.2023 г. от името на Г. Л. С.. Основанието за подаване на тази декларация било наследство от Л. Г. С., починал на 30.09.2022 г. Съгласно чл. 11, ал. 1 и ал. 3 ЗМДТ данъчно задължени лица са собствениците, респ. ползвателите при учредено вещно право на ползване, на 4 облагаеми с данък недвижими имоти. Настоящият съдебен състав намира, че така представеното писмено доказателство, което е само за данъчни цели, може да послужи единствено като индиция за принадлежността на правото на собственост и то към датата на подаване на декларацията. Това е така, защото данните в информационния масив на общинската администрация се попълват въз основа на подадена от съответното задължено лице данъчна декларация.

Тези данни са вторични и са извлечени от различни счетоводни книги, планове, скици, документи за собственост или за вещно право на ползване. В писмото на ............. не е посочено кога, от кого и на какво основание е бил придобит имотът, както и въз основа на какви документи е било извършен вписването в информационния масив на общината. Освен това откриването на партида на името на ответника Г. С. на 27.02.2023 г., т.е. много след исковия период, по никакъв начин не установява принадлежността на правото на собственост в полза на неговия наследодател през периода 2018 г. – 2020 г.

Само по себе си писмото на ., ..... „............ не е достатъчно за установяване на правото на собственост върху процесния имот през исковия период. Ищецът не ангажира своевременно други доказателства, установяващи принадлежността на правото на собственост. С оглед предвидения в чл. 9 ГПК принцип за равенство на страните и уредените в чл. 146, ал. 3 ГПК преклузии, предоставянето на неограничена възможност на една от страните да ангажира доказателства в своя полза, без да сочи обективни пречки за своевременното им събиране, би било недопустимо.

Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. Страната, която носи доказателствената тежест за определен факт, следва да проведе пълно и главно доказване на този факт, т. е. да установи по несъмнен начин осъществяването му в обективната действителност. Настоящият съдебен състав намира, че в случая ищецът не представи несъмнени доказателства за принадлежността на правото на собственост в патримониума на наследодателя на ответниците през исковия период, въпреки че с доклада по делото беше разпределено в негова доказателствена тежест установяването на посоченото обстоятелство. При тази доказателствена съвкупност за съда възниква правото и задължението да приложи последиците от недоказването, а именно да приеме за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт е недоказан. Ищецът не успя да докаже, че Л. Г. С. е бил собственик на 5 процесното жилище през исковия период, поради което съдът намира, че същият няма качеството „клиент на топлинна енергия“ по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, както се твърди в исковата молба. Направените в тази насока възражения в депозирания отговор по чл. 131 ГПК се явяват основателни.

На следващо място следва да бъде подчертано, че съгласно чл. 146, ал. 2 ГПК съдът следва да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства, но няма задължение да посочва, че представените от тях доказателства не са достатъчни за установяване на твърденията им (вж.

Решение № 287 от 08.02.2013 г. по гр. д. № 472/2012 г., ІІ Г.О, ВКС, Решение № 314 от 13.07.2012 г. по гр. д. № 899/2011 г., ІV Г.О., ВКС). По искане на ищеца бяха изискани от ............релевантни доказателства, поради което би било недопустимо съдът да му указва, че само тези писмени доказателства не са достатъчни за установяване принадлежността на правото на собственост в полза на наследодателя на ответниците. Нещо повече, на ищеца беше дадена двукратна възможност да ангажира относимите към процесния имот доказателства, но същият не се възползва от нея. Служебното събиране на подобни доказателства от съда би било в нарушение на принципите на равенство на страните и на диспозитивното начало, които са основни за гражданския процес. Ищецът не прояви своевременно активност за установяване на твърдените от него обстоятелства и не успя да проведе пълно и главно доказване на основно за делото твърдение.